Мобилно меню

4.9 1 1 1 1 1 Rating 4.90 (50 Votes)
Въпросите за донорството и респективно - трансплантациите вълнуват, естествено, всеки един от нас. Независимо какъв е нашият произход, какъв е социалният ни статус, какви са политическите ни или граждански убеждения, всеки от нас може да бъде донор или реципиент, защото е човешко същество, а тъй като човекът е „образ и подобие“ Божие, донорството и трансплантациите неизбежно са се превърнали във въпроси и на вярата.

По отношение съгласието за донорство Православната Христова църква ясно и категорично е обявила своята позиция по този въпрос: „Даряването на орган задължително трябва да съдържа “съзнателното съгласие” на донора, тоест донорът трябва в съзнание, свободно и непринудено да се е съгласил с взимането на органите му, ако случайно по някаква причина изпадне в мозъчна смърт. Донорът винаги трябва да действа като дарител“ (Тезис 5б на Вселенската патриаршия и на Еладската православна църква).

4.8 1 1 1 1 1 Rating 4.80 (20 Votes)

Основни тези по етиката на трансплантациите на специалната синодна комисия по биоетика на Св. Синод на Гръцката православна църква

1. Основни принципи

1.1. Църквата приема трансплантациите, както и всичко друго, свързано със здравето на човека и борбата му със смъртта, с особена съпричастност, разбиране и чувство за неговата сериозност. Тя разбира и измерението на проблема, и възможностите, съдържащи се в трансплантациите, както и огромния ѝ дълг пред обществото, пред медицинската практика, пред реципиентите, а и пред вероятните донори. Църквата иска да помогне на реципиента, но уважава и донора.

1.2. Критерият на църковната етика по въпроса за трансплантациите, както и по всеки друг проблем, е духовен. Ако нещо вреди на душата или маргинализира духовните ценности, тя безрезервно го отхвърля. И напротив, ако дадено научно постижение е съвместимо с богословското ѝ предание, с нейното учение и опит, тя посреща това гениално откритие с дръзновението на духовното ѝ новаторство. То нито има връзка с рационалната схоластика, нито отстъпва пред политически цели, нито се съгласува със секуларизацията.

1.3. Всяко нещо, надхвърлящо индивидуализма и еснафщината и свързващо хората във връзка на взаимност и общение, всяко нещо, което доказва превъзходството на духовния живот пред биологичното оцеляване, се защитава и поддържа от  Църквата. Църквата приема с уважение и особена чувствителност тайнството на живота и смъртта, както и на психотелесното единство на човека.

2. Специални принципи

2.1. Трансплантациите преобразяват драмата на реципиента в надежда за живот. Църквата би могла в своето човеколюбие да ги благослови, но с безусловната предпоставка, че при процедурата на трансплантация се защитава съзнанието на донора и не се нарушават духовните ценности.

2.2. Всяка логика на приемане на трансплантациите от Църквата има три основни пункта:

2.2.1. Църквата съзнава хуманния си дълг спрямо реципиента, който иска да живее, но тя разбира своята роля повече на страната на донора, който може свободно да даде. По никаква причина и по никакъв начин Църквата няма да пожертва уважението към донора, поради нуждата от оцеляване на реципиента. Целта не е преживявянето на реципиента, целта е донорът да даде. Реципиентът приема смъртно тяло – донорът дарява, движен от безсмъртната си душа. Колкото по-висша е душата от тялото, толкова по-голяма е духовната полза на донора от биологичната изгода на реципиента, защото „по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деян. 20:35);

2.2.2. Даряването на орган задължително трябва да съдържа „съзнателното съгласие“ на донора, т. е. донорът трябва в съзнание, свободно и непринудено да се е съгласил със взимането на органите му, ако случайно по някаква причина изпадне в мозъчна смърт. Донорът винаги трябва да действа като дарител;

2.2.3. Църквата може да приеме трансплантациите, единствено в атмосфера на обич, взаймност, понякога и на саможертвен порив, излизане от оковите на егоизма и еснафщината ни, и никога няма да ги приеме като изражение на логиката на алчността и користолюбието, отчуждаваща „дарителя“ от неговия „дар“.

Трансплантациите се разглеждат като причина на предаване на живот на някои хора, главно обаче те са възможност за вливане на духовност в обществото.

