Мобилно меню

Католичност и църковно устройство: Бележки по доклада на С. С. Верховски

Публикувана на Сряда, 20 Юни 2012 Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Basil Krivoshein BrusselsТрудно ми е да отговоря на доклада на проф. С. С. Верховски за католичността и структурата на Църквата. Бидейки твърде интересен и богословски значим, той все пак казва твърде малко за църковното устройство, а поради това и не дава материал, върху основата на който да бъде говорено по този въпрос. Единственото, което ми остава, са няколко кратки бележки върху доклада на проф. Верховски и върху общата тема на конференцията. Преди всичко, бих искал да подчертая, че самият термин католичност, който в превод на съвременен гръцки се предава като καϑολικότης, не се среща нито в новозаветния, нито в старозаветния гръцки език. На старогръцкия език е известна само думата католичен (καϑολικός), от която по-късно е образувано доста по-абстрактното понятие католичност. Откриваме го в светоотеческата писменост като ἅπας λεγόμενον, заедно с думата μαγιστρότης, в Църковна история на Евсевий Кесарийски, където служи за означаване на висша финансова длъжност.[1] Това изключение обаче, което е лишено от всякакво богословско съдържание, е до такава степен различно от съвременната му словоупотреба, че само показва доколко абстрактното разбиране на едно от свойствата на Църквата, днес изразявано с думата католичност, е било чуждо на древната Църква. От времето на св. Игнатий Богоносец прилагателното католичен, на гръцки καϑολική, е служило като главно и на практика единствено определение за Църквата.[2] Съзнателно говорим тук за „прилагателно име”, тъй като в гръцкия език – като език на Източната църква – думата католичен почти не се употребява като съществително име. Подобна употреба се появява в латинския Запад, където така определят даден член на Църквата. В източната църковна езикова практика съществуват крайно редки изключения, когато например съществителното католикос е титла на епископ или на настоятел с особени пълномощия (като патриархът-„католикòс” на съвременна Грузия), или дори може да означава финансова длъжност в държавата.[3] От друга страна, църковните писатели от 4 век (като св. Методий, Евсевий, св. Атанасий), от времето на арианските спорове и на Вселенските събори често употребяват думата православен и като съществително, и като прилагателно име.[4] В църковна употреба влиза и съществителното име православие – на гръцки ὀρϑοδοξία – докато думата, която съответства на термина католичност и която е производна от католичен, никога не се употребява от гръцките отци („καϑολικισμός” е съвременен гръцки неологизъм, който обозначава римския католицизъм). Следва още да се подчертае, че много дълго време Църквата не се е характеризирала и посредством определението православна, но винаги е била наричана католична.[5] В терминологията на Отците православни са вярата и учението на Църквата, но самата тя е католична. При това, дори понякога вярата да е наричана и католична, членовете на Църквата остават православни. Така, Католичната църква често наричат още и Църква на православните (ἐκκλησία τῶν ὀρϑοδόξων).

Калин Янакиев, Светът на Средновековието: генезис, история, общество

Публикувана на Понеделник, 18 Юни 2012 Написана от Живо Предание
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

K Janakiev_CoverСветът на Средновековието. Генезис, история, общество (Университетски курс лекции) е новата книга на известния богослов и философ проф. Калин Янакиев. Книгата, която беше представена на 5 юни 2012 г. в СУ „Св. Климент Охридски”, е издание на Фондация „Комунитас” и е подготвена от Венета Домусчиева – редактор, Жени Мирева – коректор и Николай Киров – оформител. Цена: 15 лв.

Книгата представлява един от малкото опити в българската научна литература за концептуално представяне на историята на Средновековния свят, което надгражда чистата фактография. Изходна точка на автора е неговото убеждение, че на „едно по-високо ниво на историческото знание (което по идея трябва да се достига именно в университетските изследвания), на мястото на обикновената квалифицираност да се построи исторически разказ за една отминала епоха, следва да се яви усилието на един дълбинен анализ на това какво въобще трябва да се включи в този последния, а също една рефлексия върху самите начини на разказването му”.

Разделена на десет глави (лекции), книгата достига до на пръв поглед изненадващи изводи за хронологичните рамки на Средновековието, след като към епохата е погледнато „с максимално отдалечен исторически окуляр” и „с максимално приближен исторически окуляр”. Основно внимание е отделено на прехода от Античния свят, концентриран около Средиземно море, към обърнатия към земята Средновековен свят – този преход протича неравномерно в различните части на стария античен свят. Последните части на книгата са посветени на политическата структура на средновековната общественост – от една страна тази структура е доминирана от политическата фрагментираност на микронародностите, но от друга – това е период на обединение на цялото население на Средновековна Европа във всеобхватната общност на Christianitas.

