Утре тръгва за Зографския манастир църковната делегация, която ще представлява БПЦ на годишния празник на българския Зографски манастир "Св. Георги". По решение на Св. Синод делегацията се оглавява от Русенския митрополит Неофит, но всъщност тя ще пътува обезглавена, защото дядо Неофит е предпочел да пътува с колите на държавната делегация за празника, водена от министър Асен Гагаузов. Така делегацията ще пристигне "неофициално" в Зограф на 4 май, а владиката - "официално" на 5 май, закачен като антураж на държавни чиновници.
Пак за храм "Света Богородица" в Бургас
"Пак се люти Юродиада, пак иска главата на Бориса!" Така би могъл човек да парафразира думите на злостно гонения от императрицата св. Йоан Златоуст в началото на 5 век, като прочете съобщението на Димчо Райков във вестник "24 часа". Отец Борис Беров сигурно не е светец като Златоустия Йоан. Но е свещеник, който е доказал себе си вече 35 години; който устоя на разколнически набези и всякакви съблазни; който постави Бургаска духовна околия на крака, така че тя е най-уредена и най-добре работеща от всички в Сливенска епархия (и не само); който е дал на Сливенска митрополия най-много приходи през последните десетилетия; който субсидира дори самия митрополит; който познава не само свещениците, но и цъковните настоятели в цялата огромна околия, работи съвместно с тях и с местната власт за запазване и възстановяване на храмовете, за построяването на нови храмове и параклиси; който осигурява от приходите на духовната околия и на председателствания от него храм средства за ремонт и строителство на храмовете в околията; който осигурява дарителство за семинарии и за нуждаещи се; който обаче не прави гощавки за такива и онакива големци; който не получава бакшиши; който няма луксозна кола, нито джип; който не е уредил децата си да учат или работят в чужбина; който от своя баща-свещеник и майка си е получил завет за страх Божий, а не за страх от владици и техните хора.
Труден е такъв човек! Той не влиза в калъпа на "нашите хора". Той ни обърква представите за "редното", за "ама така правят всички". Той има свое мнение и достойнство. Като епархийски съветник той не беше като онзи прословут събрат от друга епархия, дето беше казал: "Трийсет години съм епархийски съветник, но нито три пъти не съм имал мнение, различно от това на дядо владика!" Такъв е и като архиерейски наместник. Е, като е толкоз принципен, естествено ще трябва "да си носи последствията". Свети Йоан Кръстител и св. Йоан Златоуст и всички йоановци и не-йоановци са ги гонели и ще ги гонят, щом поставят нравствени принципи по-високо от подчинението на началството. Сигурно о. Борис го знае много добре това.
Труден е такъв човек! Той не влиза в калъпа на "нашите хора". Той ни обърква представите за "редното", за "ама така правят всички". Той има свое мнение и достойнство. Като епархийски съветник той не беше като онзи прословут събрат от друга епархия, дето беше казал: "Трийсет години съм епархийски съветник, но нито три пъти не съм имал мнение, различно от това на дядо владика!" Такъв е и като архиерейски наместник. Е, като е толкоз принципен, естествено ще трябва "да си носи последствията". Свети Йоан Кръстител и св. Йоан Златоуст и всички йоановци и не-йоановци са ги гонели и ще ги гонят, щом поставят нравствени принципи по-високо от подчинението на началството. Сигурно о. Борис го знае много добре това.
Един познат поет, когото не познаваме
Няма истина!... Няма лъжа! -
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.
