Нов прочит на Паисиевата история
Появилото се неотдавна ново критично издание на История славянобългарска на св. Паисий Хилендарски, отговарящо на всички изисквания за издаването на извори, е безспорно събитие за българската църковна историография. Зад прецизното научно и полиграфично изпълнение се крие методология, несвойствена за българската модерна историография – както светската, така и църковната. Наличието на тази методология, позволяваща известното на всички българи произведение на Хилендарския монах да се види в нова светлина, не може да не провокира адмирациите на църковната общност.
Принципите, ръководили издателите на История славянобългарска, са изложени в обширен предговор, сполучливо озаглавен „Историята между времето и вечността”:
Кои бяха основните мотиви на братството ни да пристъпи към това издание? Добре известно е, че черновата на История славянобългарска се съхранява в манастирската библиотека, че авторът ѝ е монах светогорец (както и ние) и е завършил написването ѝ именно в нашата света Обител, ползвайки извори от манастирския архив. Разбира се, всичко това има някакво значение, но по-дълбокият и същностен мотив беше желанието да предложим на мислещите и търсещите читатели един по-различен поглед към История славянобългарска, както и въобще към историята – българска и световна. В досегашната научна традиция трудът на светогорския монах се разглежда предимно в светлината на настъпващото Българско възраждане и се подчертава ролята му на първоначален тласък за утвърждаване ценностите на Новото време в народностното самосъзнание. Бихме искали в следващите редове да покажем според силите си, че този труд има стойност именно като история и историческа концепция за миналото на народа ни и че тази концепция е изградена изцяло в християнски дух. Въпреки допуснатите анахронизми и грешки в повествованието, Историята според нас действително би могла да се смята за „програмен” документ, макар че в своя най-съществен аспект тя остава една непоследвана програма.[1]
По своята същност тази мотивировка е заявка за строго богословски подход към проблематиката – използване на традиционната православна църковна методология, позволяваща да се разкрие преди всичко светогледът на автора, а от тук и идеите, на които е подчинил своята работа. Освен това, богословският подход дава възможност да се разбере времето, живяно от преп. Паисий, да бъде видян историографът в реалната обстановка, в която пише.
Съзнавайки непопулярността на тази методология сред съвременните българи, издателите, позовавайки се на авторитетни учени, са изложили накратко църковния възглед за историята и са го съпоставили със съвременните модерни идеи. Този подход показва както високото ниво на подготовка на издателите, така и отношението им към поетите отговорности по критичното издаване на такъв емблематичен за нас текст.
Вярна е също така и констатацията, че историята… в своя най-съществен аспект… остава една непоследвана програма. Ала нали Светогорският монах пише, ръководейки се от християнските принципи, съгласно които историята се твори в съ-работничеството между Бога и човека. Следователно в нея трябва да търсим Божия промисъл и пътя на човека към Царството Божие. Тъкмо това позволява на преподобния да не се подаде на националистическите тенденции, вече проявяващи се по негово време. Внимателният прочит показва, че той никъде не възвеличава прекомерно своите българи за сметка на останалите народи, нито пък подминава достойнствата на другите, а ако спори с тях, то е заради неоправданите им претенции. Въобще Паисий, при оценката на събитията, не се ръководи от никаква „социална поръчка” или национална идеализация, а само от собствената си съвест на християнин, монах и българин. При това, макар и изкушен от обучението в чужди исторически школи, той създава труд, вкоренен в православната традиция – факт, който сам по себе си свидетелства, че е живял дейно в тази традиция. Въобще новият църковен и богословски поглед към История славянобългарска разкрива нейния автор като монах, доближаващ се до онези високи образци на монашеството, които са останали в историята на Православната църква като гаранция за православие и завинаги са спечелили на монасите славата на ревностни защитници на църковната истина. В този смисъл особено трябва да бъде подчертана ценността именно на текста, въвеждащ в новия прочит на Историята – богословски трактат от най-високо ниво.
Печално известно е, че във времената след Паисий историците изцяло изоставят неговите и на самата Църква ръководни принципи, а повечето политици и обществени дейци от ново и най-ново време използват История славянобългарска единствено с целта да обосновават идеи, чужди на скромния Хилендарски монах. И едва днес, две столетия и половина след написването си, История славянобългарска в своето ново, така да се каже „църковно-критично издание”, ни представя истинския образ на християнина, монаха и родолюбеца Паисий, чиито идеи, въпреки изминалото време, не са загубили значение и биха били отлична основа за работата на съвременния църковен историк.
Трудът на новите издатели на св. Паисий поставя началото на нова и до голяма степен непозната за родната историография дейност, каквато е православната църковна интерпретация на богочовешката история.
Освен в чисто богословския си и църковно-исторически план новото издание на Историята има и два други важни аспекта, да ги наречем социален и филологически. Първият, по всичко личи, произлиза от желание, очевидно зародило се вътре в самото братство, да се обърне към академичната ни общност. Да бъдат спечелени за „каузата” хора от младото и средно поколение, с вече изградени позиции и тежест в сферата на своите научни занимания, и най-вече филолози. Няма да кажем нищо ново, ако отново повторим, че в продължение на дълги години Църквата и академичната общност у нас бяха умишлено разделяни и държани на страна една от друга. За жалост тази инерция (с малки изключения) продължи и в последните две десетилетия. Преодоляването на тази разделеност, изглаждането и съчетаването на възгледите за научност и църковност, насочени към един и същи предмет, няма как да е било лек и гладък процес. В крайна сметка обаче, както по всичко личи, познанието на Истина и академичните изисквания са се срещнали, за да разберат важността и на двата подхода и да постигнат нужната симбиоза, отразена в новото Паисиево издание. Този факт сам по себе си би трябвало ясно да ни говори – нещо, което отдавна трябваше да се случи, – че повече няма какво да пречи църковната ни наука да стане отново по-академична, общувайки пълноценно с останалите учени, а и светската наука – на свой ред – да потърси диалог с църковните богослови и духовниците, особено когато предметът на изследване има непосредствена връзка с Църквата и нейните вечни истини.
В този смисъл би трябвало дебело да подчертаем, че филологическата ценност на новия прочит на История славянобългарска е както в педантичността на преводача, така и в желанието на поръчителя, този толкова известен, но и толкова слабо познат в същността си текст да бъде максимално понятен за грамотния читател. Популярният до сега превод все пак е правен през 1955 г. и носи духа на онази епоха в нашата наука, доминирана от определена идеология и чужд на оригиналния текст национализъм. В новия превод очевидно са вложени много усилия и внимание да се схване мисленето на преподобния Паисий, а и настроенията в неговата епоха (безспорно, все още чужди на новопросвещенските идеи в цялост). С радост констатираме, че именно този синтез е предаден максимално адекватно на съвременен български език. Към високата стойност на новото издание допринася и фактът, че всички споменати в текста на преподобния Паисий понятия, личности, топоси и т. н. стройно и подробно са обяснени в бележки към текста. Всичко това е само в интерес на съвременния читател, който отдавна живее в твърде различен социален и културен етос.
След всичко изтъкнато със задоволство можем да обобщим, че с новия превод на История славянобългарска не само се представя адекватно един от най-важните текстове на българското църковно минало, но и се поставя основа и се дава нагледен пример за правилен и задълбочен подход в интерпретирането на извори, свързани едновременно с историята, духовността и Църквата.
Съвременното богословско-критично издание ни вдъхва надеждата, че чрез него Зографското издателство напуска своята младенческа възраст и основателните критики към него безвъзвратно ще останат единствено като лош спомен от минало време.
[1] Паисий Хилендарски История Славянобългарска. Критическо издание с превод и коментар, Света Гора Атон: „Славянобългарска Зографска Света Обител”, Второ допълнено издание 2013, с. 9-10.
Призвани сме за общение
Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение
със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего
1 Кор. 1:9
… което сме видели и чули, ви възвестяваме,
за да имате и вие общение с нас;
а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа
1 Иоан. 1:3
Не аз, не аз трябва да говоря за това, що значи да общуваш с Бога. Тук трябва да бъдат питани онези, чието знание идва от опита. Аз въобще не приличам на тези хора – подвижници, именно заради общението с Бога отдали всичко до край. За това отново и отново се говори в евангелските притчи. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде, та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). Скритото съкровище, скъпоценния бисер придобива онзи, който жертва земните си пристрастия и собствената си „самост“ (ненапразно при пострижението монахът се отказва от дотогавашното си име). Както казва великият аскетически учител от 7 в. св. Йоан Лествичник, това е безвъзвратно оставяне, дълбина на мълчанието. Подвижниците, отдаващи за общението си с Бога всичките сили на своето неразделено сърце, ни гледат не само от древните икони и фрески, не само от заспалата памет на вековете, както казва Вл. Соловьов. И днес реалността на подвижничеството е жива. В същата минута, в която аз обмислям тези редове, или когато ти, читателю, ги виждаш някой извършва безмълвния си подвиг. За себе си и за нас. Някой отвръща своя поглед от всичко и от собствената си воля, за да може непрестанно да гледа само към Бога. Някой навлиза в дълбините на мълчанието, – по св. Йоан Лествичник – за да слуша Божия глас, Божия зов. Тези хора знаят.
Православното Предание – вчера и днес
Както беглият поглед към речника подсказва, думата tradition може да означава много неща. Може да означава, например, наследен или установен начин на мислене, на отношение или на действие. Да го кажем по-просто, може да означава да правим онова, което винаги сме правили – или пък да правим онова, което мислим, че винаги правим, или което сме свикнали да правим. На практика всяко семейство има своите собствени особени традиции, най-вече около празниците. Така правят и енориите, така правят и много по-големи или по-малки градове, и всевъзможните обществени групи. И това е толкова естествено, особено в нашия бързо променящ се свят. В съвременното общество сме свикнали да очакваме промените – независимо дали това ни харесва или не – по същия начин, по който хората, живели в статичните традиционни общества от миналото, не са очаквали никакви промени. И пред лицето на промените оценяваме високо всичко онова, което би ни дало усещане за неизменност, за стабилност, за това, че принадлежим към нещо. Ние обичаме да правим онова, което винаги сме правили. Ние обичаме традицията.
