Свещеникът отец Павел Флоренски
Тези дни беше окончателно потвърдена новината за смъртта на великия руски богослов и мислител, свещеникът отец Павел Флоренски.[1] Починал е на Соловки,[2] след десетгодишно заточение по далечни места: от Източен Сибир до Бяло море.[3]
От всички мои съвременници, които ми е било съдено да срещна през дългия си живот, той беше най-големият. Затова най-голямото възможно беше и престъплението на онези, които вдигнаха срещу него ръка, като го обрекоха на по-лошото от смъртното наказание – на дългогодишно мъчително изгнание и на бавно умиране. Той си отиде от този свят, озарен от ореол, който е по-голям от мъченическия: от ореола на изповедник на Христовото име, в едно антихристово гонение. Затова и тази смърт не само изпълва душата с потресаваща скръб, като едно от най-мрачните събития от руската трагедия, но е и духовно тържество – едно от онези, за които е казано от тайнозрителя: „Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. Да, казва Духът, нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях” (Откр. 14:13).
Анафората на ап. Тома от Молитвослова от Белия манастир
Сред повече от десетте анафори, съхранени в знаменития коптски литургичен ръкопис[1] – Молитвослова от Белия манастир[2] (ок. 10-11 в.),[3] има една, която носи името на ап. Тома[4] и предизвиква особен интерес – ако другите от известните единствено чрез този ръкопис коптски версии на анафори по структура се отнасят към т. нар. западно-сирийски тип (или пък, поради фрагментарността на текста структурният тип не може да бъде установен), то структурата на тази анафора принадлежи към египетския тип.[5]
Анафорите от египетския тип имат следната структура:
1. Всъпителен диалог (Dialogus);
2. Въведение (Praefatio);
3. [Застъпническа молитва I (Intercessio I)][6] и/или [Приношение (Oblatio)];
4. Небесна литургия (Pre-sanctus/Sanctus);
5. Призователна молитва I (Epiclesis I);
6. Установителни слова (Institutio);
7. Възпоменателна молитва (Anamnesis) [и Приношение (Oblatio)];
8. Призователна молитва II (Epiclesis II);
9. [Застъпническа молитва II ( Intercessio II)] и
10. Заключително славословие (Doxologia)
Освен особената последователност на частите главна специфика на анафорите от египетския тип е формата и значението на ангелската песен от Небесната литургия[7] – тя стои в кратка форма[8] и е тясно свързана с първата призователна молитва. Тази връзка е изразена в това, че фразите, които следват Ангелската песен, развиват темата за това, че Творението е изпълнено с Божията слава и преминават в първата призователна молитва, която съдържа молба за изпълване с благодат на принесените от Творението Дарове.
Цялата статия: Анафората на ап. Тома от Молитвослова от Белия манастир
Духовните писатели: спасение, аскетизъм и обòжение
В предходните глави разгледахме основно проблемите и кризите, пред които от 5 век нататък е изправено източното християнско богословие: христологическата криза като цяло, оригенистичната криза и проблемът с интегрирането на неоплатонизма. Страстният характер на споровете, произтичащи от тези проблеми, е свидетелство за екзистенциалната значимост, придавана им от техните съвременници. На изпитание са поставени основни истини на християнската вяра – истини, свързани със спасението на човека, неговата връзка с Бога и крайната му съдба.
Бог стана Човек, за да може човекът да стане бог – казва св. Атанасий,[1] и върху това негово фундаментално сотириологическо настояване, – което би загубило целия свой смисъл, в случай че Словото не е било нищо повече от творение – се гради цялата му антиарианска полемика. По сходен начин в думите на Григорий Богослов може да бъде обобщена и аргументацията на Отците против аполинарианството и евтихианството: Това, което не е възприето, не може да бъде излекувано и това, което не е съединено с Бога, не може да бъде спасено.[2] Ако Божият Син не бе възприел и не бе направил Своя собствена истинската и цялата човешка природа, спасението би останало безсъдържателна дума.
Тук богословските спорове, които досега бях разглеждани изолирано, ще останат настрана, за да разгледаме самата представа за спасението – такава, каквато я виждаме при византийските духовни писатели, някои от които също участват в богословските спорове на времето. На Изток христологическият спор никога не се води отделено от същностните елементи на християнската духовност, чиято централна роля в системата на Максим Изповедник, както и в по-късните развития на византийското богословие, изискват да ѝ отделим видно място в това общо изследване върху христологията.