Днес се навършват 50 години от смъртта на един от най-големите поети на България Пеньо Пенев. „Поетът с ватенката”, както го наричат съвременниците му, или поетът, възпял стоманата и бетона, както го помним ние, живелите на границата на „двете епохи”. Пеньо Пенев, един от най-лиричните поети на България, чиято лирична поезия единици познават. Поетът, когото комунизмът и Партията брутално „убиха” в опита си напълно да го обезличат, а после епитафно безочливо превърнаха в свое знаме. Един от най-талантливите ни поети, който обичаше да се шегува с таланта си дори и в предсмъртния си час. Не случайно едни от последните негови думи са: „До тук моето творчество беше нищо, оттук насетне можех да достигна върхове, които надали някога щяха да бъдат достигнати в българската литература... но не намирам повече смисъл да живея...”. На 27 април 1959 г. този превърнал се във "вреден за обществото човек" поглъща смъртоносна доза веронал. В последните му думи до неговия приятел Митко Иванов има толкова много болка:
Тежи само небе свечерено.
Нито се радвам, нито тъжа -
тишина... самота... и студено.
Днес се навършват 50 години от смъртта на един от най-големите поети на България Пеньо Пенев. „Поетът с ватенката”, както го наричат съвременниците му, или поетът, възпял стоманата и бетона, както го помним ние, живелите на границата на „двете епохи”. Пеньо Пенев, един от най-лиричните поети на България, чиято лирична поезия единици познават. Поетът, когото комунизмът и Партията брутално „убиха” в опита си напълно да го обезличат, а после епитафно безочливо превърнаха в свое знаме. Един от най-талантливите ни поети, който обичаше да се шегува с таланта си дори и в предсмъртния си час. Не случайно едни от последните негови думи са: „До тук моето творчество беше нищо, оттук насетне можех да достигна върхове, които надали някога щяха да бъдат достигнати в българската литература... но не намирам повече смисъл да живея...”. На 27 април 1959 г. този превърнал се във "вреден за обществото човек" поглъща смъртоносна доза веронал. В последните му думи до неговия приятел Митко Иванов има толкова много болка:
Евродепутатът Маруся Любчева: Православието е кауза, а единството на Църквата - дълг
Безспорно е, че Църквата като институция е с особена роля в обществото. Според православно-византийското учение за "симфонията", най-важната роля на църквата е да даде на човека модела на поведение, който би му помогнал да живее с доброто, за да не се подчинява и да не търпи злото. В този смисъл църквата е институция, посветила се да служи на човечеството.
Изтъркана от повтаряне, но не и лишена от дълбокия си смисъл е истината, че сега обществото ни, изпаднало в икономическа криза и застрашено от духовно деградиране, все повече има нужда от традиционните ценности, сред които дълбокохуманните християнски ценности.
Да се идентифицираме с каузата за съхраняването на единството на българската православна църква бе целта и посланието на инициативна група български граждани, които участваха в сряда и четвъртък в кръгла маса на тема „Православната църква в контекста на европейското културно и религиозно многообразие", организирана в Европейския Парламент в Брюксел.
Румънски номера през Страстната седмица
Когато на човек му предстои да извърши нещо важно, той обикновено подбира и най-подходящия момент за него. Затова си мисля, че и братята румънци добре са подбрали Страстната седмица за мърсния си номер – да отнемат църквата на българската общност в Букурещ. Едва ли съзнанието на патриарх Даниил, който носи главната вина за случилото се точно днес, Велики четвъртък, е свързало тези негови действия с предателството на Юда, както е записала в материала си авторката на Двери.бг, но няма как да не ги свърже всеки непредубеден човек.
Новият патриарх (той встъпи в длъжност на 30 септември 2007 г.) тръгна с големи амбиции и започна грандиозна по мащабите си обнова на църковния живот. Дотук всичко прекрасно и за пример. Но в неговите действия се забелязваше онази безапелационност, която отличава новобогаташите в нашите страни: те си знаят силата и не се спират пред нищо. Навремето патриарсите Юстиниян Румънски и Кирил Български са били приятели и компромисно са уредили въпроса с българската църква. Следващият патриарх Юстин управлява кратко. А при патриарх Теоктист, връстник на патриарх Максим, нещата все някак вървяха. Той имаше благосклонно отношение и към нашите свещеници, особено към последния, иконом Петър Тотев. Запознати свидетелстват, че покойният Теоктист неведнъж е възпирал шовинистичните напъни на висшия румънски клир.
И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен