Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Поетика на молитвите в житието на св. Симеон от св. Сава

Написана от Неманя Карович

St Sabas of SerbiaМолитвата и житието са литературни форми, които се отличават преди всичко с подчертано дългата си история на развитие, вътрешно преплитане на различни литературни традиции, стилово разнообразие и поетични пластове. Макар че в средновековната жанрова система те заемат твърдо основана и независима позиция, не изпускаме от поглед и факта, че между тях съществува специфична и значителна поетическа свързаност.

От една страна, житията са единна литературна категория, макар че често събират в себе си множество различни и иначе автономни жанрове, между които спада и молитвата: „Като прозаичен жанр, например, [житието] може да съдържа и дялове, спадащи към някой поетичен жанр (похвала, поетично моление, плач) или към друг прозаичен жанр като характерен риторичен дял (слово или беседа). Възможностите за комбиниране в рамките на общия жанр житие са много големи, а типологията на житията е много богата“.[1] Структурата на средновековната агиография е достатъчно добре отворена и еластична, за да може вътре в своите граници да инкорпорира други форми, а е и твърде много солидна, за да ги асимилира поетически, да ги присъедини стилистически и така да поддържа общото единство на жанровата хетерогенност.

Европейската рецепция на библейската бедност

Написана от Порфирий (Перич), патр. Сръбски

Porfirije of SerbiaСпоред библейския разказ с „кожените дрехи“ (срв. Бит. 3:21) в човешкия род влиза и разделението според критерия за притежание на всичко, което те символично представят. Антропологичните изследвания на най-ранните общества потвърждават съдържанието на този израз от началото на кн. Битие във връзка с това, че класовите и икономическите разделения са имали за последица и леталното насилие (срв. Бит. 4:1­16). Според християнското разбиране причина за това състояние е грехът, макар човекът предварително да е бил насочен към смъртоносната последица от присвояването от дървото за познание на добро и зло (срв. Бит. 2:17). Логично е да се помисли, че достойното за християнския Бог общество в действителност е трябвало да бъде свободно от всеки грабителски порив. Но библейската и по-късната (християнска) литература, както и цялото духовно, културно и въобще историческо досие на човечеството показва до каква степен това начинание за освобождение е трудно осъществимо във всеки детайл от съществуването.

Древната Църква и римското право

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПродължение от „Юдаизмът и Новият Завет“

В римския свят бракът е разбиран на първо място не като средство за осигуряване на потомство, а като съглашение между две свободни в избора си страни. Известният принцип на римското право, според който „бракът не е в съжителството, а в съгласието“ (nuptius non concubitus, sed consensus facit), както и тезата, популяризирана от Модестин, че „съжителството със свободна жена представлява брак, а не конкубинат“, което приема за даденост, че една робиня не може да дава своето свободно съгласие и че, следователно, съжителството с нея при никакви условия не би могло да се нарече брак, представляват същинската основа на гражданското право на всички съвременни цивилизовани страни. Същността на брака лежи в съгласието, което, на свой ред, осмисля и узаконява брачното споразумение, или договор.

Фактът, че според Римското право бракът се възприема като съглашение между две свободни страни говори за значителен социален прогрес, особено ако това бъде сравнено с господстващите възгледи в други древни цивилизации. Това е осигурявало законовата рамка за цялостната еманципация на жените и тяхното равенство пред закона с мъжете.

Памет и забвение

Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop John of San FranciscoПродължение от „Бдителността на вярата“ (тук)

Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че тя забравя важното, а помни суетното: забравя това, което не трябва да забравя, а помни това, което трябва да бъде забравено.

Ако приложим тази известна сентенция, бихме могли да попитаме всекиго: „Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и ще ти кажа какъв си“.

Да започнем обаче от самите нас. Да попитаме себе си: какво ние, хората, и особено ние – вярващите, помним и какво забравяме? Помним ли ние винаги за Този, Който ни е дал живота? Не забравя ли нашата душа Бога? Силна ли е, дълбока ли е, живителна ли е нашата памет за тази истина, за най-висшата реалност? Помним ли ние, че Този, Който ни е сътворил, винаги пребивава с нас, макар ние не винаги да сме с Него? Помним ли, че Светият Дух прониква във всички наши помисли, че Той чете нашите мисли и съди за нашите намерения? Помним ли, че Живият Христос, Който пребивава в света, е най-великата Светиня и Чистота, и Правда, и Любов? Удържала ли е нашата памет Неговите заповеди и закони, които Господ ни е дал за нашия живот и за съхраняването на този живот във вечността? Остават ли в нашата душа думите Христови: думи, имащи такава сила на любовта и на доверието към нас, че Той да ни нарича деца и братя, а не наемници, а още по-малко Свои врагове, независимо че ние, вършейки зло, повече приличаме на Негови врагове?