3. Ролята на медицината

3.1. Лекарят се грижи за възстановяването или подобряването на здравето на човека и респективно за продължаването на неговия живот. Богословието не възпрепятства медицината в това ѝ усилие, но не пренебрегва и нейната относителност. Същевременно налага и определени предпоставки за правилното развитие на нейната практика. Тези предпоставки са две:

3.1.1. уважението към личността и

3.1.2. ползата на ближния.

3.2. Също така, медицинската наука, както и медицинските изследвания в рамките на медицинските и биоетични деонтологични правила защитават принципа, че човекът е личност. Лекарите трябва да действат със смирение и дълбоко съзнание, че са Божии инструменти за служение към човека.

4. Възможността за даряване на органи

4.1. Животът е дар Божи, който ни е даден не за да го живеем в егоизъм и ламтеж за богатство, а за да бъде до такава степен наше притежание, че да можем докрай да го отдаваме с обич. Най-добрият начин за връщането му на Бога е да го дарим на ближния с любов. „Няма да се спасите по друг начин освен чрез ближния“ (св. Макарий Египетски).

4.2. Мисълта и желанието да дадеш от себе си са духовната основа на църковната етика по въпроса за трансплантациите. Апостолското слово „Любовта познахме по това, че Той положи за нас душата Си: и ние сме длъжни да полагаме душите си за братята“ (1 Иоан. 3:16) разрешава всяка дилема за това, че даряването на живот, и следователно даряването на тяло, не е практика на самоубийство или евтаназия, а могат да бъдат израз на „голяма любов“, за която говори Сам Господ при предаване на последните Му заръки към Неговите ученици „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Даряването на живот е голямото – даряването на органи е благословеното по-малко. Гореизложените цитати от Св. Писание преместват етичния проблем от схоластичното определяне на мозъчната смърт в уважение на свободния израз на самостоятелността.

4.3. В случай, че някой е заявил желание да дари органите си и при факта, че мозъчната смърт не е тъждествена с окончателното отделяне на душата от тялото, заедно с органите си той ще дари и своя живот. Това негово действие няма да е само елемент на дарение, а и на саможертва.

4.4. Църквата благоприятства и окуражава даряването на един от двойните ни органи (бъбреците) или на тъкани (кожа, костен мозък, кръв) от живи дарители.

5. За мозъчната смърт

5.1. Църквата уважава и се доверява на медицинските изследвания и клиничната практика. Поради това, дори и да не е компетентната институция, би могла да приеме единодушното международно мнение, че мозъчната смърт е тъждествена с необратимия биологичен край на човека.

Мозъчната смърт е факт на окончателно и необратимо разрушаване на мозъка и състояние на пълна загуба на сетивност и съзнание. При него дишането се поддържа само механично и прекъсването на техническото поддържане води до почти незабавно прекратяване на сърдечната дейност.

5.2. Това, което всъщност върши изкуственото поддържане на дишането е, че временно възпира разпадането на тялото, но не и отделянето на душата от него.

5.3. Мозъчната смърт непременно трябва да се разграничава от вегетативното състояние – обикновено наричано „клинична смърт“. При него мозъчният ствол работи и в повечето случаи не е необходимо изкуствено поддържане.

5.4. Тъй като винаги съществува опасността – за щастие само в изолирани случаи – от невнимание, грешки и дори опорочаване на смъртта, Църквата заедно с болшинството от лекарския и болничен персонал и компетентните обществени власти изисква гарантиране на точното спазване на международно приетите критерии на диагностициране на мозъчната смърт. Поради това:

5.4.1. необходимо е достоверно и ясно констатиране на причините на мозъчната смърт;

5.4.2. потвърждаването на мозъчната смърт трябва да се извършва от експертна комисия, която да няма никаква връзка на зависимост от екипите за трансплантации и на основата на съществуващи клинични и лабораторни критерии;

5.4.3.  критериите на мозъчната смърт няма да са задоволителни, ако са само клинични. Към тях трябва да се прибавят и лабораторни (компютърна томография и електроенцефалограма), така че да се потвърди в максимално възможна степен не само прекратяването на функциите на мозъчния ствол, а и на мозъчната кора. Ако няма видима причина на мозъчно увреждане, трябва да се повторят изследванията за по-сигурно потвърждение, дори и ако това закъснение води до загуба на органите;

5.4.4. биохимичните изследвания трябва да се извършат преди установяването на мозъчната смърт и те да показват физиологични стойности (не само урея или електролитни смущения). Също така, за да се провери мозъчната смърт трябва да са изминали поне 24 часа от първия момент на настъпването ѝ.

