Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (49 Votes)

522623 376718929087935 2003725930 nИ като повика народа с учениците Си, рече им: който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва. Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси.

(Марк 8:34-35)

Когато чета тези слова на Спасителя, винаги на първо място съм виждал в тях този контраст спрямо света, в който живеем. Дори бих могъл да споделя, че звучат доста „странно“ за „средностатистическия гражданин“ – рожба на забързаното ежедневие от двадесет и първия век. Сякаш те ни препращат към някакъв неизпълним идеал, който звучи повече като идеологически лозунг, отколкото като слово, носещо живот на тези, които го слушат и изпълняват. Определено съвременното общество „в духа на нашето време“ до голяма степен разсъждава и живее така. То по-скоро сякаш има нужда да удовлетворява само своите потребителски желания, които му носят лесно и бързо щастие, отколкото от някакви си наставници, които да го упътват към подвизи и да го препращат към нещо възвишено, нещо „не от този свят“.

4.2941176470588 1 1 1 1 1 Rating 4.29 (17 Votes)

Х2Наближава Рождество Христово.

Чак когато запяхме Рождественските катавасии, заприлича на зима, опомни се времето. Добре, че дотрая старата; новата година се задава – вече се чува нейният празничен звън, свети с множество разноцветни светлинки от всеки прозорец, от всеки балкон…

Но празник ли е в душите ни?

Там дълбоко в нашите души и сърца стига ли Рождественската песен, светят ли шарените, игриви и празнични светлинки? Празничната украса докосва ли сърцата ни, озарява ли разума ни?

Не може да има празник там, където властват лъжата и страхът.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

IMG 4884Езическите идоли са сребро и злато, дело на човешки ръце: имат уста, ала не говорят, имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват и в устата им няма дихание. Подобни на тях ще бъдат ония, които ги правят, и всеки, който им се надява.[1]

В блясъка на чистите снежни декемврийски дни, пречистени и от въздържанието на поста, ние посрещаме най-светлите християнски празници. Църквата ни напомня за тях още от Въведение Богородично, когато започват да се пеят Рождественските катавасии.[2] Тяхната мелодична напевност, съчетана със зимния пейзаж навън, привнасят трепет в душите ни и една особена празничност, която не е от този свят.

Разбира се, тази небесна радост, произтичаща от трепетното очакване на Рождественското тържество, могат да усетят само ония, които при всеки повик на църковната камбана се озовават в храма, където се подготвя това небесно и земно празненство.

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (21 Votes)

9ad180f1bcf5418a877ac894e3b03e29 2В края на месец ноември, на 27-ия ден, светата ни Църква почита паметта на св. Теодосий Търновски – една достойна и светла личност в сонма на българските светци. Просиял в далечния четиринадесети век, той се числи към монасите исихасти анахорети (от гр. αναχωρήτης – отшелник, напуснал света, черноризец) – особени служители на Бога, които с голямо усърдие, в безмълвие и тишина, са прославяли нашия небесен Баща. Тези ангели в човешко тяло, по примера на Кръстителя Господен – пророка и предтечата Йоан, са се уединявали в далечни, скрити и недостъпни за света местности, скалисти пещери и планински пустини, където са пребивавали в постоянна молитва. Осъзнали, че истинските Божии угодници всячески трябва да се откъснат от света, за да могат да се докоснат до Твореца, те се удостоили да виждат с очите си нетварната светлина, тъй както са я видели навремето апостолите Петър, Яков и Йоан при чудесното Христово Преображение.

Историята на пещерното отшелничество в България води началото си още от десетото столетие с делото на основоположника на българското монашество св. Йоан Рилски. Хронологически той е наследник на пещерното монашество от византийското Ранно средновековие, а то от своя страна – на това от Късната античност (4-5 в.).

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (54 Votes)

2021 11 20 17 26 23Вървеше рехава погребална процесия. Хората, облечени в черни дрехи, с тъжни лица, отиваха към храма, за да изпратят своя близка в последния ѝ път – до гроба.

Отворих широко вратите в очакване да внесат покойната. Тя беше възрастна, бледа, приживе набожна жена, каквито се срещаха все по-рядко. Някак тежък беше тоя момент. В Божия храм, в който иначе се пееше тържественото Славословие и гръмко звучеше от устата на всички радостният поздрав „Христос воскресе!“, сега се внасяше мъртвец. Студеното безжизнено тяло щеше да се настани под високия купол, откъдето гледаше Христос, Вседържителяτ, и благославяше с вдигната десница. Около Него се четеше надпис, че Той е, Който дава живот и на мъртвите!

Защо днес никой не четеше тоя надпис, защо всички бяха тъжни? Истина е! Точно сега е трудно да се надяваш на спасение, защото виждаш пред очите си смъртта, защото се докосваш до бездиханното тяло!

 

И рече старецът...
Когато някой е смутен и опечален под предлог, че върши нещо добро и полезно за душата, и се гневи на своя ближен, то очевидно е, че това не е угодно на Бога: защото всичко, що е от Бога, служи за мир и полза и води човека към смирение и самоукорение.
Св. Варсануфий Велики