Разбирана по този начин, традицията без съмнение запълва една важна човешка необходимост. Тя е в състояние да направи живота ни по-уютен. В този смисъл обаче тя остава далеч от онова предание на истината,[1] за което толкова изразително говорят Отците на Църквата. И действително, правилно разбирано, Преданието гледа и назад – към миналото, но то не е просто сбор от унаследени обичаи и народен бит, успокояващ спомнящите си за него за дни, когато животът е бил по-простичък. Ние, православните християни, можем да ценим много традиции, които сме наследили от предците си, но нашата крайна точка на отнасяне следва да бъде Апостолското предание: вярата, която идва към нас (в буквалния смисъл „по традиция”) от апостолите. На първо място, това означава вярата в Иисус Христос. Ние вярваме, че Иисус Христос е последната „Божия дума” към човечеството, че в Него Бог открива[2] тайната на Своя план за спасение, като в смъртта и възкресението на Христос ни показва решителния авторитет и пълнотата на властта на Онзи, Когото Христос нарича „Отче”. И още вярваме, че имаме достъп до този един Бог и Отец посредством Иисус Христос и силата на Светия Дух – Същият Онзи Божи Свети Дух, Който ни формира като избраници, като осветени, макар Иисус да остава единственият Избран, единственият Свят на Бога.
Una Sancta (основания на икуменизма)
Движение, насочено към „съединяване на църквите”, представлява само по себе си някакъв догматически парадокс. То изхожда от предположението за съществуването една света Църква, Una Sancta – при това не като нещо само търсено, но и като висша, превъзмогваща действителност: не само идея, но и факт. В същото време то предполага наличието на редица църкви (или изповедания), всяка от които притежава атрибута на църковността и е църква, най-малко в смисъла на принадлежността си към Una Sancta. Последната, разбира се, не се дели на части и не се състои от части, и в същото време е очевидно, че в някакъв смисъл съдържа в себе си всичките тях – ако не статично, в една организация, то динамично – в единно битие. Така именно се изобразява Църквата в апостолските послания: като единно Тяло Христово и в същото време – неопределена множественост от църковни общини или „църкви”. Оттук и досега не биха възниквали никакви трудности, ако, видимо, съществуваше само една църква, която с пълно право да би утвърждавала себе си като едната и всеобемащата, и по този начин би отричала самата възможност да съществуват църкви отвъд пределите на дадената организация или изповедание. Тогава биха се различавали и противопоставяли помежду си църква и не-църква и би било невъзможно да се говори за каквото и да било движение, което да е насочено към обединяване на църкви в пределите на Църквата. В известен смисъл приблизително по този начин е стоял въпросът в християнството до възникването на „икуменическото” съзнание, което упорито отказва да приеме такъв опростен възглед в качеството на някаква самоочевидност и твърди точно обратното. За доикуменическото или антиикуменическото съзнание единствено последователната линия на поведение е отричането дори на самата мисъл за отношение към „инославието” като към Църква. Вместо това, уместен тук е единствено прозелитизмът, стремежът да бъдат привлечени инославните, които на практика биват приравнявани до езичници или не-християни в лоното на единствената спасяваща църква.
Мистицизмът в православието
В съвременния руски език думите мистицизъм, мистичен, мистика се използват в най-различни значения. За мистиката говорят като за нещо загадъчно, неразбираемо и тайнствено. Много често терминът мистичен се използва за окултни и демонични явления: в този контекст под „мистицизъм” се разбират различни явления с естествен или противоестествен характер, свързани в различна степен с окултизма. Всички тези значения на мистицизъм и мистика нямат никакво отношение към онова, за което ще стане дума тук. Ще говорим за християнската мистика, а християнството и окултизмът нямат нищо общо. Ще стане дума за неща, принципно различни от обичайните, които се подразбират под думата мистика. Ще стане дума за опита на общението на човека с Бога – опит, който в богословската наука е прието да се нарича мистичен.
Мистицизъм, мистика и мистичен произхождат от гръцкото прилагателно име μυστικός, означаващо тайнствен. В съвременното християнско богословие мистицизъм наричат такъв религиозен опит, който се основава върху срещата с Бога лице в лице – тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие. Мнозина мислят, че след като Бог е невидим, няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим. Но опитът на Църквата показва, че виждането на Бога е възможно – въпреки че Бог по природа е невидим, срещата с Него е възможна, макар Бог да се намира отвъд пределите на разбирането и постижимото.
Това е удивителен духовен закон: започваш да даваш това, от което сам се нуждаеш, и веднага получаваш същото двойно и тройно.
Игумен Нектарий (Морозов)