5.5. Проверката дали някой е донор (т. е. дали има съгласие) трябва да стане след окончателната диагноза на мозъчната смърт, така че тя да е в максимално възможна степен безпристрастна и обективна.

5.6. Съгласно с всичко гореизложено, даряването на органи от донори в мозъчна смърт, както и трезвото и съзнателно съгласие на здрав човек да дари някой свой орган на страдащия си събрат, като акт на алтруизъм и обич, е съгласно с учението и мнението на нашата Църква.

6. За съзнателното и подразбираното съгласие

6.1. Даряването предполага „съзнателното съгласие“ на дарителя за това което върши. Всяко нещо, което „подразбира“ волята му е намеса в неговата самостоятелност и е невъзможно да бъде прието.

6.2. „Съзнателното съгласие“ е действие на себеотрицание и любов, свързващо донора с факта на смъртта му, който може да се случи по трагичен начин и в относително млада възраст. Също така то съдържа добродетелта на безкористността, на отказване от естествените права, на доверие и на загриженост за другите, на себеотдаване и на отърсване от житейската еснафщина.

6.3. Църквата, възпитавайки у християните своята етика за трансплантациите, сигурно е спомогнала за осигуряването на донори и е допринесла за оцеляването на немалко хора (съобразно с количеството на успешните трансплантационни интервенции). Залагайки на предпоставката за съзнателно съгласие, тя е обърната не само към актуалните, но и към потенциалните донори.

Донорът може да почувства морално удовлетворение от своето дарение, но главната му морална полза е в даването на неговото съгласие. Той биологично спасява реципиента, а духовно спасява себе си.

6.4. Съгласието не е нещо второстепенно, което може да се засенчва от каквато и да е друга практика (например регистриране, издаване на съответен документ и т. н.). Заявяването на съгласие трябва да бъде свободно и абсолютно съзнателно, плод на зряла мисъл. Затова добре би било то да се формулира напълно независимо от всеки друг социален акт и при наличието на правилно и безпристрастно предварително информиране.

7. За семейното съгласие

7.1. Църквата, при дадени условия и по снизхождение, в перспективата на светостта на семейните отношения и на стремежа за развитие на обществените връзки, би могла да приеме и заместването на волеизявлението на донора от членове на неговото семейство, разбира се при дадеността, че то не е противоположно на неговото. Грижата за домашните е израз на вярата (1 Тим. 5:8), а естествените ни задължения към тях са доказателство на свещените семейни права.

За членовете на семейството животът на донора и ценността на неговото тяло могат да имат по-голяма стойност отколкото за него самия. При дадеността на любовта, решението за даряване на другото тялото може да се окаже по-трудно от това за даряване на нашето собствено тяло. В този смисъл действителният донор е семейството.

7.2. Понеже в обществото и епохата ни интереси от всякакъв вид, особено икономическите, често се намесват по скверен начин дори и в свещеността на семейните връзки, законът би трябвало да предвиди мерки за избягването на всяко съмнение за комерсиализация на трансплантациите от страна на членове на семейството.

7.3. Добре би било, чрез някаква процедура на подписано съгласие, донорът да може да отстъпи предварително правото на членовете на неговото семейство да разполагат с тялото му.

8. Резервираността на Църквата

8.1. Поради развитието на научното общуване и информираност (глобалната интернет-мрежа, съхраняване на електронни архиви с широк спектър от данни и ограничена възможност за контрол и т. н.), то от една страна при явната духовна оскъдица на съвременното общество, а от друга при реалната възможност да се стигне до злоупотреба, експлоатация или дори жертване на трансплантациите на олтара на големи икономически интереси, Църквата е длъжна да защитава институцията на донорството, нейната практиката и свързаните с нея лица от вероятно оскверняване (принудителна диагноза или прибързаност в спазването на критериите за мозъчна смърт, комерсиализация или сделка от какъвто и да било вид по отношение на даряването на органи, избор на реципиенти на основата на расистки критерии, нарушаване на реда на чакане и т. н.).

8.2. За избягване на нарушаване на реда на чакане, трябва да се направи архив на записаните донори на електронна основа, който да се контролира от безупречно функциониращ централен механизъм.

8.3. Тъй като международното и гръцко законодателство, за да защити трансплантациите от опасността на комерсиалната сделка, налага анонимност на реципиента и на донора и забранява даряването на органи на определено от донора близко или роднинско лице (с изключение на трансплантациите на бъбреци от живи донори), това не е задължително в противоречие с етиката на Православната църква Христова.

