От богословска гледна точка знаем, че семейството служи на общението на хората и затова то се нарича умалена Църква, защото целият смисъл на Църквата е общението на хората помежду им. Ако семейството се нарича „малка Църква“, то не е защото в него има икони или тамян – които също са необходими, – а защото то служи на същата цел, на която служи Църквата, а именно общението на хората в любовта, спасението и освещаването.

Колкото повече човек преживява тази богословска истина, толкова по-защитен става пред предизвикателствата на социално-културното развитие и се справя с тях. Защото предизвикателствата пред брачната връзка – а в нашето време има много изкушения – се преодоляват тогава, когато всеки от двойката се задълбочи в мисията на общението, в това какво означава да се обичаме един другиго. Връзката с децата също изисква общение между хората и човек трябва да се научи как става то. Когато говорим само ние, когато водим монолог с децата си, това не е общение на личности.

Където няма любов, няма и Църква, а само привидност…
Църквата е създадена чрез Голгота…
и само на тази цена ние можем да влизаме в нея.

Сурожки митр. Антоний (Блум)

Тези думи на съвременния апостол на любовта са въплътени в живота на истинските християни, които изповядват вярата си като я живеят реално – тук и сега. Не е случайно, дори е закономерно: от семейства на духовници да се раждат медици, някои от които са губили и живота си в изпълнение на своя дълг. Защото свещениците служат на Главата на Църквата, на Лекаря Христос, Който казва: „Тази е Моята заповед: да любите един другиго, както Аз ви възлюбих. Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели. Вие сте Ми приятели, ако вършите всичко онова, що ви Аз заповядвам“ (Иоан 15:12-14).

Много са знайните, а още повече – незнайните примери за това. По време на чумната епидемия през 312-313 г. единствените служещи на болните са християните (Gary Ferngren. Medicine and Health care in Early Christianity. „John Hopkins University Press“, 2009). В наши дни бяхме свидетели на саможертвата до смърт на много лекари, сестри и друг медицински персонал по време на COVID-19 пандемията (само в България – над сто и седемдесет души от тях починаха).

От недалечното ни минало изпъква още един такъв забравен пример на вярност дори до смърт: д-р Михаил Попов, полковият лекар и син на свещеник в „бялото градче“ Попово. Човек, изпълнил дълга си на лекар, военен и християнин сред „пламъците“ на епидемията от тиф, сред разрушенията от войната, изпитанията на бедността и отчаянието след Ньойския договор. Един от тези, които са победили чрез Кръста, „… защото всичко мога чрез Господа Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).

На 11 май 330 г. се е състояло тържественото откриване на Константинопол, а на 21 май църковният календар почита всяка година Константин Велики и майка му Елена. Искам да припомня видението, по време на което императорът е видял кръстния знак и е получил уверението „С това ще победиш“. Ще се опитам да направя сравнение между начина, по който възприемат този опит във Византия, и в съвременна Русия и продължаващата война.

Цялата по-късна политическа идеология на Източната империя се основава на този лозунг. До такава степен призоваването на Кръста прониква в политическата култура на онова време, че някои химни (като „Спаси, Боже, Твоя народ…“) се утвърждават като емблематични за празниците на Кръста, въпреки хилядите тропари, написани за духовното значение на този символ: знак на жертвената любов, символ на смирение, оръжие срещу изкушенията и злото, източник на утеха и надежда в изпитанията, условие за Възкресението и т. н., и т. н. В крайна сметка като официален знак на държавата надделява възприемането на Кръста като израз на колективната идентичност на онези, които вярват в божествената истина, в противовес на идентичността на заблудените.

Интервю с прот. Алексей Умински за съвременното семейство и запазването на любовта между членовете му. О. Алексей е председател на храм „Живоначална Троица“ в Хохловка, Москва, публицист, писател, телевизионен водещ

- През 80-те години в съветското училище имаше предмет „Етика и психология на семейния живот“. Струва ли си днес да се преподава нещо подобно на учениците?

- Труден въпрос. Времената се променят бързо, променя се етиката на отношенията. Разбира се, във всеки смисъл би бил полезен предмет като „Етика на човешките отношения“ или „Психология на човешките отношения“. Всъщност да се формулира какво е семейството за съвременния човек е доста сложно. Ние, като православни християни, сме привлечени от традиционните формулировки за семейството и се опитваме да настояваме, че семейството е само онова, което разбираме и виждаме, но съвременният свят отиде твърде далеч от понятието за традиционно семейство. Струва ми се, че ако в училищата бъде въведен предмет за семейните отношения, той така или иначе ще се базира преди всичко на логиката на сексуалните отношения, вместо на традиционните отношения. Въпросът е в какво състояние се намира съвременният свят, как той вижда и разбира семейството. Съвременният свят дава сложно определение на такова понятие като семейството. То съвсем не е онова, което е било през 19 в. И не по този начин се е образувало семейството в традиционното общество, когато представата за семейството е била съсловна. Хората, встъпващи в съюз, на практика са живеели в условия, когато не са приемали личностни решения за брака, а въпросът за женитбата и омъжването се е решавал преди всичко чрез родителите на младите хора и съответно самото семейство е ставало сериозна структура, определена от най-традиционната доминанта на обществото. Можем, например, да си спомним, че не толкова отдавна, в средата на миналото столетие, в Западна Европа разводът беше сложна работа. Така държавните закони на Италия не позволяваха толкова лесно да се разведеш, както можеш да направиш това днес. Затова и съществуват филми като „Развод по италиански“. Макар и да знаем, че в Русия преди Революцията е било същото: тогава разводът е бил изключително трудно нещо. За да го получиш е трябвало да преминеш през доста сложни процедури, както и да встъпиш във втори брак също е било съвсем нелеко.

Св. Николай (Касаткин), архиепископ Японски (1836-1912) е руски мисионер, който разпространява православната християнска вяра в Япония. Паметта му се отбелязва на 3 (16) февруари. По време на руско-японската война (1904-1905 г.) той се оказва в ситуация, когато сънародниците му воюват с неговото паство. В резултат от поражението на Русия в тази война в страната възниква „революционна ситуация“. Днес, в условията на руско-украинската война неговото име е използвано от пропагандата като „пример за християнски патриотизъм“. Откъси от дневника на светителя разкриват как той в действителност е преживявал трагедията на войната.

Моите православни приятели в последно време ми казват: „Иля, защо от нищо правиш нещо? Трябва да бъдем патриоти като св. Николай Японски. По време на руско-японската война той е бил изцяло на страната на Русия и се е молил нейната армия и флот да победят!“.

Бил ли е светителят Николай Японски патриот? И ако е бил, то какъв?

За този светец в агиографската литература срещаме следното твърдение: той е бил за Русия и се е молил за нейната победа над Япония, докато е лежал в затвора.

За да разберем хода на мисълта на св. Николай Японски, нека се обърнем към неговите дневници, в които има размишления за руско-японската война и причините за поражението на Русия.

През юли 1904 г. светителят пише в личния си дневник: