За възрастта на Христос

В Църквата е общоприето мнението, че Христос е проповядвал на възраст 30-33 години. Това мнение се основава на съобщеното от евангелист Лука (3:23). По-ранните евангелия според Матей и Марк не споменават нищо за Христовата възраст. Древните историци Евсевий Кесарийски и Йероним Стридонски датират раждането на Христос в третата година на 194-та олимпиада, а разпятието Му – в третата или в четвъртата година от 202-та олимпиада. Разликата е 32-33 години. Съвременните пък историци (и новозаветни изследователи – бел. ред.) са направили следните изчисления: Ако Христос се е родил не много преди смъртта на цар Ирод Велики (4 г. пр. н. е. – както може да се види от Мат. 2:1-19), то 30-годишната възраст на излизането на проповед на Христос съответства на 26 или 27 г. от н. е., което приблизително съвпада с казаното от евангелист Лука за началото на проповедта на св. Йоан Кръстител (3:1). Представата за трите години обществено служение на Христос се е наложила въз основа на Евангелието според Йоан, което споменава три празнувания на Пасха (2:13; 6:4; 11:55). Оттук следва и изводът, че Христос излиза на проповед на 30-годишна възраст, а е заловен и разпънат на 33-годишна възраст. А така се изчислява и приблизителната дата на разпятието – 30 г. от н. е. (понякога се посочва 33 г. от н. е.).

Цялата статия: За възрастта на Христос

Семейството като изход от кризата

Думата „криза” произхожда от гръцкото κρίση, което има две значения – едното е „съд”, а другото „криза”. Ето защо, когато Православната църква казва, че всяка криза – лична, обществена, международна – е всъщност съд, тя има своите основания. А всеки съд подлага на преценка и анализ причините, довели до проблема, до кризата. Затова кризата е възможност и призив към равносметка, радикална промяна и оттласкване от дъното. Разговорът ни за кризата бих искала да започна с един празник. Нашият народ пази красивия обичай на четиридесетия ден от раждането на бебето да се прави питка. Това представлява и своеобразното първо представяне на новия човек в по-голямата общност – на семейството, близките и приятелите, и представяне в обществото. Това е обаче само едната част на празника, всъщност втората. Първата част е въвеждането на детето в храма, неговото представяне пред Бога след появата му на тази земя. Тези, които са се вслушвали в думите на т. нар. „чиста молитва”, която се чете на майката и новороденото, са забелязали, че тя започва с обръщение към Бога като Творец, „Който е извел всичко от небитие”, след което се измолва Неговата благословия за майката и за новия човек. И това не е случайно, но е така, защото на родителите се гледа като на помощници, съ-работници на Бога в създаването на човека. Ако се замислим, че става дума за Създателя на вселената, ще разберем, че тяхното призвание и отговорност за развитието на човека е неизмеримо голяма.

Църквата учи, че само Божият благослов не е достатъчен, щото детето, човекът да разгърне своя потенциал в живота. Да, то ще бъде въведено в храма. Да, то ще бъде представено пред Своя Творец и ще получи Неговия благослов, който е голяма сила, способна да премества и планини – както четем в Евангелието. Тази сила обаче, която Църквата нарича Божия благодат, не може да действа сама по себе си – тя се нуждае от добра почва, където да падне, за да се роди плод. И именно семейството – при това християнското семейство – е средата, в която се оре почвата на детската душа, така че човек да стане способен да приема в пълнота Божията благословия и да дава сладки житейски плодове.

Цялата статия: Семейството като изход от кризата

Писмо до митрополит Ювеналий (Поярков)

Брюкселски и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин)

5 ноември 1976 г., Брюксел

До Негово Високопреосвещенство Ювеналий, митрополит Тулски и Белевски,

председател на Отдела за външни църковни връзки на Московска патриаршия.

Ваше Високопреосвещенство, Високопреосвещеннейши Владико!

При нашата среща с Вас в Москва през август тази година, по време на работата на Англикано-православната богословска комисия, Вие ме помолихте да изкажа своето мнение относно „темите” на предстоящото Всеправославно съвещание. Многобройните ми пътувания през годината (Атина, Атон, Съединените щати) и нуждата от богословска подготовка за някои от тези теми не ми даваха възможност досега да изпълня Вашата молба, за което моля да ме извините. За съжаление, не съм си записал всичките тези „теми” и сега не съм сигурен, че правилно съм ги запомнил.

Въпросът за целесъобразността на свикването на Всеправославен, не и Вселенски, събор, – не, разбира се, защото без римокатолиците ние нямаме правото да свикваме вселенски събори, това би било абсурдно, защото Православната църква не е изгубила своята пълнота, а защото не сме готови за такъв събор и от него не съществува крайна богословска необходимост, и само бъдещето би определило ще се окаже ли този събор Вселенски или не, или дори ще се окаже разбойнически – та, въпросът за свикването дори само на Всеправославен събор понастоящем е сложен и далеч не е безспорен. Не говоря само за липсата на материални средства, пък и на благоприятните обществено-политически условия, необходими, за да бъде свикан „истински” събор, т. е. такъв, на който да би присъствала пълнотата на епископата на всички автокефални църкви и да би могъл този епископат да заседава продължително време – достатъчно за спокойно проучване и разглеждане на предлаганите за решение въпроси (предварителното им обсъждане от комисиите на отделните църкви в никакъв случай не може да замени тяхното съвместно разглеждане от пълнотата на православието) – вън от всичко това не съществува никаква сигурност, че богословските постановления, които предстои да бъдат внесени, ще се окажат на необходимата висота и ще могат да получат авторитетност, подобна на решенията на древните събори. А ако това е така, то защо да се предлагат богословски определения, които скоро биха изгубили своето значение. Единствените богословски въпроси, с които следва да се занимае бъдещият събор, са признаването за Осми вселенски събор на събора от 879-880 г. при папа Йоан VІІІ и патриарх Фотий, на който за последен път е била представена цялата Църква – Източната и Западната – и на който съвместно е бил провъзгласен Никео-Константинополският Символ на вярата без Filioque. Както и всеправославно да бъдат утвърдени Константинополските събори от 1341 и от 1351 г., одобрили богословското учение на св. Григорий Паламà, което все още не е достатъчно внедрено в съзнанието на мнозина от православните.

Цялата статия: Писмо до митрополит Ювеналий (Поярков)

Историческият контекст на Правило 28 от Халкидон

Запознаването с историята на Правило 28 на Четвъртия вселенски (Халкидонски) събор трябва да започне поне от 381 г., когато с Правило 3 на Втория вселенски (Константинополски) събор е закрепено положението на Константинополската църква като втора след църквата на Рим. То гласи:

Константинополският епископ да има преимущество по чест след Римския епископ, понеже този град е новият Рим.

Този правило, от една страна, е потвърдило нарасналото влияние сред другите църкви на Константинополската катедра – продиктувано от политическата роля на града Константинопол като столица на империята. По думите на архиепископ Пиер (Л’Юилие), това издигане статуса на Константинополската църква е станало като „транспозиция на политическото положение на Константинопол в църковен план”.[1] От друга страна, правилото, макар и да премълчава, но твърде еднозначно посочва, че покрай „преимущество по чест”, обусловено от политикоикономическото положение на столица, Константинопол не притежава други активи, и най-вече – други зависими области. И действително, премълчаването за подобен именно род области, свързани с Константинополската църква изглежда повече от странно на фона на предхождащото го Правило 2, в което подробно се изброява кои области на коя от древните църкви принадлежат:

Цялата статия: Историческият контекст на Правило 28 от Халкидон

Православието през вековете. Кратка история на това, кои сме – обещание за това, какво можем да станем

Абстрахирайки се от днешните проблеми, православието е живо продължение на Църквата, установена от Господ Иисус Христос чрез слизането и пребиваването на Дух Свети в първата християнска община в Йерусалим. Построена на изповядването на апостолската вяра и опита от своя литургичен живот, то е католична (καθολική) проява на истинската Църква, основана от Христос – плодоносен свидетел на животворното присъствие на Духа. Наричайки Църквата „католична”, ние имаме предвид съборната пълнота на църковната реалност, както е изградена в Христос и в Светия Дух – в и чрез всяка поместна църква, събрана около епископа, и в общението на всички тези църкви.

Поколение след поколение, от първи век до сега, православието е обхванало различни народи, проявявайки през вековете съборността си в голямо разнообразие от културни форми. Това обяснява, как едната Православна църква – със своята обща вяра и живот – бива конституирана като общение от поместни църкви, различни в своите културни особености. В това си качество, независимо от вътрешните разногласия, които понякога затъмняват хоризонта, православието е призвано да явява по най-добрия начин – като истинска пневматокрация (по израза на архиеп. Стилиан), божествената парадигма на единството (един Бог, монотеизъм) в множеството (три личности или ипостаси).

Цялата статия: Православието през вековете. Кратка история на това, кои сме – обещание за това, какво можем да...

Мама Габриели

Твърде често сме изправени пред изкушението да отпращаме светостта някъде в миналото и да я качваме високо-високо на пиедестала на почитанието. Това е едновременно и благочестиво, и безопасно ‒ съвсем уставно почитаме с уста нашите светци и се покланяме телесно на техните иконографски ликове, като едновременно с това ги държим на безопасно разстояние от нас. Винаги имаме подръка удобните и освобождаващи ни от отговорност обяснения: времената тогава са били различни; хората са били други ‒ силни и вярващи; какво можем да сторим ние, постмодерните и постхристиянските обитатели на 20 и 21 в., във време на всеобщо отстъпление и т. н., и т. н.

Така постоянно и систематично отдалечаваме светостта от нас, от нашия живот, от тук и сега, докато от нея останат само избледнели контури някъде в славното минало. Удобно забравяме, че носителите на светостта са личности ‒ знайни и незнайни, хора от плът и кръв, поставени като нас в ситуация на избор. Личности, които откликват на Божия зов с такава сила, категоричност и вярност, че биват чути от Него. И Той щедро излива върху тях Своите дарове, защото Бог не с мярка дава Духа. Прави Го постоянно. По великата си милост излива Своята благодат и в наши дни, върху наши съвременници, за да ни покаже, че не сме оставени сами и че всяка наша молитва и всяко наше действие, сторени от сърце съкрушено и смирено, не остават без отговор.

Един от тези избрани Божии съсъди на 20 в. е старец Гавриил Ургебадзе (1929-1995), или както го наричат в Грузия, мама[1] Габриели. В личността му по неповторим начин се преплитат гоненията на атеистичния съветски режим и аскезата от първите векове на монашеството, редкият и труден дар на юродството и надмогването на психични проблеми, духовното наставничество и дарът на прозорливостта, радикализмът на вярата и горещата любов към ближния, тегобите на постоянните болести (особено през последните години от живота му) и неспиращите случаи на изцеления край неговия гроб.

Цялата статия: Мама Габриели