По време на моето следване името ѝ беше Духовна академия, а сега – Богословски факултет на Софийския университет „Свети Климент Охридски“.

След завършването на петгодишната ни семинария в Черепиш две години служих войник в град Пещера и три години работих в Акумулаторния завод в Пазарджик.

Вторите пет години ми бяха заглушили почти напълно първите в Духовната семинария. Бях станал съвсем светски младеж. Угрижен от предложенията на времето, разгеле ме среща в окръжния град ротният ми командир майор Лазаров – партиец, но към мене винаги беше внимателен и учтив. Дори ме препоръча и освободи от занятия, за да водя радиоточката на поделението.

Попита ме след поздрава: „Иване, как си, къде си и какво правиш? Студент ли си и къде?“.

Отговорих му: „Работя в Акумулаторния завод“. Той се намръщи и съвсем сериозно, изненадващо за мене, продължи: „Така ли? Работиш с олово, а си на 22 години! Като ротен командир ти заповядвам, наесен да се завърнеш в Духовната академия и да завършиш висшето си образование с отличие. Не ми отговаряй какво е времето и има ли бъдеще духовното образование!“.

На тази заповед не можах да кажа нищо друго, освен войнишкото:

„Слушам, господин майор. Заповедта ще бъде изпълнена!“. Той с усмивка ми посочи къде е София и се разделихме с прегръдка.

Неочаквано преди няколко дни „Синдикатът на българските учители“ в лицето на Янка Такева предложи в българското училище да се въведе предмет „Защита на Отечеството“. Защото военното образование било важно и кой бил против ценностите…

Откъде се появи тази идея и само войната на крачка от нас ли е причината за нея?

Всъщност Янка Такева прави опит чрез единствената съсловна организация на българските учители да прокара у нас един чужд дневен ред – дневният ред на Русия, който днес политически и идеологически е мотивиран от желание за възстановяване на Съветския съюз. Такева може да има сантимент към своята младост, но това със сигурност не е проблем на българското училище, нито е част от неговия дневен ред.

А че не става дума за случайно съвпадение и патриотичен порив ни показва краткият преглед на тази идея в руското публично пространство от последния месец.

„Изходът е един – ние трябва стремително да станем държава на войната“, заяви преди дни един от най-известните идеолози на днешна Русия Александър Дугин, който освен сред левите среди у нас, за съжаление е популярен и в някои църковни кръгове. Ето думите му:

Днес е Сирни заговезни – последната неделя преди Великия пост, в която се ядат блажни храни (млечни и яйца), защото от утре започва Великият пост. Той завършва в навечерието на Великден – Възкресение Христово.

Но за вярващите хора нещата винаги имат две измерения – телесно и духовно. Телесното измерение на днешния ден е прекратяването с блажната храна за седем седмици напред. А духовното измерение е дадено от Иисус Христос.

Както св. Йоан Предтеча, така и Спасителят Христос започват проповедите си с основния призив: покайте се, защото се приближи небесното царство, Божието царство! Покаянието е в основата на християнския живот. Неслучайно в гръцката дума за покаяние се съдържа идеята за „промяна на мисленето“.

Как мога да стана друг, нов човек, без да променя мисленето си? Ако продължавам да мисля и да действам както досега, не съм истински християнин, не съм последовател на Иисус Христос. По този въпрос няма и не може да има две мнения.

Размисли в неделята на Страшния съд

Струва ми се, че много от проблемите ни в Църквата идват от това, че си поставяме някакви умозрителни не много реални цели, а се отказваме от малките, които често са напълно постижими.

При нас често се среща твърдението: Църквата не е, за да станеш добър човек.

И после следват безброй разсъждения за спасението, обòжението, борбата с греха, смирението, духовния живот и т. н.

Дори наум не ни идва да станем поне порядъчни хора – това не е за нас, струва ни се дребно.

Ние постоянно се обòжваме, смиряваме, спасяваме, извършваме подвизи, а при всичко това, в най-неподходящия момент, „православното“ ни уродливо лице все изскача на показ.

Нередности, традиция, закон са три понятия с малка или никаква връзка помежду си. Но ще посочим, че връзка между тях за съжаление има. За съжаление, защото не би трябвало да има, както всеки ще се съгласи.

Църквата е богочовешки организъм. Това го знаят и казват не само богословите, но и всеки по-грамотен вярващ без редовно богословско образование. И съжаление предизвикват случаите, в които надделява човешкото в живота на вярващите (тук влизат и клириците – дякони, свещеници и епископи на всички постове, доколкото всички клирици по презумпция се ръкопологат от средите на вярващите християни). Надделява човешкото и се стига до нередности. Независимо дали ги виждат останалите хора или си затварят очите, за да не ги обвинят, че изпадат в „осъждане на другите“, нередности съществуват. Тях ги предвижда и църковното законодателство, включително и уставът на Българската православна църква – Българска патриаршия. Но те не се случват защото църковното законодателство ги предвижда, а то ги разглежда, защото самото то е плод на дълговековния опит от живота в Църквата.