8.4. Църквата не може да се съгласи с взимането на органите на бебе с вроден аненцефалит. Такива донори са много редки, което ограничава надеждите на реципиентите-бебета, но въпреки това на бебетата с аненцефалит, тъй като им липсва мозъчен ствол – те не са мозъчно мъртви, а тъй като нямат съзнание нямат възможност за съгласие – и естествено никой не може да ги „подразбира“. Това създава законово препятствие за взимането на органите. Още повече обществото трябва да отхвърли всяко утилитарно отношение към тези новородени. Нуждата от уважение към тях не оставя никакво пространство, тяхното преминаване през този свят да бъде напълно изкористено.

8.5. Във връзка с възможното използване на изкуствени органи или на ксенотрансплантациите (генетично модифицирани транспланти от животни), както и продукти на клонирането, понеже изследователската работа не е представила понастоящем ясни резултати и развитието ѝ не се оповестява в публичното пространство, Специалната синодна комисия по биоетика си запазва правото в подходящо време да изложи своята позиция и мнение по този проблем.

8.6. Съществува опасността в непосредственото бъдеще, при разпуснатата международна етика спрямо евтаназията и позицията за нейното законодателно гарантиране, трансплантациите да се свържат с евтаназията. Тогава лицата, които избират този начин за прекратяване на живота, вероятно ще ги направят и донори на органи. Това е още една причина, поради която законодателството за трансплантациите трябва неизбежно трябва да съдържа висок морален фундамент.

9. Критики към новия Закон за трансплантациите

Въпреки че Църквата прие идеята за трансплантациите, тя не може да се съгласи с последното им законодателно гарантиране в нашата страна, което е завладяно от изкористено разбиране и тесен рационализъм. Единственият начин за защита на нравствеността и осъществяването на трансплантациите от вероятна злоупотреба с тях е съответното законодателство да бъде ясно, добре проучено и морално, а не утилитарно.

9.1. В гласувания Закон, законодателят тълкува „не възразяването“ на членовете на семейството като съгласие на донора (чл. 12, § 4). Органите се взимат не когато са съгласни, а когато близките „не се противопоставят“. Не е възможно трансплантациите да се крепят на едното „не-възразяване“, дори и на семейството, и то в момент, когато всички се борим за съгласието на самия донор.

9.2. В такъв случай липсата или не откриването на семейството ще бъде възможно да се тълкува като „не-възразяване“. Следователно всеки мозъчно мъртъв чужд гражданин, всеки влязъл в страната по контрабандни канали, всеки непознат и изоставен, всеки ром и т.н., чиито брой изобщо не е изяснен, и чиито роднини или не се намират в Гърция, или не е лесно да бъдат намерени – и така, който от тях се окаже сам в болница след автомобилна катастрофа, останала неизвестна за близките му ще трябва да се смята автоматично за донор. Трябва ли в нещастието на самотата им да прибавяме и своеволното взимане на техните органи? Законът на „не-възразяването“ е изнудване на човешкото съзнание.

9.3. „Съгласието“ няма никаква връзка с „не-възразяването“. „Давам нещо мое“ е напълно различно от „взимат от мен нещо, което ми принадлежи“. Във втория случай волята на държавата и обществото замества благото на изразяването на собствената воля.

9.4. Държавата няма никакво право да навлиза в сферата на личния живот на гражданите. Такова действие противоречи на чл. 2, § 1 (за уважението и защитата на човешкото достойнство) и чл. 5, § 1 (за свободата на развитие на индивидуалната личност) на Конституцията.

9.5. Също така не е възможно да се задължи гражданина да изказва мнение без да се гарантира правото му да не изразява такова. Какви ще са последствията, ако гражданинът откаже да изрази волята си?

9.6. Заместването на понятието „мозъчна смърт“ със „смърт на мозъчния ствол“ се приема за медицински съмнително и нравствено подозрително. Потвърждаването на спирането на функциите не само на мозъчния ствол, а и на мозъчната кора, потвърждава необратимото прекъсване на всички мозъчни функции и затова е задължително.

9.7. Задължителното по закона спиране на изкуственото поддържане на дишането в случай на мозъчна смърт на човека, който не е донор (чл. 12, § 6) е духовно и нравствено неприемливо. Законът трябва да даде гаранции на лекаря, който по причини на съвестта си, не желае да изключи механичното дишане, а естествено не да го наказва (чл. 20, § 1).

