Участието на миряните в избора на епископите

Участието на миряните в избора на епископите е много сериозен и оспорван въпрос в наши дни. Някои приемат и владикоцентрично поддържат, че това участие е съвсем периферно, тъй като епископите, като наследници и последователи на делото на Христос, са непосредствено отговорни за избора на епископите (по божествено право; jure divino). Други пък изхождат народоцентрично и настояват, че този избор е дело изключително на народа, както е, например, при протестантите, където клириците се назначават, подобно на всички общински служители. Каква е истината, която приема нашата Православна църква? Отговор на този въпрос ще потърсим, като православни, в три основни източника – учението на Св. Писание, учението и преданието на св. отци и решенията на поместните и вселенските събори на Църквата.

1. Изборът на епископи в Св. Писание

Още в първите стъпки на новооснованата Църква можем да открием позицията на апостолите относно избора на епископите и изобщо на клириците, както е случаят с избора на дванадесетия ученик Матия, на седемте дякони, на Тимотей като съработник на ап. Павел, и разбира се, на Апостолския събор, проведен в Йерусалим през 49 г. Ще разгледаме тези случаи поотделно.

Цялата статия: Участието на миряните в избора на епископите

Догматиката като юридическо разбиране и като тълкувателен процес. Богословските предпоставки за тълкуване смисъла на вярата

Богословие и език

Богословието и особено догматиката се изразява чрез езика и неговите понятия. Поради това езикът обозначава истината на вярата, но без да я обгръща или изчерпва напълно. Истината на вярата е първо харизматичен опит и преживяване, и едва след това става език, терминология и понятия с определено семантично съдържание. Още от самото начало е необходимо да подчертаем, че богословието на Църквата не създава нов език, а по естествен начин възприема и различава понятията, унаследени в езика на културната среда, в която се развива. Оттук именно се сблъскваме и с относителността на езика по отношение на истината. Според православната традиция Божията истина не се изчерпва с лексикалната ѝ формулировка. По думите на св. Григорий Богослов, „истината Божия не е в сричките”.[1] Винаги първо предхожда Божието откровение и човешкият опит от истината, а едва впоследствие идва въплъщаването ѝ в езика. Без опита на вярата езикът сам по себе си не може да обхване, нито да изчерпи истината на преживяваната реалност, на опита. Във всеки случай, тварният човек чрез езика, който изнамира, изразява своя опит, който е придобил от общението си с нетварната Божия енергия. Въпреки това, между тварно и нетварно няма никаква аналогия и подобие.

Цялата статия: Догматиката като юридическо разбиране и като тълкувателен процес. Богословските предпоставки за...

Гражданство небесно и гражданство земно

Днешната криза показва, колко остро хората преживяват своята идентичност – колко яростно се препират не за някакви осезаеми неща като своята безопасност или пък доходи, а за оскърбената си национална гордост, за чувството си за принадлежност към своята нация, за възможността да се обединят със своите „свои” поне в нещо – пък ако ще и да е в поредния пристъп на колективна обида и гняв.

Вчерашни благочестиви християни откриват за себе си далеч по-привлекателна религия, даваща им далеч по-голям тласък – религията на разпаления патриотизъм. И то патриотизъм, който е твърде далеч от любовта към Родината, в смисъл на желаенето на нейното благо – на нея и на нейните жители. Искат да скъсат всички икономически връзки, да въведат визи, мечтаят да видят у съседите си сгромолясване и катастрофа, която, разбира се, най-вероятно ще ги удари и тях самите, подкокоросват готовите да се сбият и наблюдават сбиванията с възторга на запалянковци.

А някои свещеници, че дори и йерарси, бидейки увлечени от същия този вятър, горещо уверяват, че Господ Бог безрезервно поддържа борците за правото национално дело и вече дори подготвя небесните наказания за враговете на това дело. Като голямо утешение пък в тази напрегната атмосфера дойде Изявлението на Свещения Синод на Руската православна църква, в което Църквата още веднъж подчерта, че е Майка на всички свои чада – независимо от техните политически възгледи.

