Отец Ипомоний и „Орденът на благочестието”
Церемонията беше повече от тържествена. Да, имаше някои несъвършенства в организацията, не можеше да се отрече. Но това не само че не намаляваше блясъка ѝ, но напротив, свидетелствуваше за нейната мащабност. А и да си го кажем честно: само организаторите можеха да ги забележат, останалите дотолкова бяха погълнати от събитието, че подобни дребни детайли лесно минаваха през ситото на вълнението им. Е, началото се позабави, вярно е, но то така се и прави по принцип – да се усили малко напрежението, да се даде възможност на всички медии и гости да пристигнат, че да не изпусне някой кулминацията.
Ние да си го кажем между нас (тука нали няма някой от жълтите вестници да ни подслушва): позабави се началото малко повече от обичайното, защото охраната не се оказа на ниво. Не-е-е, по отношение на обекта тя си беше свършила перфектно работата: периметърът беше отцепен, та пиле не можеше да прехвръкне, гражданите можеха да наблюдават церемонията от не по-малко от километър (то какво ли да видят отвън, но поне тържественото настроение някак си да доловят), прозорците в целия район беше наредено да не се отварят, а за всеки случай – по покривите бяха разположени снайперисти. Не че нещо го налагаше, но знаете – от мнителност никой не е умрял, обаче от небрежност...
Не, не в това им беше пропускът, ами че не можаха да познаят о. Ипомоний – представяте ли си?! Цяла България го познава, с най-първите хора си пие кафето, дето се вика, дипломатическият корпус до един се съветваха с него при усложнена международна обстановка, представителите на поместните църкви откога го канеха на посещение от името на предстоятелите си, а тези синковци, дето държавата им е вменила отговорността да пазят най-високопоставените ѝ люде, да вземат да не познаят отеца! То остави това, ами не го пускаха, защото нямал покана.
А бе, каква покана търсите от о. Ипомоний – нали на него самия беше възложено това приятно послушание: именно той да връчи, от името на Св. Синод, в присъствието на Негово Светейшество и митрополитите в пълен състав, „Ордена на благочестието” на неговия носител – предстоятеля на държавата, символа на „симфонията” между светската и духовната власт! Опита се отецът да им обясни, но те се запрели като магарета на мост и само повтарят „Покана? – Не може!”. Нейсе, че самият бъдещ орденоносец го забеляза (какво ли може да му убегне на него?!), завтече се, стрелна с един строг поглед гардовете си (които изведнъж станаха невидими), целуна му ръка, прегърна го и лично го въведе в сградата на Синода, където още преди половин час трябваше да започне церемонията.
Е, останалото сигурно вече го знаете, а ако не, ще го видите по всички телевизии и ще го прочетете във всеки вестник: о. Ипомоний връчи ордена, произнесоха се тържествени речи, изтъкна се доброто сътрудничество между Църква и Държава, разменени бяха благодарности, направени бяха безброй паметни снимки и, разбира се, беше изпято едно прочувствено многолетствие лично от синодалните старци...
Но след края на това мило тържество, докато отец Ипомоний се прибираше към дома си, все още развълнуван в прекрасния пролетен ден, едно мъничко червейче започна да човърка мислите и да смущава празничното му благоразположение. Нашепваше му едни такива нещица... Напомняше му, че светите отци на Църквата винаги са бягали от човешката слава и признание, дори някои са ставали юродиви заради Христа – да отхвърлят изкушението на земното признание, че прелестта неведнъж е погубвала дори утвърдени монаси и аскети, а колко по-опасна е тя за неукрепналите във вярата; че тези ордени и отличия в Църквата, която събира като равни в св. Литургия и принца, и просяка, едва ли могат много да послужат за духовното издигане на носителите си, но могат да им попречат и да ги изкушат по пътя на личния им подвиг...; че, подобно на случилото се преди малко със самия о. Ипомоний, когото уж цяла България познаваше, а охранителите не разпознаха, светската слава лесно може да ни направи непознати пред Небесния престол, че...
Такива едни мисли тормозеха отец Ипомоний, а той, уповавайки се на Божията воля, опита да възвърне душевния си мир с още по-усилна молитва...
