Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Единството между вярата и разума в мисълта на Климент Александрийски

Написана от Атанас Ваташки

Clement of AlexandriaТой „дишаше единствено евангелски въздух“, но не искаше да вижда никакво противоречие между истинската философия и християнската вяра, стремейки се да ги помири в християнския гносис, събирайки истината, където ѝ да я е видял[1]

Лев Карсавин

Тит Флавий Климент, който остава в църковната история с названието „Александрийски“, е един от най-видните представители на Александрийското катехизическо училище. Той е катехизатор, богослов и апологет. Никой от християнските писатели преди това не написва толкова, колкото него. Роден е ок. 150 г. и вероятно е с елински произход. От творчеството му може да се съди, че е много добре запознат както с Писанието, така и с елинската философия. Познава също така добре гръцката литература и обичаи. В Църквата заема служението на презвитер. Климент Александрийски e сред най-ярките представители на Александрийското катехизическо училище. За неговите цели руският църковен историк Павел Малицки пише: „Главната задача на учените богослови от тази школа била да въздигнат простата вяра до степен на разумност, да придадат на християнското вероучение научна форма, като се възползват за неговата обработка от всичко, което би могло да се вземе от езическата образованост. С други думи, те искали да създадат такава богословска система, която по стройност и логичност да не отстъпва на философските системи и в същото време по съдържание да бъде християнска… За изходно начало в своето богословстване александрийците вземали вярата като основа на всяко знание и необходимо условие за всяко разсъждение за божествените предмети“.[2]

Апостолската мисия на епископите: кратък размисъл

Написана от Брадли Насиф

Bradley NassifЦелта на това кратко и непълно размишление е да се съсредоточи върху централното място на Евангелието в служението на епископа. То няма намерението да насърчава предубедени гледни точки по който и да е проблем, стоящ пред съвременните православни църкви – Антиохийската, Гръцката или Православната църква в Америка. То просто осветлява какво следва да бъде призванието на епископа.

Искам да съм ясен, че тази статия не е отговор на неотдавнашните дискусии сред антиохийските епископи или в Св. Синод. Тя е извънвремево размишление – позитивно изложение относно това каква следва да бъде първостепенната работа на епископа, независимо от географското му местоположение или историческия момент, в който той живее. Жизненоважно е да разберем призванието на епископа, защото Евангелието на Иисус Христос лежи в самия център на неговото служение сред нас.

Апостолската мисия на епископа

Апостолската мисия на епископа в Източноправославната църква може да се сведе до пет точки.

Пресвета Богородица – Посредницата

Написана от Джордж С. Гейбриъл

Theotokos The Untrodden Portal of GodПродължение от Пресвета Богородица – критерий за вярата в Светата Троица

За св. Богородица св. Йоан Дамаскин пише: „… ти живееше за Бога, заради Когото ти влезе в живота, за да служиш ревностно на спасението на целия свят, за да се изпълни древната воля на Бога за въплъщение на Словото“.[1] Следователно, посредничеството на Пресветата Дева е централно по отношение на предвечната тайна на Въплъщението. Тя винаги е била посредница. Общението на Бога, Създателя на всички неща, с оформеното от Него творение и споделянето на природата на творението[2] стават с посредничеството на Пресветата Дева. Като пръв плод на това общение,[3] тя е едновременно и посредница, и живо обещание за настъпването на това общение по отношение на всички, „жив залог за помиряванията, който е изкован от Бога“.[4] Нейното посредничество и застъпничество са част от Божията предвечна воля и план за човечеството и за Самия Него.

