Винаги съм знаел и твърдо вярвал в умението и изобретателността на административния апарат на държавата и Църквата ни да изненадват с впечатляващи нововъведения, смущаващи решения и невероятни гафове, за по-кратко - безумия. Но винаги ми се е искало да бягам от конфронтацията с този феномен. Е да де, ама то като те преследва отвсякъде, как да бягаш?
Днес е 19 февруари - ден, в който всеки си спомня за един различно мислещ, изпреварил времето си човек, йеродякон Игнатий (Васил Левски). Личността, която ни кара да забравим различията помежду си и да заговорим за Отечество. Любим и скъп, той е вечен образец за подражание. Като родител осъзнавам възпитателната роля, която има личността на Дякона за децата, особено в нашата действителност днес, а като християнин знам, че единственото, с което можем да му се отблагодарим, е нашата молитва за него.
Тръгнахме си. Вървяхме тъжни и обидени. Стана ми студено при мисълта, че някой определя тези, които имат право заедно с водещото софийско свещенство (в случая доста многобройно и доста водещо) да се помолят за Дякона. От тези размисли ме извади ироничното подхвърляне на сина ми: „Едва ли такова общество е искал Левски!…” Сигурен съм, че той не е искал такава действителност, но и ние не я искаме. И се ужасявам от възможността да дойде време, в което държавата и Църквата ще ни предлагат покани и пропуски за „Вход”, но ние ще предпочетем да останем отвън.
Влязохме в храм-паметник „Св. Александър Невски”, за да свършим това, за което бяхме тръгнали. На входа беше дядо Добри. Явно и той беше от тези, които нямаха покана за панихидата…