9.8. Трудността на близките да се съгласят с даряването на тялото, дължащо се на лични, емоционални или дори философски причини, трябва да се приема с абсолютно уважение, а не да се преодолява насилствено със заплахата от изключване на изкуственото поддържане (чл. 12, § 6).

10. Пастирските възможности на Църквата

10.1. На основата на гореизложените принципи, Църквата е длъжна да се бори за утвърждаване на нейните принципи и на позитивното ѝ влияние върху трансплатационната политика; нещо повече, тя трябва да утвърди духовна традиция по отношение на трансплантациите, насочена към потребността от даряване на органи. По такъв начин осигуряването на органи и развитието на трансплантациите ще бъде резултат от естествен процес, а не предварително заложена цел.

10.2. Църквата може да организира образователни програми за донори, целящи изграждането на важни добродетели у нейните верни (памет за смъртта, себеотдаване, жертвено съзнание и др.). Така тя по съвременен начин ще даде на обществото свидетелство за естеството на нейния характер.

10.3. Църквата не превръща истината в жертва, нито налага подчинение на личността. Тя благославя всеки, който има желание да стане донор. А ако за някого е трудно да приеме подобно нещо, тя се отнася с разбиране към него (нея). Това е защита на личността. В своя дух тя не е отдадена на потребността от трансплантации, тя е в служба на уважението към личността, и то на личността като донор.

10.4. Църквата също така уважава и напълно разбира естественото желание на онези болни, които чрез трансплантациите искат да продължат времето на биологичния си живот, като вярва, че този факт би могъл да допринесе за духовното им изграждане и постигането на екзистенциалните им цели.

10.5. Поради духовното измерение, което има даряването на тялото, преди това да стане, добре би било свещеникът на болницата да прочете една подходяща молитва и да извърши някакво действие на освещаване (помазване с елей, прекръстване и т. н.).

10.6. Духовно ориентирано просвещаване би могло да се проведе и за възпитанието и подготовката на реципиента, така че той да не се чувства само като понятен приемник на една трансплантация, а като благословен получател на любовта на някой непознат събрат и на благодатта Божия.

10.7. В заключение, пастирското служение на Църквата, насочено към донорите, към реципиентите и към лекарите, трябва да бъде такова, че по всички тези начини да се прослави Бога, да се изграждат духовно хората и болестта и продължаването на живота да са предпоставка за изпълняване на дълбоката цел на човешкия живот.

11. Планираните проекти на Църквата

11.1. Широко разпространено е убеждението, че нашата Църква има важна роля за развитието на трансплантациите в Гърция. Трансплантациите са един от малкото фактори, за които държавата има пряка нужда от Църквата. Това се явява източник на съществени права и големи задължения за Гръцката църква.

11.2. Предвид факта, че трансплантациите лесно водят до злоупотреби и потъпкване на фундаментални етически принципи и добродетели, а също и отчитайки съществените различия в характера и подходите на църковното и светското възприемане на проблема, Църквата много внимателно обмисля своите действия и е пестелива в своите думи.

11.3. В своето сътрудничество с държавата Църквата поставя определени условия и с това декларира разграничаването си от светските решения и действия, които по дух и по цел имат съвършено различен характер. Единствено по свое собствено желание Църквата може да приеме идеята за определяне ден за донори или кампания за насърчаване на трансплантациите, целяща събирането на максимален брой органи, и то при условие, че тя ще има гарантирано уважение на своите принципи и позиции.

11.4. Липсата на официална позиция от страна на Църквата по отношение на този проблем доведе до безпринципно приемане или отхвърляне на трансплантациите от страна както на компетентни, така и на некомпетентни членове на църковното тяло. Това породи объркване, понякога и разединение, между верните и богословските среди.

На настоящия етап и в контекста на гореизложените богословски принципи, Църквата заявява ясно, но без да се налага, че може да приеме идеята за трансплантациите и те да бъдат част от нейното пастирско служение, както и средство за предаване на нейния дух и характер.

След това Църквата ще предизвика диалог чрез мероприятия за осведомяване в своето лоно (духовни семинари, беседи и т. н.), като ще се постарае да развие дух на разбиране, съгласие и широко приемане на нейните основни богословски позиции в тялото на вярващите, така че да се заличи всеки неоправдан негативизъм към тях.

