Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Иисус – историческият човек тогава и сега

Написана от Прот. Павел Събев

Christ PantocratorА когато дойде в страната на Кесария Филипова,
Иисус питаше учениците Си и казваше:
за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески?

(Мат. 16:13)

Образите на човека Иисус – тогава и сега – са толкова различни, колкото са различни търсещите Сина Человечески. Божият Син, Божието Слово, чрез което е създаден светът, Пасхалната жертва за хората, страдащият Раб Господен, Който взема върху Себе си греховете на света, или – през последните два века – Иисус, социалният реформатор и бунтар, освободителят на потиснатите… Всеки човек и поколение вижда в Иисус отражение на себе си.

Кой е историческият Иисус, човекът, Който е вървял по прашните пътища на древен Израил, събирал е ученици и последователи и е бил екзекутиран от римляните? Същият ли е като „Христос на вярата“[1] – отвъдисторическа фигура, чието присъствие в света оживява чрез Новия Завет и теологиите на църквите, като подхранва надеждата на християните за вечен живот. Последният винаги е бил много по-важен за повечето християни, а първият все по-силно привлича онези, които се нуждаят от вяра без догми.

Видения и откровения Господни (неиздадена проповед)

Написана от Прот. Сергей Булгаков

St Peter and Paul„… ще мина към видения и откровения Господни. Зная един човек в Христа, който преди четиринайсет години (с тяло ли, не зная; без тяло ли, не зная: Бог знае) беше грабнат и отнесен до трето небе. И зная тоя човек (с тяло ли, или без тяло, не зная: Бог знае), че беше грабнат и отнесен в рая и чу неизказани думи, които човек не може да изговори“

(2 Кор. 12:1-4)

Ето какво ни е разказал светият и велик Павел. Звучи ли обаче то за нас, възприема ли се от нашия вътрешен слух? Естествено е, че с този разказ в нас се възбужда удивление и преклонение пред великия апостол, пред таѝнника Божи. Достатъчен отклик на него ли е обаче това, може ли на него да се спре ответното движение на нашата душа, или по необходимост трябва да продължи и нататък, и надалеч, но къде и в каква посока? Дали ще се засегнем в нашата немощ, или ще бъдем призовани към мощ? Изпитваме ли ние уплаха и смущение, или пък изпитваме вдъхновението на възторга? И осъзнаваме, че в нас първото движение на нашата душа е желанието да се скрием от разказаното ни, по някакъв начин да се защитим от него в своя ленив покой и духовна празнота, да останем както сме си били. Такива са били и първите думи на Симон Петър към Господа пред лицето на чудесния улов на риба: „иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8), защото го е обзел ужас, заедно с всички, които са били с него, от този улов на риба. Неговото първо движение е било да се защити от призоваващото знамение, да не върви подир Христос (ст. 10-11) за новия лов – вече не на риби, а на човеци. Такива сме и всички ние в нашата човешка немощ, за същото свидетелства по отношение на себе си и самият ап. Павел: „… със себе си няма да се похваля, освен с моите немощи“, макар и в тях да се извършва силата Божия, и „да се всели в мене силата Христова“ (2 Кор. 12:5, 9).

Православната мисия: минало, настояще, бъдеще

Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Archbishop Anastasios YanoulattosХристиянското свидетелство е пропито от желанието за изпълняване на Божията воля по един любящ и решителен начин. Живеенето в Христа, ходенето в Неговите стъпки винаги са били идеалът, сърцето на православната духовност. Централният копнеж на православното богослужение е категорично заявен в молитвата от Преждеосвещената литургия, в която верните молят Отца, „… като се причастим с тия божествени светини и оживотворявани от тях да се съединим със Самия Твой Христос; … та когато Твоето Слово се всели и заживее в нас, Господи, да станем храм на Пресветия и покланяем Твой Дух…“.[1] Преобразяващата слава и сила на троичния Бог трябва да свети във времето, във всяка изява на човешкия живот и из цялото творение, чрез мисията на Църквата.

