Повечето икони с житийни сцени на Йоаникий поп Витанов, които са запазени до днес, имат надпис от автора: “Рука Йоаникия папа Витановича от Трявна”. Освен  “подписа” на зографа в тези икони се откриват ктиторски надписи, които по правило са с по-едри букви, по-четливи. Ктиторските надписи привличат вниманието повече от дребния, трудно забележим подпис на зографа. Този специфичен за възрожденските зографи начин на “подписване” на иконата, показва верността им към Преданието на Православната църква. Ръката на зографа участва в изписването на иконата като молитвено изкуство.¹                    

Йоаникий поп Витанов е от последните представители на Витановия род в Трявна, един от най-талантливите зографи, работили в България през първата половина на 19 в. Като цяло за живота на тревненския зограф са запазени изключително малко данни. До скоро единствените сведения бяха кратката бележка в летописа на поп Йовчо за деня, месеца и годината на неговата смърт, приписката върху една руска „Ермология” и един документ споменат от Цанко Петров.

„Ела невидимо сред нас и изпълни молбата ни. Всички примири, всички към Бога приведи. Отхвърли еретическата мъгла, укроти езическите въстания, Църквата умиротвори, мира запази, стадото защити... Познаваш немощта на естеството ни, познаваш размириците на времето”.

Моление на св. патриарх Евтимий Търновски („Похвално слово за св. Йоан Поливотски”)

Контекст на проблема

Днешното време на дълбока, безмилостна и всеобхватна криза отправя предизвикателство към всеки човек, в който като искра Божия се е запазила вярата в победата на доброто, истината и справедливостта. В дни, когато се разпада човешкото благополучие, тогава отмират относителните ценности, а социално-политическите системи разкриват илюзорния си характер. Именно в дните на изпитания – на големи социално-икономически сътресения и злини – човек преосмисля в нов план на битието несъответствието между прокламираните обществени идеали и действителността. Той вижда по-добре фалша на лъжебожествата и търси пътеката към Храма на спасението – незримата с физически очи пътека, по която са вървели и неговите праотци, за да намерят брод към спасителния бряг.

В наши дни въпросът дали Иисус Христос е живял в Индия е сред любимите въпроси на критиците на християнството. Дан Браун, Хю Шонфийлд, Джон Алегро, Мортън Смит, Донован Джойс и много други автори кресливо се включиха в хора на тези, които с модерни измислици нападат християнството и най-вече Главата на Църквата – нашия Спасител Иисус Христос. По утвърдена традиция темата се актуализира в навечерието на големите християнски празници и преди всичко преди Великден. 

Натрапчиво ни заливат многобройни сензационни книги, филми и телевизионни предавания, посветени на Христос, представляващи пъстра смесица от измислици и факти, които задоволяват апетита на неподготвената и жадна за конспирации публика. За тези изобретения в богохулството древният отрицател на християнството – езическият философ Целз може само да им завижда...

Днес малцина от модерните атеисти отричат съществуването на Иисус Христос. Повечето са съгласни, че Той е историческа личност, но Го приемат като обикновен човек, макар и гений. Както казва един духовен старец: „Отмина времето на грубия атеизъм, сега идва времето на изтънчения сатанизъм”. В този контекст любима тема на творците на митове е детството на Иисус Христос. Според този мит до 30 годишна възраст Иисус бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Даже сочат като доказателство някакъв тибетски ръкопис.

Хиляди икони, фрески и мозайки са посветени на възкресението на Лазар. През вековете православните иконографи са предали тази забележителна сцена с много детайли и персонажи. Със средствата на православната иконография е предадена широката гама от настроения на участниците в едно от най-емоционалните евангелски събития. В Евангелието пише, че „Иисус се просълзи“, отивайки при гроба на починалия си приятел Лазар. Сестрите на Лазар – Марта и Мария – са изобразени в нозете на Христос, а израженията им показват едновременно скръб и преклонение пред явното чудо; юдеите закриват лицата си, някой запушва носа си заради тежкия мирис на четиридневното мъртво тяло. В същото време те са изобразени с гръб към мъртвия Лазар и с лице към Христос, като централна фигура в сцената. Той държи в ръката си свитък с благовестието за Възкресението. Учениците стоят зад Него, лицата им са развълнувани. Двама работници свалят надгробния камък... В ранните изображения на сцената обаче детайлите са малко: централните фигури са две: Христос и Лазар, Творецът и Неговото творение. Господ, Който отива към Своята Голгота, и човекът, който се връща към живота. Най-ранните изображения на евангелското събитие са от 4-6 в. и произхождат от релефи на християнските саркофази или стенописите в катакомбите.

Днес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.