Защо християните не бива да се обиждат от новия филм на Звягинцев, а напротив – трябва да благодарят на режисьора за подетия разговор за Църквата, която липсва на всички ни.

Почти всички се съгласяват, че филмът „Левиатан“ е „антиклерикален“, дори „антицърковен“, … но дали това наистина е така?

В началото няколко думи за самия филм. Имаше доста филми с подобни сюжети: корумпираната местна власт измита от пътя си малкия човек, който кой знае защо ѝ пречи, а пък той се бори за правата си. Споменава се като източник една история, случила се в Америка, но със същото започва още „Илиада“ на Омир – цар Агамемнон отнема от Ахил, сина на Пелей, младата Бризеида.

Казвате: твърде безутешна картина, в живота не се случва така, както във филма… Ами случва се и още как – спомнете си за случая „Кушчовская“. Там години наред безогледно управляват бандитите, докато местните власти си затварят очите, и едва след като в една къща са убити 12 души накуп, идва следствена група от Москва и доста трудно разплита това кълбо.[i]

Тъй траурно-покорни са заспали
църковните ни куполи - уви! - 
че стават все по мои катедрали
крайбрежните разплакани върби.

Там псалтове до късно чуруликат,
процежда се през клоните лъчът
и в миг огрява - цветен - стъклописът
от камъчета речни край брега.

А чистата вода поддържа исо!...
(На Бога само тъй е чист гласът)
И паяци замятат пак сребристи
рибарски мрежи в синята й глъб.

Мушици, мравки, бръмбари - и мряни,
подали от речицата око, -
са всеки път най-ревностни миряни
край малкия ни енорийски дом,

които, щом водите станат черни
и слънцето си легне в тях за сън,
приканва за поредната вечерня
на капките спасителният звън!...

Думата „гуру“ (учител) днес е позната на всеки и нейният смисъл, мисля, е ясен. Тя дойде до нас от някои източни религии, по-специално от индуизма. В някои източни религии ясно дават да се разбере, че ако един адепт няма гуру, то той е кръгла нула и не може да достигне никакви духовни висоти, той ще пропадне.

В този смисъл източните религии по някакъв начин приличат на тоталитарните секти, чиито лидери се издигат в ранг на гуру. Така в една от книгите на кришнаитите е написано как ученикът трябва да се отнася към учителя си. Падайки на земята пред него, той казва следните думи: „Ти си моето духовно слънце, а аз съм незначителна искра от твоето сияние; ти си мой господ, а аз съм твой слуга завинаги. Нектарът на твоите лотосови стъпки опиянява всичките ми сетива и аз разчитам само на безкрайната сладост на твоето свято име. Какво мога да кажа аз, падналият, по своя собствен ум? Тук съм, само за да изпълня твоята воля. Изпитвам голямо удовлетворение, като изричам думите, които ти поставяш в устата ми. При това дори няма да се замислям дали са правилни или не“.

От 3 до 9 август за трета поредна година Варненска и Великопреславска митрополия проведе Летен младежки форум. Той се организира от Духовно-просветен център „Св. архангел Михаил“ с благословението на Варненския и Великопреславски митр. Йоан. Тази година форумът бе под надслов „Част от цялото“. Идеята на тазгодишната инициатива е за няколко дена 30 младежи да участват в редица църковни събития и да добият опит от общността на Църквата. Подходът на организаторите беше съобразен с възрастта на участниците – подрастващи и младежи, затова обучението беше без излишна теория, без лекции, без схоластика, без досадни нравствени наставления. Тогава къде да заведеш 30 тийнейджъри, за да разберат от личен опит какво е Църквата?

Всеки християнин знае притчата за Страшния съд, в която Иисус Христос ни показва единствения критерий, по който Бог ще отсъди дали сме били Христови: способността ни да състрадаваме на ближните си, да излезем от комфорта на егоистичното си бездействие, за да помогнем на човека в беда. Всички помним страшните думи на Господа от този евангелски текст, изречени към онези християни, които са останали глухи и безмълвни пред нещастието на хората около тях: „Идете от Мене, проклети, в огън вечний. Никога не съм ви познавал, защото гладен бях, и не Ми дадохте да ям; жаден бях, и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме прибрахте; гол бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница, и не Ме споходихте… истина ви казвам: доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките, и Мене не сте го сторили“ (Мат. 25:41-45).

И обратно: „дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира; защото гладен бях, и Ми дадохте да ям; жаден бях, и Ме напоихте; странник бях, и Ме прибрахте; гол бях, и Ме облякохте; болен бях, и Ме посетихте; в тъмница бях, и Ме споходихте“ (34-36 ст.). Тези думи всеки християнин се надява да чуе лично на нелицемерния и затова страшен Христов съд.

Затова през вековете Църквата винаги се е стремяла да създаде подходящи условия за верните да проявят на дело своята любов към страдащите – които във всяко време изобилстват. Ранната Християнска църква извършва революция в обществените отношения и създава първите обществени организации за милосърдна дейност, като в центъра са най-презрените, най-безполезните за града и всяко населено място хора. В езическия свят единствено държавата и градската управа упражнява някакви социални функции и то само за отделни социални групи – войници-инвалиди, осиротели семейства на военни и др. под. Докато Църквата изведнъж казва: Търсите Христос? Ето Го – лежи безпомощен на пътя, в затвора, няма дом, гладен е… Това преобръща нагласите на хората и разкрива в тях потенциала на добротворчеството – именно така се ражда доброволчеството в християнския свят, което е неоспорима ценност и в днешата постхристиянска цивилизация.