Тъй като ключовата дума „мисия“, около която ще се въртят нашите дискусии, се употребява често в различни нюанси, необходимо е да кажем, че когато я използваме ние имаме предвид свидетелство за Живия троичен Бог, Който призовава към спасение всички и Който свързва заедно в Църквата човешки същества, които в противен случай не биха ѝ принадлежали или които са изгубили връзката си с нея. Тази характеристика разграничава мисията от обикновената пастирска грижа, насочена към онези, които вече са включени в Църквата. Полето на християнската мисия днес включва едновременно и далечните географски региони от Третия свят (по-точно – един свят, съставящ две трети от цялото население на Земята), и останалата част от населения свят. От което следва, че това е въпрос на мисия по всичките шест континента. За всяка местна църква мисията е насочена навътре или вътрешна, когато се извършва в нейните географски, лингвистични и културни граници, и е насочена навън или външна, когато достига отвъд тези граници – до други народи и земи.

Причастие към вечния живот

Написана от Сергей Фудел

S FudelИзпълни, Господи, сърцето ми с живот вечен

Св. Исаак Сириец

Отнеми от мен вкамененото сърце и дай ми сърце от плът

Св. Амвросий Медиолански

В Църквата има много обикновени, искрени души. Те може би не са много начетени в догматиката, но твърдо, от опит знаят, че благодатта на Светия Дух се дава в този свят на хората като обручение и залог за бъдещия живот; и те търсят този залог, копнеят за тази радостна достоверност на нетленното битие. За това не им е необходимо богословско образование. За това им е необходим само вътрешен живот на вяра и любов, някаква евангелска непосредственост на сърцето. Такава евангелска непосредственост има най-много в първохристиянството. Затова душата на съвременния християнин повече от всичко се стреми към първохристиянството, като го вижда сякаш не в миналото, а пред себе си – като епоха на възможна пълнота в придобиването на Светия Дух, пълнота на живота в Него.

Левитството и пророчеството като типове пастирство

Написана от Архим. Киприан (Керн)

Archimandrite Cyprien KernВ задачата на тази статия не влиза историческото изучаване на взаимоотношенията на тези два старозаветни института: левитския и пророческия. Към текстовете на Стария Завет ще се обръщам само доколкото те могат да служат като потвърждения на основни мисли в моята тема, да осветлят със светлината на Библията това, което е особено важно за тези две понятия. Следва да се помни, че нито едно място от тази статия, както и нито едно споменаване на левитското име не следва да бъдат приемани като каквото и да било умаляване на този свещен институт на Стария Завет. Не трябва да забравяме, че в Стария Завет левитството е божествено учредено и принизяването му спрямо тази негова висота би било дръзко покушение върху светинята.

Във връзка с това е необходимо да се направи още една уговорка в поясняването на нашата тема. Изразите „левитство“ и „пророчество“ – в смисъла и във взаимната връзка, в които ги употребявам, – не са мои. Заимствам ги от един от най-оригиналните умове в Русия през деветнадесетото столетие: авторитетния някога познавач на църковните дела, еп. Порфирий (Успенски). В неговите схващания тези изрази имат съвършено особени значения. Взети са не толкова в буквален, библейско-исторически обем, като институти за служение на Бога, колкото като особен terminus technicus за характеризирането на едно определено настроение, на една определена тоналност в това служение. Затова, казвайки „левит“ или „пророк“, аз подразбирам, така да се каже, стил на пастирство. Левитството и съпоставяното с него пророчество са в този случай известни категории на духовността. Това не са институти за религиозна употреба, а религиозно-психологически типове.

Епископ Атанасий (Йевтич) ни завеща богословие на любовта и свободата

Написана от Ик. Стефан Стефанов

Bp Athanasije Jevtich„Човешката личност е надарена със свобода, но свободата в библейско-

християнската традиция е най-тясно свързана с любовта“.[1]

„В християнството безусловна предпоставка за човешката личност

е Божията Личност, както и личността на другия човек. Нашето

отношение спрямо тях е по същество цялата наша история“.[2]

Еп. Атанасий (Йевтич)

Бог създал цялото творение, всичко видимо и невидимо, но нищо от създаденото нямало име. Бог възложил тази съ-творителна дейност на човека. „Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и (ги) заведе при човека, за да види, как ще ги нарече той, та както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде името ѝ. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове“ (Бит. 2:19-20). Затова ние казваме, че творението е съ-творено. Човекът бил включен в Божието творение, станал съ-творец с Бога. Без имена творението е незавършено. Без имена ние не можем да назовем нищо от сътвореното, а като не можем да го назовем, то остава за нас непознато и непознаваемо. Едно от основните условия за познаване на нещо е то да има име. Безименното е непознаваемо.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме