Майка Текла (Шарф) и вписването на православието в английската култура

Приносът на духовните старци за православното богословие, включително и в съвременността, не може да бъде подминат. Добре известно е влиянието, което в Гърция имат духовни старци като о. Василий от „Ставроникита“ – „Ивирон“ (неговото значение накратко вече беше разгледано в текста за о. Шмеман и литургичното богословие), о. Йосиф, о. Паисий, о. Емилиан и о. Порфирий. В двете глави от настоящата книга, посветени на духовните старци, ще разгледам живота на двама духовници, които самият аз добре познавах: майка Текла и отец Софроний. Много по-добре познавах майка Текла (въпреки че о. Софроний оказа върху мене голямо, макар и скрито въздействие след първата ни среща през 1964 г.), защото малко след като приех православието, се оказах в Северна Англия, където в онези дни не бяха много местата, на които човек можеше да присъства на божествената Литургия, затова и редовно в продължение на около шест години посещавах манастира „Успение Богородично“ близо до Уитби. Много скоро опознах майка Текла, на която дължа много. Една от причините да се огранича тук само до духовните старци, които познавам лично, е, че колкото и голямо да е писменото наследство, завещано ни от духовните старци, основното средство, чрез което те предават своето разбиране за християнския живот е личната среща. Казаното от духовния старец е насочено лично към тебе, това не е общо послание, докато неизбежно всяко записано слово, дори и свитък с писма, придобива характер на общо послание и така загубва част от първоначалната си сила.

Църковният живот и неговата несъвместимост с религията

… изоставяме животното донякъде. Но

загадката винаги витае в сърцата ни[1]

В различни времена са давани различни определения за универсалния феномен на религията. Изтъкнати теоретици на религията като Глазенап, Хелбах, Шьопс, Фрейзър, Дюркем и др., според различните гледни точки на всеки от тях, се обединяват около факта, че религията е вяра във висша свръхестествена сила, от която зависят светът и човекът, така че става необходимо нейното успокояване чрез специфични понятия и действия и по този начин нейното опознаване. Разбиранията съставят елементарна или по-сложна система на метафизиката, а действията – нормативна рамка на поведение, кодифицирана като етика.

Каквито и индивидуални различия да се изразяват в разнообразието от религиозни традиции, може би няма да е неуместно и пренебрежително да се отбележи един общ контекст между тях: този, който е най-ярко изявен при тройното изкушение на Христос в пустинята. Според известния евангелски разказ сатаната предлага на Христос три конкретни възможности: да превърне камъните в хляб, да скочи долу от храма, за да Го спаси Бог, и да се поклони на дявола, за да получи световна власт.

Божествената същност и природните енергии на Бога според Филотей Кокин в неговите две слова за Таворската светлина срещу Акиндин

Филотей Кокин (ок. 1300 – 1379 г.), патриарх на Константинопол през 1353-1354 и 1364-1377 г., се числи към най-близките съратници на Григорий Паламà. Той пише в съавторство с Нил Кавàсила Томоса от 1351 г. и е едноличен автор на Томоса от 1368 г., т. е. той е съставител на двата навярно най-важни акта, чрез които се налага учението на Паламà. Много от класическите формулировки на това учение се дължат на него. На това отгоре, тъкмо той канонизира Паламà чрез Томоса от 1368 г. Кокин е автор на над тридесет текста, разясняващи паламитското учение. Съвременниците му го определят като докрай верен на това учение, представяйки го коректно и достъпно.[1] Въпреки всичко това Янис Деметракопулос го причислява към компромисните паламити, отстъпили от идеята на своя учител, доколкото обозначават различието между същност и енергия като дистинкция κατ՚ ἐπίνοιαν или λόγῳ, т. е. като мисловна или чрез разума.[2] Намерението ми в това размишление е да подложа на оглед позицията на Филотей като цяло и в частност подчертаното от Деметракопулос положение. При това ще се огранича върху неговите писани в началото на 60-те години на 14 в. две слова за Таворската светлина против Акиндин, издадени от Петя Янева в едно editio princeps през 2011 г.[3]

Забравената православна жена-богослов: Мира Лот-Бородина и мистическото богословие на обòжението

Преди Втората световна война в православните богословски кръгове в Западна Европа се открояват четири жени. Майка Мария Скобцова (Св. Мария Парижка, 1891-1945 г.) става широко известна, особено след канонизирането ѝ през 2004 г., с аскетичната си дейност в помощ на бедните в междувоенния Париж и на евреите по време на Втората световна война, както и със смелите си статии на духовни и богословски теми. Юлия Райтлингер (сестра Йоана, 1898-1988 г.) е иконографка, която пише своето богословие в цветове. Тя е била духовно чедо на о. Сергий Булгаков, а след завръщането ѝ в Съветския съюз през 1955 г. – на о. Александър Мен. Надежда Городецкая (1901-1985) е била активна в руската православна общност в Париж в края на 20-те и началото на 30-те години на 20 в. През 1934 г. тя се премества в Англия и преподава в Ливърпулския университет. Най-известна е с авторитетните си изследвания Униженият Христос в съвременната руска мисъл (1938 г.) и Свети Тихон Задонски: вдъхновителят на Достоевски (1951 г.). Мира Лот-Бородина (1882-1957) пристига във Франция, за да учи през 1906 г. През 1909 г. защитава докторска степен по средновековни изследвания и се омъжва за френския историк-медиевист Фердинанд Лот (1866-1952). Специализира в областта на средновековната романтична литература (куртуазна любов) и публикува шест книги, които са високо оценени от специалистите, както и преводи на средновековна литература на френски език и множество статии.

Може ли да се говори за несправедливостта на Бога?

Фразата на св. Исаак Сириец – не дръзвай да наричаш Бога справедлив[1] – изглежда на пръв поглед странна, скандална, неразбираема. Не е ли именно справедливостта, разкриваща ни се в Стария Завет (особено в Псалтира), едно от главните свойства на божествеността? Нима това не утвърждават богословите и всички християни без изключение?

И въпреки това намираме потвърждение на тези думи на св. Исаак Сириец, колкото и възмутително да звучи това за някого. Сякаш справедливостта тук вече не държи първенство и в първата част на Писанието по един непонятен за човешкия ум начин тя е заменена от нейната противоположност. Справедлив ли е Бог Отец, когато изпраща Своя Син на Кръста, в ужасни мъки – невинен и праведен, да поеме върху Себе Си греха на множеството грешници?

Знаейки много добре, че реакцията на човечеството, дълбоко потънало в зло, ще бъде да прикове Божеството към прокълнатото дърво. Да се въплъти (за страдание, подигравки и разпятие) Словото – за благото и избавлението на хората, закоравели в греха – как може да се нарече това, освен акт на очевидна несправедливост?

Руско-украинската война вече е богословска криза

В своята книга от 2006 г., озаглавена Гражданската война като богословска криза, историкът Марк Нол твърди, че северноамериканската гражданска война от 19 в. е била, наред с всичко останало, криза не само на различни тълкуванията на Библията, но и на самата концепция на Св. Писание. Югът и Северът са тълкували различно библейското разбиране за робството, при което южната интерпретация е била по-праволинейна, а северната – по-нюансирана. По този начин под въпрос се е оказала самата концепция за Библията, като надежден източник, който може да предоставя отчетливо ръководство по важните въпроси. Противоборстващите страни не са успели да решат разногласията в споровете си с библейски аргументи, поради което им се е наложило да прибягнат към оръжията. И, в крайна сметка, тези, които са се придържали към повече нюансираната интерпретация, побеждават и на бойното поле, и в очите на общественото мнение. При все това обаче представата за Писанието като достъпна за разбиране книга, предлагаща ръководство за действие, така и никога повече не е възстановено.