Ръкоположение без назначение (щрихи към един актуален канонично-правен проблем)

Написана от Александър Смочевски

Al Smochevsky„… като им ръкоположиха презвитери за всяка църква [κατ’ ἐκκλησίαν]…“

(Деян. 14:23)[1]

„… да поставиш [καταστήσῃς] по всички градове презвитери…“

(Тит 1:5)[2]

„Никой да не бъде ръкополаган без назначение [ἀπολελυμένως]…“

(Правило 6 на Четвъртия вселенски събор)

Свикнали сме да назоваваме нашите епископи (митрополити) ведно с тяхната титла (с името на епархията, в която служат и чиито архиереи се явяват). Твърде често названието на митрополията измества (и замества) фамилното име на архиерея. Това е особено разпространено сред епископите, просияли в святост, т. е. сред архиереи, при които конкретната личност изцяло се е отъждествила със свещенослужението им: Климент Охридски, Софроний Врачански, Филарет Московски… До такава степен личността на съответния епископ се е отъждествила с епископията, за която и на която е определен да служи, че всъщност ние вече не правим разлика между лицето и епископа. Ние дори не можем да си представим, че може да има разлика между митрополита и неговата митрополия… В основата на тази интуиция стои правилната вяра и здравото убеждение, че епископството (а и свещенството като цяло) не е и не може да бъде социална роля. То не е роля, а е служение, в което лицето участва органично, а не механично или иконично.

Това, което важи обаче за епископите, по същия начин и в същата логическа последователност (трябва да) важи и за презвитерите.[3]

Нека в началото да припомним кои са основните условия за извършването на чина на ръкоположението в Православната църква:

Истинският смисъл на постенето в Православната църква

Написана от Филип Кариатлис

Philip KariatlisКогато мислим за постенето в Православната църква днес, почти неизбежно умът се насочва към правилата, отнасящи се до това какво можем и какво не можем да ядем. Казаното е особено характерно за периода на Великия пост. И така, когато стане дума за „четиридесетдневния“ пост, има хора, които почти изключително ще се съсредоточат да се запознаят с всички църковни предписания относно това, кога трябва да се въздържат от определени храни. Има и други, които ще отидат още по-далеч, като най-щателно ще проверяват всички съставки на дадена храна в супермаркета, например, за да са сигурни, че там няма следи от храни, които те знаят, че не са позволени през периодите на поста. При това с удоволствие ще се радват, когато се случи да открият заместители на любимите си храни. Това, което неизбежно идва в резултат от подобно разбиране за постенето сред онези, които го практикуват, е вярването, че ако те са били „успешни“ в това усилие, те са, следователно, подготвени да приемат възкръсналия Господ в нощта на Пасха.

Оправдано обаче се появява въпросът дали постенето наистина представлява това. Ако Великият пост е подготвително време от църковната богослужебна година, което е предназначено като средство за подготовка на верните за тяхната среща с възкръсналия Христос в деня на Пасха, как едно такова разбиране за постенето помага в това „духовно“ пътуване? Нима това е истинският смисъл на постенето? Или ние сме го свели просто до правила относно това какви храни са позволени и какви – не?

Съборна или вселенска е Църквата?

Написана от Иван Ж. Димитров

I Zh DОт самото начало да кажа, че Църквата, Православната Христова църква по целия свят, е и съборна, и вселенска. Това са две различни нейни качества, които не се препокриват и не трябва да се бъркат или взаимозаменят. Защото под съборност на Църквата разбираме нейното управление на съборен, т. е. колективен принцип, а вселенскостта на Църквата е онова качество, което св. отци от Първия и от Втория вселенски събор са сметнали за нужно да включат дори в Символа на вярата.

Аз съм от поколението, което четеше в църковните книги, че Църквата е вселенска. Така го свързвахме с обещанието на Иисус Христос за нейното разпространение „по цял свят“, сред „цялото творение“ (Марк 16:15), т. е. сред „всички народи“ (Мат. 28:19; Лука 24:47). Това е ясно и библейски обосновано определение.

Така беше в Символа на вярата (официално известен като Никео-Цариградски символ, защото е съставен на два последователни вселенски събора – през 325 г. в гр. Никея и през 381 г. в гр. Константинопол, по български Цариград). Така го пише в „буквара“ на всеки грамотен православен християнин у нас – известната книга Нашата вяра, така го учехме по догматика в семинарията, в академията и т. н.

Редакционни

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме