Ние, клириците и православното изпълнение на Българската източно-православна епархия в САЩ, Канада и Австралия, като неразделна част от майката БПЦ-БП, също отбелязваме празника Неделя на всички български светии, като същевременно с тъга честваме и 1000-годишнината от понижаването на църквата ни от патриаршия в архиепископия.

Благодарим на Негово Светейшество и на Св. Синод за изненадващо добрия ход – този юбилей на създадената през 1018 г. църковна структура да ни напомни като българи, че именно ние, православните българи, и нашата БПЦ-БП сме правоприемници на понижената по това време в ранг Българска патриаршия.

Да, днес нашата епархия е пръсната в САЩ, Канада и Австралия, но сме убедени, че именно България трябва да бъде домакин на тази тъжна за нас годишнина, че тя трябва да се чества в България, а не в други държави, които имат претенцията за присвояване на Първа Юстиниана и на Българската архиепископия.

Сега обаче трябва официално да заявим и на Вселенската патриаршия, която уведоми всички, че предстояло да разглежда македонския казус, че без нашето съгласие никой не може да раздава имането и притежанието ни на други.

Молим се горещо на всички български светии да настояват пред Бога да утвърди всички нас в православие и единомислие, да умири света и да спаси душите ни. Амин.

Какво означава думата пандахуса?

Това е рядко срещана дума, термин в църковния език и обикновено означава окръжно архиерейско писмо-разрешително за събиране на средства. Според проучване на църковния историк архимандрит д-р Виктор (Мутафов) тази дума е употребена и в окръжно послание № 1532 от 1906 г. на Св. Синод на БПЦ - Българска екзархия. С въпросния документ се констатира, че понякога с пандахусите (или пантахузи според друго изговаряне, вероятно заимствано от румънската употреба на понятието) се злоупотребявало, като недобросъвестни лица ги препродавали или коригирали в своя полза срока им на валидност.

От езикова гледна точка трябва да се посочи, че думата пандахуса (на гръцки πανταχούσα) е с изпаднала начална гласна от апандахуса (απανταχούσα). При това трябва да се отбележи, че в гръцкия език съчетанието от двете съгласни ντ се произнася като нд и така се получава използваната в старинни (обикновено от Възраждането) текстове на български дума пандахуса.

Това са мисли на български деца за Бога, за преживяването на вярата в личния живот, във взаимоотношенията с другите. Тези мисли са искрен и истинни, споделени от децата на тяхната учителка. Но тези разсъждения не са спонтанни. Те са резултата от години работа с чистите сърца на децата, култивиране на доброто, насочване към светлото и Божието, предпазване от покварата и греха, които напират към тях.

В навечерието на Деня на детето да благодарим на всеотдайните родители и учители, които посвещават себе си в грижа за „тия най-малките“ и насочват мислите, чувствата  и действията им към Бога, към чистотата и светостта в творението, давайки им пълна свобода за развитие и творчество. За да имат децата щастливо детство и плодотворна зрялост.

Елена, 9 г.: „Когато вляза в храма, чувствам, че всички икони са живи и ме подкрепят. Има много добро на този свят – добро е да слушаш родителите си, да не се сърдиш на никого, да прощаваш и да обичаш всичко, сътворено от Бог. Представям си, че в света всичко е добро и мирно. Това е една от мечтите ми.“

За вселенските измерения на апостолското призвание

Не е лесно да носиш върху плещите си тежката отговорност да си избраник на съдбата за дела велики. Ние, християните, в съдбата не вярваме, но пък и той, от смирение, не желае директно така да се нарече „Божи избраник“. Но хайде, за да се спази и канонът, и изкушението на гордостта да се потисне, ще позволи другите да го нарекат така. То, като се замислиш, няма да е толкова несправедливо – щото хем е кесар и се е заел да оправя целите Балкани, че и Европата, хем, от друга страна, и църковните неща на него чакат. Помага на църкви и манастири, дарява щедро и богато - с хиляди и милиони, а не като вдовицата с някакви си две лепти.

Сега, то завистници и зложелатели винаги ще има. Ще кажат: „ама да не ги дава от джоба си?“ Обаче я питайте някого от тези, дето са получили, дали ги интересува от кой джоб са извадени. Важното е в кой джо..., пардон, за коя добра и благородна кауза ще отидат тези дарения. А те наистина отиват не само по джобове, но понякога и за добри дела. Затова го и канят хората. Навсякъде. По Гергьовден – на Света гора, за 24 май – в Рим. И Далай Лама да го покани, и там ще отиде. Има сред нас такива личности. Мащабите им са вселенски и мисията им е вселенска. Затова и едни ги галят по главата, а други ги шамаросват зад врата. Не мож'те го проумя? Четете тогава нататък.

Сто години от рождението на цигуларя Александър Николов – Сашо Сладура

Александър Николов, известен с прякора си Сашо Сладура, е една от емблематичните фигури на Пловдив. И наистина, този наш сънародник, роден на 3 май 1918 г.[1] в град Плевен, спокойно би могъл да бъде наречен символ на свободата и нейното отстояване до краен предел. Предел, отвъд който има не само смърт, но и… безсмъртие.

Бащата на Сашо, инж. Георги Николов, е един от създателите на „белите дробове на София” – Борисовата градина, а майка му, Екатерина Ендерс, е чехкиня, дъщеря на управител на голям чешки замък. В града под тепетата Александър учи в италианското училище и във френския колеж „Свети Августин”. По-късно завършва музика в Пражката консерватория, една от най-старите консерватории в Централна Европа.

Когато се завръща в Родината, Александър Николов започва да свири в Царския симфоничен оркестър, след разформироването на който Сашо става част от джазовия оркестър, ръководен от Асен Овчаров (но на джазовата музика, чиято родина е Америка, не се гледа с добро око от новата власт). Заедно с другите оркестранти Николов свири като солист-цигулар в софийския ресторант „България” до малките часове на нощта. По същото време в оркестъра намира място още една недолюбвана от тоталитарната власт личност – певицата Леа Иванова.