В наши дни въпросът дали Иисус Христос е живял в Индия е сред любимите въпроси на критиците на християнството. Дан Браун, Хю Шонфийлд, Джон Алегро, Мортън Смит, Донован Джойс и много други автори кресливо се включиха в хора на тези, които с модерни измислици нападат християнството и най-вече Главата на Църквата – нашия Спасител Иисус Христос. По утвърдена традиция темата се актуализира в навечерието на големите християнски празници и преди всичко преди Великден. 

Натрапчиво ни заливат многобройни сензационни книги, филми и телевизионни предавания, посветени на Христос, представляващи пъстра смесица от измислици и факти, които задоволяват апетита на неподготвената и жадна за конспирации публика. За тези изобретения в богохулството древният отрицател на християнството – езическият философ Целз може само да им завижда...

Днес малцина от модерните атеисти отричат съществуването на Иисус Христос. Повечето са съгласни, че Той е историческа личност, но Го приемат като обикновен човек, макар и гений. Както казва един духовен старец: „Отмина времето на грубия атеизъм, сега идва времето на изтънчения сатанизъм”. В този контекст любима тема на творците на митове е детството на Иисус Христос. Според този мит до 30 годишна възраст Иисус бил в Индия, където изучавал будистките свещени книги. Даже сочат като доказателство някакъв тибетски ръкопис.

Хиляди икони, фрески и мозайки са посветени на възкресението на Лазар. През вековете православните иконографи са предали тази забележителна сцена с много детайли и персонажи. Със средствата на православната иконография е предадена широката гама от настроения на участниците в едно от най-емоционалните евангелски събития. В Евангелието пише, че „Иисус се просълзи“, отивайки при гроба на починалия си приятел Лазар. Сестрите на Лазар – Марта и Мария – са изобразени в нозете на Христос, а израженията им показват едновременно скръб и преклонение пред явното чудо; юдеите закриват лицата си, някой запушва носа си заради тежкия мирис на четиридневното мъртво тяло. В същото време те са изобразени с гръб към мъртвия Лазар и с лице към Христос, като централна фигура в сцената. Той държи в ръката си свитък с благовестието за Възкресението. Учениците стоят зад Него, лицата им са развълнувани. Двама работници свалят надгробния камък... В ранните изображения на сцената обаче детайлите са малко: централните фигури са две: Христос и Лазар, Творецът и Неговото творение. Господ, Който отива към Своята Голгота, и човекът, който се връща към живота. Най-ранните изображения на евангелското събитие са от 4-6 в. и произхождат от релефи на християнските саркофази или стенописите в катакомбите.

Днес е неделята на мироносиците. В този ден и през цялата седмица след него песнопенията в православното богослужение са посветени на няколкото жени, следвали Иисус Христос през време на Неговата проповед в Галилея, Самария и Юдея, помагали на делото Му, а след това станали и първите свидетелки на възкресението Му. Заедно с тях се чества паметта и на двама видни юдеи, Никодим и Йосиф, неявни ученици на Спасителя, които участвали при погребението на Иисус, а Йосиф от почит и обич към Учителя дори предоставил за погребението Му гроба, изкопан в имота му за самия него.

Имената на жените-мироносици не са точно известни или поне не на всички жени, както не е известен и точният им брой. Но Бог ги знае „по лице“ и по сърце и отдавна ги е приютил в Своето небесно царство, за да са винаги при Него, при Неговия въплътил се, пострадал, умрял за нашите грехове и възкръснал от мъртвите Син, та да гледат те Неговата вечна слава. Това е наградата на жените-мироносици за тяхната вярност, обич, трудове, жертвоготовност.

Празниците на св. братя Кирил и Методий всяка година поставят отново пред нас задачата не само за честването на тяхната памет, но също и за изследването на тяхното дело. Един от нерешените въпроси е за мястото на престоя на св. Методий по време на неговото пленничество в Германия. С оглед на нарастващата българска емиграция отговорът на този въпрос има не просто академичен характер, а следва да помогне и при намирането на място, където да се отпразнува подобаващо тяхното дело. Необходимостта от такова място се проявява и във факта, че още по времето на комунизма беше обявено, че мястото на пленничеството на св. Методий е бил манастирът „Елванген“. Въпреки че тази хипотеза още от самото начало е посрещната скептично от много учени, защото няма нито едно доказателство за такъв престой, това не попречи от „Елванген“ да се направи място за почитане на двамата братя, където идват не само българи, но и представители на други славянски народи, най-вече на македонци и словаци, докато руснаците обикновено отсъстват. През 70-те години българското правителство поставя възпоменателна плоча на това място, а местните политици предприемат всичко възможно, за да придадат на малкото градче международен профил, като го налагат за център на поклонение за славянските емигранти и не само.

На 1 октомври бе хиротонията на Агатополския еп. Йеротей (Косаков). За историята на тази древна църковна катедра може да прочетете в следващите редове.

Ахтопол, средновековният Агатопол (споменаван още в различни източници и различни епохи като Тира (х) Перонтик-он (ус), Агатубулус, Гатополи, Гастополи, Ахтебулу и т. н.) възниква около тракийския укрепен дворец-кула Авлеу-тейхос (Аюлеу-тейхос) при днешния Синеморец и е един от петте известни епископски центрове на влизащото днес в територията на България южно черноморско крайбрежие.[1]

За разлика от другите епископски центрове Несебър, Поморие, Дебелт и Созопол, за Ахтопол нямаме запазено никакво сведение, кога християнската проповед прозвучава за първи път на това място, нито кои са първите адепти на новата религия. Това може да се дължи и на неяснотите, свързани с името на древния град, което поставя много въпросителни, но те не са обект на настоящето изследване. Въпреки това може да предположим, че както повечето значими черноморски градски центрове, така и Ахтопол е бил посетен от св. ап. Андрей Първозвани. Според св. Симеон Метафраст († ок. 960 г.) ап. Андрей е проповядвал по цяла Витиния (северозападната част на Мала Азия), Черноморското крайбрежие, Халкидон и др., както и на народите, обитаващи Тракия и Македония.[2]