Третата стъпка ще бъде издаването и разпространението на информационни и тълкувателни издания на нейните позиции и организирането на големи открити  обществени мероприятия, на които Църквата ще прогласи своето мнение на нашето общество.

Последна стъпка ще бъде издаването на синодално послание, което ще изрази в резюме църковните позиции и предложения и ясно ще формулира очертанията и практиката на православната християнска етика по въпроса за трансплантациите.

11.5. По отношение на новия закон, Църквата разграничава от него своята позиция без неприязън, но ясно и убедено, така че нито въпроса за трансплантациите да компрометира, нито тежестта на мнението си да подцени. Същевременно тя е обнародвала мнението си по въпросите, по които запазва своята резервираност и отправя възражения. Също така, тя запазва готовността си за преки действия в рамките на закона да изисква промени и законодателни подобрения, които ще гарантират принципите на нейната логика и ще разрешат същностно въпроса за нейната подкрепа.

11.6. Необходимо условие за сътрудничеството между Църква и държава е последната за осъзнае, че е натоварена с огромно задължение да защитава трансплантациите законодателно и практически от всеки вид неморалност, изкористяване и финансова експлоатация и да осигури научната пълнота в него, информирането и подготовката на компетентните медици и власти. По този начин донорът не изпада в положение на жертва на низки интереси, на порочността и на нравствената стерилност на научното лекомислие.

11.7. Още повече, медицинската общност и държавата трябва да подкрепят налагането и законодателното гарантиране на точните критери на „мозъчната смърт“, и достоверното им спазване да се контролира строго.

11.8. Също така е нужно основаването на авторитетни и достойни за доверие трансплантационни центрове, съдържащи подходящо научно и технологично оборудване, така че взимането на органите на донора и в последствие трансплантацията в подходящ реципиент да става с най-високият възможен процент успешност и по-малко загуби.

11.9. Църквата ще се погрижи за участието на нейни представители в научните медицински конгреси по въпросите на трансплантациите, като така и познанията си ще развива и принципите си ще популяризира.

11.10. Накрая, ролята и представителството на Църквата в Националния съвет по трансплантациите – доколкото той продължава да съществува – и в учередяващата се Национална трансплантационна организация (НТО) трябва да бъде централна и ефективна, а не фиктивна и второстепенна. Целта на Църквата е трансплантационните центрове да работят в максимално възможна степен на основата на нейните принципи на уважението, свободата и любовта към личността.

10.12.1999 г.

Превод: Владимир Петров

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (7 Votes)
Doli.jpgНеотдавна в Санкт-Петербург се състоя ХI-та  международна конференция на тема: “Църквата и медицината”. “Отделяне на органи”, “милосърдно убийство”, “рационално планиране на семейството”, “изкуствен подбор”, “медицинско прогнозиране”... Съвместима ли е съвременната медицинска практика на генетическата диагностика,ljeviska.jpg изкуственото оплождане, трансплантацията, реанимацията с християнското отношение към човека? Може ли православният човек да се съгласи да съдейства в един или в друг медицински експеримент? Голям интерес предизвика темата за клонирането. Журналистката Наталия Ларина беседва на тази тема с участничката в конференцията професор д-р на философ. науки, зав. катедрата по биомедицинска етика на Руския държавен медицински университет, член на комисията по биомедицинска етика при Московската патриаршия Ирина Силуянова.

4.1739130434783 1 1 1 1 1 Rating 4.17 (23 Votes)
k_nushev.jpgВъпросът за отношението на Православната църква към употребата на съвременните средства за контрацепция, който периодично се повдига в общественото пространство и се обсъжда публично в някои медии, има множество етични, медицински, социо-културни и духовно-нравствени измерения. Въпросът е сложен и комплициран и се докосва едновременно до различни биоетични, антропологични и социално-етически теми.

4.3478260869565 1 1 1 1 1 Rating 4.35 (23 Votes)
Продължение от статията "Биотехнолигиите в сферата на геронтологията".

geni.gif Генното инженерство е съвкупност от техники, нужни за изменения в структурата на клетката на едно живо същество на част от генната информация, каквато не е имало досега.“[1] Доскоро генното инженерство се използваше предимно в растителните биотехнологии за производство на генетично променени организми. Следващ етап ще е прилагането на тези технологии върху човешки същества.

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...
Накажи душата си с мисълта за смъртта и като си спомняш за Иисус Христос, събери разсеяния си ум!
Св. Филотей Синаит