В защита на един определен тон на гласа

След като завърших, макар и донякъде елиптично, своя „пътеводител“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, запазих последната част от доклада си за едно последно, кратко, огорчено, дори донякъде сприхаво и самосъжалително оплакване от някои по-войнствени прочити, които тази книга предизвика. Вероятно не би следвало да правя това, тъй като целият смисъл на предоставянето на едно сбито изложение на текста на книгата беше в помощ основно на нейните хулители – с надеждата против нея да бъдат вдъхновени някакви по-добре осведомени нападки. След като обаче в продължение на шест месеца слушам врявата на объркани читатели, не мога да се въздържа. Чувствам се дори свободен да назовавам имена.

Обичайно, не бих се безпокоил. Когато пише книга на спорна тема, човек очаква враждебни отзиви, и в случая с тази книга, в частност, аз знаех, че тя ще провокира и че ще дразни. До голяма степен това беше и нейната цел: да отправи предизвикателство към християнското самодоволство от идеята за ада на вечното мъчение. Уникалното в този случай обаче беше, че тук ясно изплува странна тенденция: никой от нейните истински енергични критици в печата досега така и не я заклейми за което и да било твърдение, действително съдържащо се на нейните страници. Това, което искам да кажа, не е, че те не са успели да се справят адекватно с предложените там доводи. Имам предвид, че до момента никой дори не се е доближил до това да разпознае тези доводи, камо ли да ги опровергае. Някои от отзивите демонстрираха почти тотална неспособност да се улови дори и една единствена нишка от нейната аргументация, пък била тя и елементарна. Може би най-екзотичният пример за това беше донякъде психеделичното „разгръщане на тревата“,[1] написано от [архим.] Йоан Пантелеймон (Манусакис), който в нещо подобно на делириум или дисоциативна фуга[2] очевидно е поскитал из пейзажа, който предлага текста на книгата, наслуки грабвайки случайни изречения или фрази оттук и оттам, но без всякаква връзка с контекста или значението (дори по отношение на такива с много дълга философска етимология, като „рационална свобода“[3]), в резултат от което, в края на краищата, резюмира книгата изцяло съгласно начина, по който сам си я въобразява: един tour de force[4] на случайна креативност и несъмнено знаменито изнамиране на пътя на постоянното недоразумение. За жалост обаче това е едно доста sui generis[5] изпълнение. Независимо от това, че и другите противници на книгата също показват склонност към отбягване от нейните същински философски, богословски и библейски идеи, вместо за които се улавят за изобретени собствено от тях аргументи, никой друг не е създал нищо толкова вдъхновено (или толкова възхитително халюциногенно), колкото Манусакис. В по-голямата си част те просто са се опитвали да отвличат вниманието си от текста, шумно оплаквайки се, че тонът му е „лош“ или „дразнещ“.

Алексей Лосев: монахът в света

Не се чувствам нито идеалист, нито платоник, нито материалист, нито кантианец, нито хусерлианец, нито рационалист, нито мистик, нито чист диалектик, нито метафизик… Ако на всяка цена са необходими някакви етикети, за съжаление мога да кажа само едно: аз съм Лосев.

А. Ф. Лосев

На 24 май тази година се навършиха тридесет и две години от смъртта на Алексей Фьодорович Лосев (23.9.1893 – 24.5.1988 г.). Още приживе той си спечелва славата на легендарна фигура, жива памет на руската философска мисъл и име със световна значимост, продължител на традициите на Сребърния век, ненадминат познавач на Античността, виртуозен филолог, преводач, харизматичен преподавател и наставник на няколко поколения. Претърпял затвор, лагери, двадесет и тригодишна забрана да публикува, унищожаване на целия си архив и библиотека на два пъти, практически сляп последните четиридесет години от живота си, Лосев създава повече от четиридесет монографии и близо осемстотин публикации, посветени на философията, естетиката, логиката, митологията, филологията, музиката, математиката, които по своята задълбоченост, всеобхватност и впечатляваща ерудиция не биха били по силите и на цял изследователски институт. Тайната на емблематичната му черна шапчица – този постоянен атрибут, с който не се разделя от тридесетте години на миналия век до последния си дъх – е разкрита едва след смъртта му.

Християнското разбиране за смъртта

„И страда, и бе погребан, и възкръсна…“. След Кръста, след слизането в смъртта, възкръсването от мъртвите е основното, главното, решаващото твърдение от Символа на вярата: твърдение, което идва от самата сърцевина на християнството. И действително, „ако… Христос не е възкръснал, … празна е и вашата вяра“ (1 Кор. 15:14). Тези думи на св. ап. Павел остават основополагащи за християнството и до днес. Християнството, това е вяра, преди всичко, най-много от всичко в това, че Христос не е останал в гроба, че от смъртта е възсиял животът и че във възкръсването на Христос от мъртвите абсолютният, всеобемащият и не търпящ изключения закон на умирането и смъртта е бил по някакъв начин изотвътре подкопан и преодолян.

Христовото възкресение представлява, повтарям, самото сърце на християнската вяра, на християнското благовестие. Колкото обаче и да звучи странно, в реалния живот на християнството и на християните в наши дни тази вяра заема неголямо място. Била е някак замъглена и съвременният християнин, без сам да знае това, не че не я приема, а по някакъв начин я заобикаля, не живее чрез нея, както са правили първите християни. В случай че посещава храма, той, разбира се, слуша всякога звучащите в християнското богослужение ликуващи утвърждавания, че „със смърт смъртта победи“, „смъртта биде погълната с победа“, „животът тържествува“ и „вече няма нито един мъртъв в гроба“. Попитайте го обаче какво той действително мисли за смъртта, и често (уви, твърде често) ще чуете едно неясно, съществувало и преди християнството настояване за безсмъртието на душата и нейния живот в някакъв задгробен свят. И това в най-добрия случай. В най-лошия случай пък ще чуете просто объркване, незнание: „Аз, знаете ли, всъщност никога не съм се замислял за това“.

Християнството пред лицето на съвременната социална действителност

Това, което възнамерявам да изнеса, не е дори реч, а просто скромна историческа справка, в качеството си на историк – този път от историята на съвременността. Темата ми ще бъде отношението на западното християнство към социалния проблем в нашето съвремие. Вярно остава всичко онова, което беше казано по отношение на тази липса на подготовка, с която цялото християнско човечество посреща съвременната катастрофа. Разбира се, това е така: всички ние, всеки от нас, се изправяме срещу събитията подобно на неразумните девици, с празни светилници, от които се е изчерпала любовта. При все това обаче, в различни кръгове на християнското общество все пак са се полагали и днес се полагат усилия за спиране на тази надигаща се катастрофа. Тези усилия са, може би, твърде слаби в сравнение с грандиозната задача, която стои пред християнството, но, все пак, те се полагат, а за тях не знаем почти нищо. Ние, руснаците, изхвърлени от съдбата в Европа, бяхме задължени да знаем какво се върши около нас, но повечето от нас просто минават покрай него. При това дори с едно високомерие, а междувременно тук се върши делото Христово и за него бих искал да кажа няколко думи. По отношение на социалния проблем съвременното, следвоенното християнство, вече съвсем не е това, което е било до войната, и напрежението на социалния идеализъм на християнските църкви, което ние наблюдаваме днес, съвсем не е от този мащаб и тежест, каквото е било в предишното столетие. За деветнадесетото, както и за осемнадесетото и за седемнадесетото столетия може без преувеличение да се каже, че Църквата – както Западната, така и Източната, в областта на социалните отношения стои на почвата на съществуващия строй, в стремеж да го оправдае, особено в Протестантския запад, макар и с цената на жестока измяна по отношение на евангелската истина. От време на време оправданието на капитализма в Англия или в протестантска Германия в средата на 19 в. е възприемало форми, които са наистина възмутителни. В най-добрия случай е било налице просто едно пренебрегване на онази социална задача на християнската любов, с която е живяло средновековното християнство. Сега на Запад е почти невъзможно да се срещне принципно обосноваване и защита на капиталистическата система, които да са религиозно оправдани на почвата на християнската етика. В този смисъл налице е нещо, което безвъзвратно си е отишло в миналото. Ние, разбира се, знаем, че и в деветнадесетото столетие се появяват отделни идеалисти-християни, апостоли на социалната правда, но относителното тегло на тези течения в общите рамки на света не е било голямо. Възможно е да се напише историята на Европа през 19 в. без да се спомене за социалните движения в Римокатолическата и в протестантските църкви. За историята на съвременните социални кризи това би било невъзможно.

За истинската революционност

В съветска Русия стана добър тон да се озвучава с пълен глас революционността на компартията и да се изобличава контрареволюционността на нейните противници, при това не само на политическите, а и на идеологическите противници. Някой с нещичко дребно е прегрешил против догмите на материализма – да речем, заявил е себе си като виталист[1] – и, разбира се, черната контрареволюционна хидра на часа бива разкрита и изобличена.

От друга страна, мнозина противници на съветската власт с особена сила наблягат на това, че те са такива главно затова, защото тази власт е крайно контрареволюционна, защото е провалила руската революция и е хвърлила Русия в бездната на произвола, на тъмнината и на диктаторските похвати на разните малки наполеоновци.

Струва ми се, че би следвало внимателно да се ориентираме в значението на тези термини: революционен и контрареволюционен.

Да опитаме сега да се ориентираме към кое от трите споменати направления принадлежи руският комунизъм.

Св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски – невидимият закрилник на Поморие

Историята на християнството в древния Анхиало, днешно Поморие, е изключително богата на събития и личности. С града са свързани редица големи имена от историята на Църквата, някои от които достигнали чрез праведния си живот такива духовни висоти, че веднага се превърнали в образци на подражание за цялата Църква както на Изток, така и на Запад. За съжаление, както неведнъж сме отбелязвали в нашите изследвания, мнозина от тези подвизавали се по нашите земи праведници, които толкова са обикнали Христа, че са се уподобили Нему, отдавна са забравени, а почитта и молитвената връзка с тях е прекъсната. Но милостивият Господ, Който „обича правдата и не оставя Своите светии“ (Пс. 36:28), непрекъснато намира начини да ни напомни за техния подвиг, който трябва да се превърне във вдъхновение и пример за всички, които Го обичат и търсят.

Благовестието в Анхиало е донесено от ученика на св. апостол Павел, св. Теофан, който идва тук вероятно в 52 или 53 г. сл. Хр., веднага след проповедта на св. апостол Павел в градовете на траките по крайбрежието на Бяло море.[1] Тук за кратко пребивава и ученичката на св. Павел, просветителката на Марцианопол (дн. Девня) св. великомъченица Севастиана, на път за своята Голгота в Хераклея Тракийска.[2] Начатакът на Църквата, поставен от апостолския мъж св. Теофан, скоро дава обилни плодове и един от тях е първият известен с името си епископ на града св. Сотас Анхиалски, чиято памет се опитахме да възкресим в няколко публикации.[3] С това наше изследване бихме желали да извадим от забвението името и паметта на друг голям светец на Църквата, свързал живота си с Анхиало, а именно св. Яков Изповедник и епископ Анхиалски.