„Оповестиха“ ни с поредната порция досиета. Избирателно, както винаги досега през годините на така наречения „преход“ към така наречената демокрация. Поради което и самото „оповестяване“ отдавна се обезсмисли като идея. Нищо, че „избраните“ този път бяха от средите на преподавателите по богословие, което (богословието) само по себе си достатъчно успешно предизвиква изблици на обществени чувства. Така де – нали регулярно трябва да мием собствената си съвест. Щом и тези в и около Църквата са маскари, ние ли пък ще се чувстваме виновни за каквото и да било? Разбираемо е и е човешко – „твърде човешко“. За онези, които са спрели да обръщат внимание на стратегията и тактиката на това „оповестяване“, новина няма или, ако има, тя не е интересна. И няма да бъде интересна, докато не бъде осмислена и обговорена църковно. Има обаче и една друга категория „кадри“ в богословските среди – категорията на тези, които са имали късмета да се родят достатъчно късно, за да не попаднат в „бащинската“ прегръдка на ДС, и за които това си е жив повод за разчистване на стари сметки със стари учители (всеки със своите си), които никога не са могли, а комай няма и да могат да настигнат. Тук го няма гласът на правдата. Вместо него фалцетно се надига така познатият порив към реваншизъм, който захранва с нова сила духа на взаимното подозрение, групирането „по интереси“, интригантството – всички тези неща, които са хранели с кадри ДС в миналото, хранят я и днес. Тъжно, но, уви, и типично по нашенски. Наистина хубаво е, че на Страшния съд няма да ни съдят нашите „ближни“…