Цялата статия: Духовните писатели: спасение, аскетизъм и обòжение
Християнското разбиране за личността в интерпретацията на Владимир Лоски
Творчеството на В. Н. Лоски е особено ценно за изясняване принципите на православната антропология. От една страна, Лоски не предлага някакви нови решения в областта на християнската антропология, а само изяснява аспекти на светоотеческото учение, които присъстват у Отците на Църквата, но до този момент не са били детайлно разработени, а от друга – антропологическото виждане, което той предлага, понякога изглежда ново и нестандартно, макар да трябва да признаем, че това в голяма степен се дължи на нашето недостатъчно разбиране на основите на православното учение.
Съвременната представа за човека като индивид и неповторимо същество в много отношения следва античната традиция. Ние често употребяваме това понятие, без да се замисляме върху неговия смисъл. Какво е индивидът – уникална единица, атом, частен случай на общото понятие човек, индивидуална субстанция на разумната природа – ако използваме определението му, дадено от Боеций? Както обаче отбелязва Ришар от Сен-Виктор, субстанцията отговаря на въпроса какво (quid), а личността на въпроса кой (quis). „На въпроса, кои сме ние, отговаряме със собствени имена, което може да обозначи само конкретно лице”.[1]
Цялата статия: Християнското разбиране за личността в интерпретацията на Владимир Лоски
„Човек под въпросителна”: Личността на прот. Стефан Цанков през погледа на Държавна сигурност
След 9 септември 1944 г. бях поставен като човек под въпросителна. От преди няколко години се ползвам от благоволението да ме пущат да пътувам в странство по миротворчество – всецърковно дело за мир. Но все в демократичните страни… в капиталистически и неутралистически, каквато е Швейцария, обаче не съм правил и опит да ходя. Получих покана преди няколко години да отида на почивка в Швейцария на техни разноски, но дори не направих постъпки да вървя.[1]
Тези думи на о. Стефан Цанков, записани и предадени от агент „Любенов” на 12 октомври 1959 г., по време на подготовката му за заминаване в Париж, са показателни за горчивината и изолацията, която той изживява в последните години от живота си. Разработката срещу него в архивите на ДС, озаглавена Наблюдателно дело „Фуше”, съдържа 241 страници, открита е през 1955 г. и е закрита през 1961 г. Доносите и мероприятията, съхранявани в това наблюдателно дело, са показателни за методите на преследване на големите български интелектуалци, към които новите власти изпитват трайно недоверие, а и за начина, по който ДС се опитва да установи контрол над Българската православна църква.
През този период о. Стефан Цанков продължава да упражнява своята публична дейност като преподавател в Духовната академия, предстоятел на храм „Св. Александър Невски” и като сътрудник на Българската академия на науките. Има възможност и да продължи да поддържа контактите си с висшето духовенство на Българската патриаршия и да изказва мнението си, когато то е търсено. На пръв поглед самото наблюдателно дело не съдържа нищо драматично – в него се съхраняват предимно донесения, излагащи негови позиции и мнения по икуменическото движение, както и прихванати негови безобидни писма до западни икуменически дейци. Те не стават причина за репресивни действия, на каквито са подложени други свещенослужители. Но това дело оставя у читателя тягостното впечатление за тихата, невидима и анонимна репресия на ДС, задълбочаваща чувството на изолация у о. Цанков, който при това е бил наясно, че е обект на постоянно наблюдение.
От изказванията на преподобния Порфирий Кавсокаливийски (Атонски):
„Когато Христос дойде в сърцето, животът се променя. Когато намериш Христос, това ти е достатъчно, не искаш нищо друго, замълчаваш. Ставаш различен човек.
Ти живееш навсякъде, където е Христос. Живееш в звездите, в безкрая, в небето с ангелите, със светците, на земята с хората, с растенията, с животните, с всички, с всичко.
Там, където има любов към Христос, самотата изчезва. Ти си спокоен, радостен, пълноценен. Без меланхолия, без болести, без притеснения, без тревожност, без мрак, без ад“.
Преп. Порфирий Кавсокаливийски