Патриарх с две родини

Написана от Славица Якелич

Porfirije of SerbiaНа 18 февруари Сръбската православна църква избра своя нов патриарх: петдесет и деветгодишния Порфирий (Перич). Новият архиепископ на Печ, митрополит на Белград и Сремски Карловци и Сръбски патриарх е богослов, служил една година като епископ на сръбската армия, представлявал сръбските религиозни общности в Съвета на агенцията за радиоразпръскване на страната си и прекарал последните шест години като митрополит на Загреб и Любляна.

Още преди неговия избор запознатите с православния християнски свят посочиха трудната работа, очакваща новия сръбски патриарх. Както Андрея Богдановски написа в този блог, патриархът ще трябва да се изправи пред исканията на Македонската и на Черногорската православни църкви за автокефален статут. Макар тези искания да не са нови – в случая с Македония те са на повече от половин столетие – тази дълга история не ги прави по-малко спешни. За да се справи с тях патриарх Порфирий, ще трябва да навигира институционалните и богословски спорове, заедно с дълбоките политически и териториални проблеми, които все още формират живота на този регион.

Работата на Порфирий става още по-сложна веднага щом насочим внимание към Косово и сръбският патриарх знае това твърде добре. Макар и често възприеман като модернист, на когото предстои да ръководи една консервативна църква, когато нещата опрат до Косово Порфирий вероятно ще следва курса на своите предшественици. След ръкополагането си той заяви: „За нас Косово е пъпна връв, свързваща ни със същността на нашата идентичност“; то е „наш завет“. Трябва да се подчертае, че това изявление на Порфирий беше направено преди втората част от обредите за въдворяването му, които тепърва предстоят в Печкия манастир в Косово.

Поетика на плача в житията на св. Сава

Написана от Александра Костич-Тмушич

St Sabas of SerbiaПонятието жанр заема средищно място в изучаването на литературната история – вероятно затова, защото задълго и добре успява да прехвърля мост през пропастта между критическата теория и практиката на литературната критика. Теорията на жанровете съществува успоредно с историята на поетиката. От Аристотел и Платон тя обикновено обхваща философското изследване, което е по-широко и по-амбициозно от нея самата. От друга страна, тя традиционно служи като инструмент в практиката на поета и критика. Същевременно понятието жанр е обърнато и към бъдещето, и към миналото.

Средновековната поетика поставя на първи план това, което е универсално – вместо в индивидуалното и особеното, тя живее в родовете и в типовете литературно творчество. Изучаването на жанровете в старата сръбска книжнина показва същите закономерности и феномени, които могат да бъдат установени и в литературата на Византия, на древна Русия и Западна Европа през Средните векове. Както там, така и в сръбската книжнина, литературното произведение не е самостоятелна, обособена творба, която да би могла се разглежда в светлината на авторското начало. Текстовете се съединяват и променят, нарастват и прерастват в нови, така че в хода на всички тези промени с тях се свързват много познати или непознати автори.[1]

Жанровата система на старата сръбска литература е формирана върху основата на византийската практика и изисква изчерпателно текстологическо изследване, тъй като ръкописната традиция, т. е. ръкописното наследство на нашите средни векове още не е напълно проучено и систематизирано и по-специално още не е разяснена семиотиката на старите жанрове. Както твърди Д. Богданович,[2] тук се изправяме лице в лице с проблема за природата на отделните литературни категории и с разграничаването на поетичните от прозаичните текстове. А именно, „… възкръсна старата необходимост от екзегетически анализ, какъвто средновековното тълкуване на религиозните текстове е развило блестящо. Вече не можем да „прескачаме“ всичките тези места, защото разглеждаме творбата не само от гледната точка на нейната поетика. Съработничеството на филолога с богослова отново става възможно и дори необходимо“.[3] Важно е, затова, да се изтъкне, че единствено добре образованият богослов може да разчлени и разясни стария сръбски текст в неговата същина.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме