Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Колкото по-велик е геният, толкова по-дълбоко открива своята вина“

Написана от Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovВ Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.

Въставането на масите и свободата

Написана от Георги Федотов

G FedotovЕдна от най-страшните черти на нашето време, това е потъпкването на свободата от страна въставащите маси. Заплахата за свободата бяхме привикнали да очакваме от крале, стремящи се към самодържавие, от генерали, тръгнали за завземат властта. Само че тази схема на деветнадесетото столетие е съвършено непригодна при обясняването на събитията от нашето време. Опасността дойде не от онази страна, от която я очаквахме. Днес свободата я разрушава въставащият в различни революции, под различни знамена народ, който отдава своята воля, своята съвест и душа в ръцете на врагове на свободата.

Съвсем естествено е затова, в търсене на обясненията за съвременния тоталитарен деспотизъм, да свързваме двете явления: появата на масите на историческата сцена със задушаването на свободата. Казват ни: никога досега широките маси не са били до такава степен творци на историята. Деветнадесетото столетие познаваше демокрацията просто по име. Буржоазията и интелигенцията управляваха от името на народа. Изразяването на своята воля народът предаваше на висшите класи и оставаше пасивен. А днес войната го развълнува до дъно. От всички най-пасивни и тъмни слоеве на населението тя предяви изискване за героична активност. Те обаче, тези слоеве, понастоящем искат сами, според собствената си невежа воля и съгласно собственото си тъмно разбиране, да творят своята съдба. Това обяснение е много разпространено и е, на пръв поглед, правдоподобно. Във всеки случай то обяснява много в съдбините на Русия. Та нали именно в Русия, разбира се, масите за първи път нахлуха в историята. И не е удивително, че те натвориха в нея не малко беди.

„На всичко видимо и невидимо“

Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaКакто всички ние тук помним, цялото сътворено мироздание се разделя на видимо и невидимо. Едва след това в него могат да бъдат различавани материално („веществено“) и духовно („умно“,[1] „невеществено“); плътско и безплътно; отнасящо се до света и до онова, което е отвъд света[2] – или пък естествено и свръхестествено… Очевидно обаче, видимото и невидимото са първото и главно различие: целият сътворен свят се състои от видимо и невидимо. Такова е основното положение от Символа на вярата. Тази удивителна картина на мирозданието е достойна за дълго размишление (какво е това сътворено невидимо? – защо на зрението, оптическото възприятие на човека, се придава такова изключително значение, при това не само тук?). Обичайно, без да се замисляме, отделяме невидимото от нашия реален опит, помествайки го някъде в „другия свят“, в пространство, което по своята същност е различно. Надяваме се някога да видим и нещо такова, но не и сега – „в този живот“, „на земята“, „в плът“, в пространството на видимото.

Любознание срещу любопитство – византийският ход

Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievВ своето писмо-покана за Четиридесет и втората кьолнска конференция на медиевистите Андреас Шпеер насочи вниманието към тезата на Ханс Блуменберг, че теоретичното любопитство било белегът, чрез който Новото време потвърждава себе си като самостоятелна епоха в сравнение с Античността и Средновековието. Теоретичното любопитство трябва да е иновативният израз на човешкото самоутвърждаване лице в лице със средновековния богословски абсолютизъм, ключовото понятие на саморазбирането на новото време и решаващата основа за раждането на модерното разбиране за наука. През Средновековието легитимен предмет на теоретично любопитство било само богопознанието, при което изследването на природата извън човека следва да бъде нелигитимно любопитство.[1]

През 2013 г. Уилям Хойе определя тези твърдения като „произволен предразсъдък на новото време“ и изтъква средновековното снемане на теоретичната curiositas в studiositas. Обръща се внимание, че скепсисът спрямо любопитството в никакъв случай не е специфично християнски, а съпровожда историята на понятието от самото ѝ начало.[2] Дори Августин, който се държи отговорен за „вкарването на любопитството в каталога на пороците“, познава една pia curiositas. Тъкмо той формулира обаче, показва Хойе, разликата между curiositas и studiositas.[3] Това различаване е меродавно за средновековната култура, но далеч не само за нея.[4]

За литургическото възприемане на пространството и времето

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Fr MeyendorffРеалността може да бъде възприемана различно. На физиците, на математиците, на поетите или на музикантите са присъщи различни форми на възприятие, които често изглеждат взаимно противоречащи си, а дори и изцяло несъвместими. Представителите на различните методи обикновено не се разбират един-другиго, и нерядко настояват, че единствено правилният е техният метод, отнасяйки се скептично към останалите форми на възприятие. Особено често това става в съвременното общество, където – обикновено в името на псевдонаучни идеологии – неизбежността на специализацията води до такава фрагментация на възприятието, че тя се превръща в слепота и безпомощност.

Истинното възприемане на реалността се основава върху цялостността на знанието. Това не означава, че математикът е длъжен на всяка цена да бъде още и поет, а физикът – музикант. Всяка форма на възприятие трябва да е вярна на себе си и последователна в своята собствена методология. Крайният резултат обаче, ако той представлява резултат от действително възприятие, може и дори трябва да съвпада с достиженията на другите методи и подходи. Алберт Айнщайн формулира теорията за относителността чрез своя собствена методология, ала обоснованата от него представа за времето и пространството е била изразявана и преди него – от художници, поети и богослови.

Познанието за истинната реалност се осъществява там, където различните форми на възприятие се събират заедно. Именно на това равнище се формира и автентичната човешка култура, изключваща формите на възприятие, които са лишени от истинност и които се основават на илюзии или на чисто въображение.

Между утопията и бягството от действителността

Написана от Прот. Александър Шмеман

Fr A SchmemannТова, за което ще говоря тази вечер, със сигурност е спорно. Знам, че е така, и дори не съм съвсем сигурен, че ходът на мислите ми е правилен във всички подробности. Все пак, човек не бива да остава на повърхността и трябва да се опитва да разбира в дълбочина своята епоха, а – Боже мой! – колко много пророци постоянно правят това! Преживяваме един от най-вълнуващите моменти от историята на Съединените щати. Ние не знаем, дали философията, която идва да замени предишната, притежава някаква стойност, или пък напротив, и всички живеем с едно и също усещане за тревога. В усилието обаче да надникнем по-надълбоко и да се опитаме да разберем случващото се, на ум неизбежно ми идва идеята за противостоенето – не само в умовете или в личния опит, но и в цялата наша култура, в цялата ни ситуация, – разиграващо се между два полюса. Единия полюс наричам утопия, а другия – бягство от действителността. И съм сигурен, че тук има поне нещичко, което си струва да бъде анализирано. Позволете ми накратко да обясня какво точно разбирам под тази поляризация, какво имам предвид, когато употребявам думата „утопия“, и какво – когато казвам „бягство от действителността“. Тъй като всички езици по определение са символични, то се налага в началото да обясним символиката, в рамките на която ще използваме тези термини.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме