Из най-новата българска църковна история
„Действително, вярно е, че нашето висше църковно управление не стои на строго канонически начала, защото първенствующият епископ на Българската църква – Екзархът – не е, както изисква каноническият ред, и столичен епископ“. За тази каноническа аномалия споменава преди точно сто (100) години тогавашният Знеполски епископ Паисий (по-късно Врачански митрополит).[1] Тази аномалия е окончално поправена и напълно преодоляна едва през януари 1945 г., когато Софийски митрополит Стефан е избран за предстоятел на Българската църква. По-късно и в двата устава на БПЦ (1950 и 2009 г.) неизменно присъства едно и също изречение: „Българският патриарх е и Софийски митрополит“ (съответно чл. 14 от Устава от 1950 г. и чл. 38, ал. 1, от Устава от 2009 г.).
След кончината на приснопаметния Български патриарх Максим през 2012 г. Св. Синод приема противоканоничното и противоуставно решение да раздели двете функции, като ги повери на двама различни митрополити: един, който да бъде наместник на вдовстващия Софийски митрополитски престол, и друг – който да изпълнява функциите на наместник-председател на синода и да организира погребението на патриарха. Срещу това решение излизат с аргументирани особени мнения някои митрополити: