От няколко години посредством медиите хвърлянето на кръста в замръзналите води на р. Тунджа в гр. Калофер придоби общонародна известност. Всеки може да види, чуе или сам да стане свидетел, колко много празник има в Калофер в деня, който Бог избра да легитимира Своя Единороден Син. Подвластен на своя локален патриотизъм, аз се чувствам горд – малкият Калофер с големите традиции. Това е достойно. Но в такива моменти на еуфория, когато пред услужливите медии хора разказват за отколешната традиция на хвърлянето на кръста, се питам, дали някой от тях знае или се замисля, с цената на какво имаме тези традиции, кой съхрани онези обичаи, които днес карат заинтересувани журналисти и търсещи туристи да наминават към Калофер на Коледа, Богоявление, Заговезни, Гергьовден…
Та иде реч за Богоявление в Калофер – празник, който ме връща в детството с доста смесени чувства. Всъщност винаги съм харесвал този празник – до момента, в който нещо се обърка и детската ми глава не разбра, кой развали очарованието на този ден: Христо Ботев, Тодор Живков или татко. Последното звучи доста еретично, а вероятно и безсмислено, затова ще се опитам да обясня.