Света гора и Европейската общност

Намираме се в Люксембург, в сърцето на Европа, която се бори за постигането на обединението на народите. Едновременно с това се намираме недалеч от бившия Съветски съюз, който се разпадна преди известно време, без да постигне целта, която преследваше – обединението на народите, които влизаха в него. Спонтанно се поставя въпросът: нима Света гора, като своеобразна хилядолетна република, съставена от монаси, които идват от различни места и страни, може да ни каже нещо за гореспоменатите събития – разпадането на Съветския съюз и подготвеното обединение на европейските народи?

Мога да ви кажа как е организирана тази хилядолетна монашеска република. Мога да ви кажа, че става въпрос за двадесет манастира с манастирски пристройки на тяхната територия, килии, скитове и исихастирии. Всеки манастир е самоуправляващо се тяло. В Карея – столицата на Света гора, се намира Свещеният Кинотис, който е съставен от двадесет представители на двадесет манастира. Свещеният Кинотис, като висша административна поместна власт, се занимава с проблеми от общо естество. Решенията му са задължителни за манастирите.

Всичко това е ясно и разбираемо. Но не в това се състои тайната на силата, която крепи Света гора повече от хиляда години. Всичко това са тварни и човешки форми на управление. Уникалното и особеното, което крепи живота на Света гора, е почитта към човека, което произтича от правата вяра и преживяване на събитието на Въплъщението на Бог Слово и възможността за обòжение на човека.

Фактори на църковното единство от православна перспектива

Сред главните еклисиологически проблеми на съвременния църковен дневен ред бих подчертал критерия за единството на Църквата. Ние вярваме, че Църквата е една тук и сега. Какво обаче прави Църквата една? Какво е онова, което държи заедно различните църковни общини с разнообразните им културни, географски и етнически специфики? Налице са някои самоочевидни отговори на този въпрос, които обаче не устояват лесно при едно по-внимателно изследване. Когато започваме едно историческо разследване по този проблем, ние можем да забележим, че критерият на единството на Църквата се е променял в зависимост от историческите обстоятелства.

Поглеждайки назад в историята, ние можем да видим отсъствието на какъвто и да било единствен стандартизиран, неизменим и възприет от всички критерий за единство. Там по-скоро е налице едно колебаещо се разнообразие от критерии, които не са били непременно взаимно противоположни – от време на време някои от тях са придобивали по-голяма важност, а други по-малка.

Църква и църковно устройство

По повод книгата на прот. Полски Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница

Предлаганата статия беше отпечатана отначало в Църковен вестник (бр. 15, 17 и 19) – издание на нашата епархия, като отзив върху книгата на прот. М. Полски[1] Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница (от „Типография преп. Иова Почаевского в Св. Троицком монастыре“, 1948, 196 с.), а тук се препечатва без някакви съществени изменения. В нея се докосвам, доколкото това ми е възможно, само до един от всички засегнати в книгата на прот. М. Полски въпроси, а именно за църковното устройство зад граница.

Въз основа на подробен анализ на факти и документи, в книгата си прот. Полски стига до следния категоричен извод: „В днешно време единствената канонична власт в Руската православна църква като цяло, както за нейната задгранична част, така – след 1927 г. – и за самата Русия, е Задграничният архиерейски синод“ (с. 193). По-ясно едва ли е възможно да се каже. Ето защо, дори само от уважение към личността и към труда на автора, трябва да се отнесем внимателно към доказателствата му и да се постараем да поставим и разберем въпроса по същество. За полемика тук място няма. Или о. М. Полски е прав – и тогава, убедени от него, всички, които до този момент са мислили по друг начин, са длъжни да приемат изводите му и да съгласуват според тях църковния си живот – или той не е прав, но в такъв случай не е достатъчно просто да се каже това, а трябва и да се разкрие къде е правдата. В църквата не може да съществува релативизъм. А фактът, че толкова много хора в наши дни „не отдават значение“ на въпроса за църковното устройство и го смятат за маловажен, за някаква си „работа на архиереите“, е знак само за дълбока болест и загуба на църковното съзнание. Не може да има множество еднакво допустими начини за разбиране на Църквата, на нейната природа, задача и устройство.

Православие и геополитика

Православните християни не са чужди на географските дадености, околната среда и геополитиката. Нашите пейзажи – например тези от манастирите ни – са израз на нашия дух, съвместяващ духовното и материалното. Без да се стреми към политизация, православието не е чуждо на политиката, най-вече в локален мащаб. Без значение дали става дума за „връзките между човека и природата“ или за политически залози, свързани с икуменическото различие, географските дадености са източник за нас на една голяма загриженост.

Среда в упадък

От години днешното общество живее в среда на песимизъм, що се отнася до перспективите на западната цивилизация. Терористичната заплаха, финансовата криза, свръхзадлъжнялостта на държавите, укрепването на нови политически сили са сред явленията, подхранващи този климат.

Светлината на Църквата

На Църквата е поверена Божията светлина
св. Ириней Лионски

Животът на Църквата е продължение в историята на живота на Иисус Христос. В това е цялото обяснение на Църквата. Христос в Неговата Тайна вечеря, на Голгота и във Възкресението, Христос в Своята святост продължава – чрез Светия Дух – да живее в тялото на Църквата. Ние можем да говорим само за такава, т. е. за действително светата Църква, тъй като само такава Църква е любов и надежда за човечеството. Тя е светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). И тя наистина съществува: следите от нозете на светците ние виждаме и в наши дни. В историята е имало достатъчно много тъмнина. Езически императори са се опитвали да изличат Църквата от лицето на земята. Всички еретици, от гностиците и до Толстой, са се опитвали да я изопачат. Далеч по-страшна за Църквата обаче винаги е била вътрешната тъмнина: не османските султани, които са рязали глави, нито хората, които явно и примитивно са изопачавали догматите на вярата и със самото това сами са се отделяли от Църквата, а тази сила на злото, която, без външно по какъвто и да било начин да се отделя от Църквата, без да я отрича, отвътре е развращавала тялото ѝ, отвоювайки си полето на порока вътре в църковната ограда. Тази вътрешна тъмнина е следствие от откъсването на вярата от любовта, на учението на вярата от живота, от създаването на една призрачна, словесна или „символическа“ вяра, която не върви по пътя на подвига на любовта, по пътя на изпълнението на заповедите.

Свободната воля като бреме за човека

„И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки“.[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т. е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, Който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението, е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат.16:18).