Десет хиляди души участваха на литийно шествие на 24 септември 2010 г. От цялата страна. С най-много автобуси от Пловдив. Предимно неучащи се, така се вижда от снимките. Много анализатори твърдяха, че това е внушително множество. Други възразиха, че това число е просто нелепо малко в сравнение с процентите от населението, което се самоопределя като православно християнско - 82,6% по последно официално преброяване отпреди десетилетие години.
Няколко месеца по-късно, на 3 декември 2010 г. три хиляди пловдивски ученици (и в други градове също хиляди) спонтанно излизат на протест. Тези три хиляди пловдивски ученици, които очаквали още хиляда да се присъединят по-късно, са се организирали сами - спонтанно. Без предварителни програми, без уговорки за участие, без автобуси. Те имат някаква своя кауза, имат причини, за да излязат на протест, защото искат нещо.Каузата на ученическите протести не е въвеждане на вероучение като задължителен предмет в училище. Защото тези ученици не се интересуват от синодалната концепция за вероучение. Вероятно изобщо не са чували за нея. И скоро, както изглежда, може би няма да се заинтересуват за нея.
Екскурс 1: В случай, че учащи се интересуваха от вероучение, щяха да се намерят спонтанни ученически групи, които да протестират срещу писането на матури в неделни дни през последните 3 години. Щяха да предпочетат да отидат на Литургия, а не на матура. Не беше така. Няма нито една жалба, нито едно оплакване от нито един от множеството десетки хиляди засегнати изпитвани матуриенти.
Екскурс 2: Ако вероучението наистина занимаваше учащите се, двете семинарии трябваше да имат изобилни кандидати, така че да има необходимост за отваряне на трета, а не трудно набиране на кандидати.
Изводи:Първо: Десет хиляди участници в литийно шествие, при около пет хиляди от Пловдив, преобладаващо неучащи се е по-скоро негативен, отколкото позитивен резултат за най-голямото вероизповедание в страната. Емпирическото числово сравнение със спонтанния ученически протест го доказва съвсем ясно.
Второ: Без самите ученици да са убедени, че за самите тях е полезно да изучават вероучение, ще бъде трудно неговото адекватно въвеждане. Всеки по-внимателен наблюдател може да обърне внимание на фактите от друг ъгъл: Възможно ли е един ден ученици да излязат на протест срещу въвеждането на вероучението като задължителен предмет?
Трето: В случай, че синодната концепция трябва да бъде приведена в изпълнение, предстои много, ама много сериозна работа на самия висш клир на БПЦ, за да изглади неравностите около авторитета си и да убеди учениците, че те могат да му имат доверие. Защото без доверие вяра нито се преподава, нито се учи. За жалост фактите към момента показват обратното движение и развитие.