Църква и нация през призмата на постсекуларизма

Публикувана на Неделя, 17 Юни 2012 Написана от Архим. Кирил (Говорун)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Отец Кирил ГоворунРазпознаване на постсекуларизма

През последните години социолози, политолози и философи започнаха да обсъждат феномена, наречен постсекуларизъм. Първоначално той бе идентифициран като социален феномен. Скоро след това мислители като Юрген Хабермас се опитаха да опишат явлението в термините на философията. По-късно богословите се включиха в дискусията в опит да разберат, какво отражение може да има постсекуларизмът върху вярващите. За светските интелектуалци тази концепция се превръща във все по-интригуваща, макар да продължава да бъде и малко плашеща. Богословите също бяха провокирани от това явление. В продължение на няколко века те бяха свикнали да живеят в условията на антагонистичния дуализъм на светското и сакралното. В днешно време разделителната линия между черно и бяло в секуларизма и религията е станала много размита, което направи възможна появата на трета опция – на постсекуларизма. Така постсекуларизмът изглежда идва на мода – дори сред тези, които го намират за противоречив. Следвайки модерното, днес в своя доклад бих искал да спра вниманието Ви върху това явление.

Етнофилетизъм и църковна диаспора (една причинно-следствена връзка)

Публикувана на Четвъртък, 14 Юни 2012 Написана от Архим. Григорий (Папатомас)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Picture5 001В хода на подготовката на бъдещия Свят и велик всеправославен събор беше окончателно определен списъкът с дискусионни теми: от 105-те теми, предложени първоначално от учредителното общоправославно съвещание на Родос (1961 г.) в крайна сметка Първото предсъборно всеправославно съвещание (1976 г., Шамбези, Женева) прие за обсъждане само десет теми, които сметна за най-важни и приоритетни. Между тези десет теми въпросът за диаспората заемаше и все още заема първо място. Следователно темата на този доклад е от изключително значение. Обсъждана  е многократно в миналото и днес именно защото е многопластова и сложна. Ще се ограничим само до един неин аспект, който обаче смятаме за основен, свързан, според нас, със зараждането на и постоянно подхранващ този голям проблем в междуправославните отношения. Този източник за развитие на църковната диаспора е съборно отхвърленият точно преди столетие и половина етнофилетизъм.[1] Проблемът, следователно, не е нов, той предшества социално-политическия феномен на диаспората и надхвърля неговите рамки. Затова е интересно, от гледна точка на методологията, да започнем с етнофилетизма, носещ отговорността за създаването не само на църковната диаспора, но и на националната автокефалия и съвременните национални автокефални църкви.

Пролог: Ориентирите по пътя

Публикувана на Понеделник, 11 Юни 2012 Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)
1 1 1 1 1 Rating 0.00 (0 Votes)

Kallistos WareАз съм пътят и истината и животът

Иоан 14:6

Църквата не ни дава система, а ключ; не план на Божия град, а начин да се влезе в него. Може някой да се загуби заради това, че няма план. Но всичко, което види, ще види лично и непосредствено, и то ще бъде истинско за него; докато който е разучил само плана, рискува да остане отвън и всъщност да не намери нищо.

О. Георги Флоровски[1]

Един от най-известните пустинни отци на Египет от 4 век, св. Серапион Сандонит, веднъж пътувал на поклонение до Рим. Там разбрал за прославена отшелница – жена, която никога не излизала от малката си стая. Скептично настроен към подобен начин на живот, тъй като той самият бил голям странник, Серапион я посетил и я попитал: „Защо седиш тук?”, на което тя отговорила: „Аз не седя. Аз пътувам”.

Аз не седя. Аз пътувам. Всеки християнин би могъл да отнесе тези думи към себе си. Да бъдеш християнин, означава да бъдеш странник. Намираме се, по думите на гръцките отци, в положението на евреите в Синайската пустиня – не живеем в къщи, а в палатки, защото духовно сме винаги на път. Пътуваме във вътрешното пространство на сърцата си – пътуване, неизмеримо с ударите на часовника или дните на календара, защото е вън от времето – във вечността.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен