Християнският хуманизъм и кризата на европейската идентичност

1. Въведение

Непосредствено след края на Втората световна война Карл Ясперс публикува свои размисли за духа на европейската култура.[1] Според Ясперс в периода на своя разцвет Европа е взаимодействала с неевропейците, снемайки тяхната манталитетна и културна другост в полето на собствената си рационалност. В Модерността обаче европейският разум изпада във вавилонско разноречие. Разколебаване на устоите на европейската идентичност е пророкувано от мислители като Ницше и Киркегор, но те остават неразбрани. Така се стига до кризата на европейската култура след Втората световна война, когато Индия и Китай се утвърждават като конкурентни центрове, притискащи Европа така, както Египет и Месопотамия са притискали Палестина. Многоцентровият свят разколебава историческата диалектика на Европа, понеже конкурентните културни метрополии вече не могат да бъдат безостатъчно снети от европейската рационалност. Ясперс настоява, че Европа е в ступор и пред своите бивши колонии Русия и САЩ, превърнали се в световни империи, засенчващи историческото си лоно. Глобалната Европа, за която Хегел е могъл да каже, че онези части на света, които все още не са завладени от европейците, или не си струват, или вече са определени за завладяване, в средата на 20 в. се е самоопровергала.

Видовден

Видовден 1999 г., Белград – църква Ружица

Който претърпи до край, ще бъде спасен.

С търпение спасявайте своите души.

Ето, тези вечни истини на Христовото Евангелие ние си припомняме днес, на Видовден. За Видовден, макар че ние, сърбите, сме изправени пред много въпросителни, е трудно да се говори без вълнение. За сърбите този празник е подобен на Велики петък, тъй като Косово е подобно на Голгота, където е разпънат Спасителят на света Господ Иисус Христос. Св. вмчк княз Лазар и Княжевската вечеря подсещат за Христовата тайна вечеря. Княжевската, както и Тайната вечеря, има своя Юда, Бранкович, но има и Обилич. Всички тези паралели свидетелстват, че Видовден и Косово – Косовският завет, установяват Нов завет, който сърбите са създали и написали като православни християни.

Днес си спомняме за първия Видовден от 1389 г. И този спомен споява в себе си и духовна радост заради добрия избор, и решимост за действие, и тъга поради големите жертви, които са паднали, а продължават да падат и до днес, до този шестстотин и десети по ред Видовден. Видовден едновременно е и нашата молитва, и нашето минало, и нашето настояще и нашето бъдеще.

Църковната юрисдикция, националната държава и призракът на Византия

Макар да е обичайно за православните християни да се обръщат към каноничното право, когато се опитват да оценят предизвикателствата на съвременния свят – рядко се случва търсещите да си дадат сметка за целия контекст или Sitz im Leben на каноните. И макар да приемаме като аргумент извънвремевия характер на каноническите предписания, когато става въпрос за догматическото учение или за моралните възбрани, това съвсем не е така безпроблемно, когато се опитваме да приложим каноните към въпроси на църковната юрисдикция, като например въпроса за автокефалията. Причината за това е, че църковните граници в Православната църква винаги са отразявали по-широките геополитически реалности, макар и някак със закъснение. И именно това е контекстът, в който няколкото канона, засягащи споменатите въпроси, възникват. С други думи, каноните по въпросите за юрисдикцията не предлагат богословски решения, а просто потвърждават, че църковната карта на византийската църква трябва да оглежда юрисдикционната рамка на имперската провинциална мрежа. Вероятно още по-проблематичен за съвременното възприятие е фактът, че те предполагат една имперска свръхструктура, която вече не съществува.

Постът като освобождение

„Как бихте описали православното християнство с една дума?“

Този въпрос беше поставен преди няколко години пред учени – участници в една от дискусионните секции на провеждаща се тогава богословска конференция. Някои от присъстващите дадоха своите отговори, предлагайки варианти от типа на „Литургията“, „Автентичното християнство“, „Обòжението“ и „Традиционното християнство“. Тогава последният от тях – митр. Калистос (Уеър) – отговори по следния начин: „Свобода, – каза той – православието е свобода“.

Със сигурност това не беше отговорът, който повечето от нас бяха очаквали. Често православното християнство ни изглежда като пълна противоположност на свободата… Непоколебимо, безкомпромисно, пълно с канони и с дълги богослужения. То изглежда консервативно, нелиберално, неизменно, несвободно. Особено по време на Поста, много от православните се чувстват потиснати от ограничаваща диета, от тежкото разписание на богослуженията и от увеличаването на благотворителните дейности.

И все пак, аз все повече и повече се убеждавам, че свобода е най-добрата една дума, с която да бъде описано православието, както и че, когато е разбран правилно, Постът е освобождение.

Ферманът – схизмата, Екзархията – Патриаршията и Османската държава

Тази година се навършват 1155 години от покръстването на българския народ при княз Борис І (865 г.); 1150 години от основаването на самостойната Българска православна църква (4 март 870 г.); 785 години от провъзгласяването на Търновската патриаршия (1235 г.); 645 години от избирането на св. Евтимий за Търновски патриарх (1375 г.); 160 години от Българския великден (4 март 1860 г.); 180 години от рождението и 105 години от смъртта на екзарх Йосиф I (5 май 1840 – 20 юни 1915 г.); 150 години от издаването на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия (27 февруари 1870 г.); 75 години от избирането на последния български екзарх Стефан (21 януари 1945 г.) и 75 години от вдигането на схизмата (22 февруари 1945 г.)

В паметната 865 г. българският владетел княз Борис I покръства своя народ, като пет години по-късно успява да се сдобие с независима църковна йерархия. Така от 4 март 870 г. започва сложният и трънлив исторически път на поместната Българска църква – осма по ред в тогавашната органическа православна общност.[1] В края на 14 в. българите губят своята държавна независимост и са завладени от Османската империя. Малко по-късно (ок. 1416 г.) идва и залезът на Търновската патриаршия, чийто диоцез преминава в юрисдикция на Вселенската гръцка патриаршия.[2] Някои обаче югозападни и западни български земи влизат в диоцеза на погърчената Охридска архиепископия. Към края на 1445 г. или началото на 1446 г. сръбската Ипекска патриаршия също е присъединена към Охрид.[3] През 1520 г. Охридската архиепископия брои 32 епархии (без Охридската), 12 от които се намират в Македония.[4] Това продължава до 1557 г., когато игуменът на Милешевския манастир (в Сърбия) Макарий, брат на Великия везир Мехмед Соколович, се провъзгласява за автокефален Ипекски архиепископ. Той отнема от Охрид всички сръбски епархии и няколко български: Скопска, Моровиздка (по името на някогашния град в Кочанско), Нишка и Банска (Кюстендилска) заедно с Разлог.[5] От 1557 г. води началото си и Самоковската епархия, която е обособена върху източните територии на старата Банска (Кюстендилска) епархия.[6]

Великият пост – време за себе си

Има няколко периода в годината, когато Църквата призовава хората да се отделят поне за малко от суматохата на ежедневието, от рутината и да обърнат поглед към себе си. Постът дава възможност да се обновим и заредим с духовни сили, черпейки от източника на живота – Бога. Великият пост е най-строгият и продължителен пост през годината. Най-характерният му белег е въздържането от храна с животински произход, но то носи духовна полза само в съчетание с духовния пост, който е време за размисъл, изпитване на съвестта, равносметка и промяна.

Дълга и интересна е историята на най-важния християнски пост, наричан още св. Четиридесетница. Още апостолите и първите християнски общини са отбелязвали в деня на еврейската Пасха спомена за страданията и смъртта на Иисус Христос. Това събитие не е било празнично, а повод за скръб, и затова християните са го отбелязвали с пост.

Така, първата християнска Пасха е започнала своето съществуване като пост и е била наречена кръстна Пасха. Този пост е претърпял едно поетапно развитие през годините, преди окончателно да се оформи в днешния си вид от седем седмици.