Цялата статия: Гражданство небесно и гражданство земно

Между идеите и вярата в Бога

Но аз към Вседържителя бих искал да говоря,

желал бих с Бога да се препирам

(Йов 13:5)

Ще започна с въпрос, който привидно всички сме си задавали и на който сякаш имаме отговор. Бих казал дори нещо повече: някак сме решили, че той е банален, че е въпрос, който само атеистът, само далечният от Църквата приема като смислен: каква е разликата между човека и Бога? Няма да се спирам, разбира се, върху отговорите, давани през вековете от отците на Църквата, които са известни на аудиторията. Това, от една страна. От друга обаче – ще си позволя тази игрословица – тези от-говори все по-малко говорят на съвременника като цяло (имам предвид онзи, чийто културен фундамент, независимо дали е съзнаван, все пак е християнството, Християнската църква). Това ми се струва по-важното в случая – та нали самата вяра, самият акт на повярване е тайна и за повярвалия. Никой не е в състояние да изкаже изцяло причините, доводите, идеите, мислите, чувствата и т. н., довели го до вярата; накарали го не само да реши логически, че „има Нещо”, а и удостоверили вътре в него, че Нещото е въплътилият се от Светия Дух и Богородица Богочовек Иисус Христос, Второто Лице на Светата Троица: Логосът, пострадал, умрял и възкръснал заради нашето спасение.

Цялата статия: Между идеите и вярата в Бога

Предисловие към „За себе си и за епископите“ от св. Григорий Богослов

Този, който е призван да бъде епископ, е призван не за да командва, но за да извършва това служение с такава кротост и такова смирение, че то да бъде полезно и на самия извършител, и на този, към когото е отправено… Защото управлението при християните трябва да бъде във всичко различно от властта на езичниците, която е жестока, безсрамна и безплодна.

(Ориген, Тълкувание на Мат. 20:25)

Предлаганата тук на вниманието на читателите поема на св. Григорий Богослов, преведена от о. Алексий Ястребов,[1] до този момент не е публикувана на руски език. В Патрологията на абат Ж.-П. Мин тя е поставена непосредствено след знаменитата поема „За своя живот“, която е преведена на руски език през деветнадесетото столетие сред другите автобиографични съчинения на св. Григорий. Решението на тогавашните издатели да не публикуват представения сега текст очевидно е било обусловено от неговото съдържание, защото св. Григорий се изказва много рязко за своите събратя по архиерейско служение.

Всъщност настоящият текст далеч не е единственият, в който св. Григорий стоварва груба и нелицеприятна критика върху епископите от своето време. Освен него на св. Григорий принадлежат още няколко стихотворения, специално посветени на темата за достойнството на архиерейския сан и недостойнствата на неговите носители – те са влезли в руските събрани съчинения на светеца. В тези стихове св. Григорий критикува епископите също и за разколите и разделенията, които те са внесли в Църквата:

Цялата статия: Предисловие към „За себе си и за епископите“ от св. Григорий Богослов

Евхаристия и Църква във визията на отец Николай Афанасиев

„В известна степен отец Николай беше човек на идеята или, по-точно казано – на визията. Именно тази визия той описва, именно с нея запознава и другите по време на дискусии, които често се оказвали сухи и технически. Но внимателният читател винаги е успявал да разпознае скрития зад тази очевидност огън на наистина всепоглъщащата любов към Църквата. Защото в центъра на неговото знание е стояла Църквата и когато неговото послание бъде разбрано, о. Николай Афанасиев ще остане в очите на идните поколения като истински обновител на еклисиологията”.[1]

Спомените и статиите, посветени на нечия памет, могат да открият нещо ново или да заменят нещо известно. Неотдавна публикуваните избрани дневници на о. Ал. Шмеман потвърждават тази истина.[2] Горният цитат обаче е взет от типичния кратък некролог, каквито о. Шмеман бил свикнал да пише и характеризира не само личността на отец Н. Афанасиев, но и неговия научен принос.[3] Показателно е, че другият портрет на Афанасиев, описан в понякога острите, но по правило точни мемоари на о. Василий Зенковски, потвърждават мнението на отец Шмеман и заедно с това прибавят към него нещо, което се отнася до Афанасиев като човек (може би затруднявайки по този начин разбирането на образа). Отец Зенковски няколко пъти отбелязва скритите особености на личността на Афанасиев, присъщата му стеснителност и същевременно се спира на силата, с която той е изказвал своите убеждения. Ако тук има нещо загадъчно, то то се състои не толкова в о. Николай като личност, колкото в историята на неговата работа в областта на еклисиологията. Почти от самото начало на академичната си кариера той се е интересувал от отношението на каноните към съвременната структура и живот на Църквата. В Белград учи при историка А. П. Доброклонски и пренася в трудовете си строгия метод на историографските изисквания на своя ръководител. Пак там е първо ученик, а сетне и колега на философа и психолога отец Василий Зенковски и заедно с това участва в дейността на братството на св. Серафим, заедно с архим. Киприан (Керн) и еп. Касиан (Безобразов), които по-късно също стават негови колеги.

Цялата статия: Евхаристия и Църква във визията на отец Николай Афанасиев