За жените и Църквата

Посвещава се на
„нетленната красота на кроткия и тих дух“
(1 Петр. 3:4)

Богородице Дево, радвай се!
Благодатна Марие, Господ е с Тебе!
Благословена си ти между жените
и благословен е плодът на твоята утроба,
защото си родила Спасителя на нашите души.

„Неотдавна“, от гледна точка на Вечността, един наш професор по богословие беше говорил за свещената мисия на жените в Църквата, за тяхната смелост и саможертва.[1] И понеже паметта ни за същественото е кратка, понякога се налага то да се припомня. И да си го повтаряме, за да го запомним, както прави Малкият принц в разговорите си с лисугера.

Св. Богородица, с невъобразимата за човешко същество чистота, чрез послушание и доброволно приемане на Благата вест („нека ми бъде по думата Ти“ – Лука 1:38) е заела завинаги централна роля в плана за човешкото спасение. Станала е „вместилище на Невместимия“, начало на Живота! Родила е Жениха, Чиято невеста е Църквата, която е създадена чрез Голгота.

Св. Богородица е станала майка на Бога и нито едно от страданията и страховете на всяка майка не са ѝ били чужди. С нож е била пронизана душата ѝ, стоейки пред Кръста с Йоан и другата Мария, както пронизана е и всяка майка на страдащо дете.

Шарл Пеги и мистериите на вярата

Преди него никой не е дръзвал да пише поезия, като говори от името на Бог Отец. И никой не е успявал да се приближи толкова плътно до сърцето на Бога, за да ни яви най-съкровените тайни на божествения живот на Лицата. Върху поезията му се пишат впечатляващи богословски текстове като публикуваното в този брой на списанието изследване на Ханс Урс фон Балтазар, но когато четеш за първи път някоя от неговите Мистерии, се налага от време на време да поспреш – сред безкрайните повторения и монотонен ритъм изведнъж попадаш на образ или дума, които те поразяват като „двуостър меч“, а в гърлото ти издайнически засяда буца.

Още приживе той е знаменитост. След като прочита последните му две Мистерии, Ромен Ролан пише в своя дневник: „След Пеги аз не мога да чета нищо повече… Дори и най-великите на днешния ден звучат толкова плоско редом с него! Аз се придържам към противоположни възгледи, но безкрайно му се възхищавам“. Жак Копо[1] възкликва: „Това е красиво… възхитително, изключително красиво!“. Ален Фурние, който успява да издаде един-единствен роман, преди да загине на фронта през 1914 г., подобно на Пеги и мнозина други от тяхното поколение, пише след издаването на първата Мистерия за Жана д’Арк: „Това е съвършено възхитително… Аз знам какво говоря. След Достоевски навярно не е имало друг човек, който толкова очевидно да е Божи човек“.

Човечеството: „старо“ и „ново“ – антропологически съображения

Днес, както и в миналото, терминологията често вкарва в задънена улица диалога между разделените християни. Така например, терминът „θέωσις“ или обòжение, често използван в гръцката патристика и в православното богословие, за да опише участта на човека в Христа, предизвиква резерви сред лутераните поради своите неоплатонически и пантеистически асоциации, против които те са предупредени от Мартин Лутер. Само че в източната традиция терминът обòжение влиза в употреба, главно за да утвърди едно положение, което като цяло лутераните високо ценят: спасението и новият живот имат началото си в Самия Бог, а не в какъвто и да било по-нисш или тварен посредник. Срещу арианите св. Атанасий изковава прочутата си фраза: „Бог затова се въчовечи, за да може ние да се обòжим“.[1] Против несторианите св. Кирил Александрийски защитава идеята, че единствен Бог спасява, така че Христос Спасителят е една личност: тази на Сина Божи, от което с неизбежност следва, че Неговата човешка природа е била човешката природа на Бога. И въз основа на тези именно христологически позиции терминът обòжение бива легитимиран в духовната и аскетическата литература, служейки също така неизбежно и като мост между християните и неоплатониците: мост, който е довел гръцките умове до християнската вяра.

Православният път, по който ни поведе митрополит Калистос (Уеър)

Появи се съобщение, че митрополит Калистос (Уеър) е починал. Сложих го на страницата си във Фейсбук. Малко по-късно някой написа, че е в критично състояние, но е жив.

Митрополитът е обичал да се шегува. Тези, които го познават по-отблизо, разказват много спомени колко естествен е бил с всички хора, как се е шегувал, как не е поставял дистанция. В Ютюб има записи на негови богословски лекции, на които в един миг цялата препълнена зала избухва в смях след някаква негова шега. И ето, дори със смъртта си като че ли се пошегува, показа, че няма страх от нея, защото „живеем ли, умираме ли – Господни сме“ (Рим. 14:8).

За жалост десет дни по-късно, на 24 август 2022 г., дойде и потвърденото съобщение за земната му кончина. Вече не е шега и е тъжно, че вече не е сред нас. Остават книгите му, многото записи на негови лекции, които е изнасял по целия свят. Остава светлият спомен.

Падане в бъдещето: отдихът на есхатологичното съзнание

В своята книга Битието като общение (1985 г.) митр. Йоан (Зизиулас) описва две различни и при все това взаимно допълващи се схващания за апостолската идентичност на Църквата. Първото от двете се отнася до непрекъснатото историческо приемство на епископите, от времето на Христос, или, с други думи, запазването на идентичността на Църквата чрез предаването от верните на онова, което е било прието в миналото, което се покрива със съдържанието на думата предание (на латински – tradition, или, на гръцки – παράδοση). Второто от тях се отнася до начина, по който апостолите служат като икона на онова, което предстои – уредбата на Царството Божие според модела на Дванадесетте. Гледано от такава перспектива, фокусът не е върху апостолите като исторически фигури per se, а върху образа, който те ни съобщават, на винаги-приближаващото вечно Царство, който образ ни се предлага в многообразието от отделни исторически събития – по начина, по който грубите чернови предсказват окончателния ръкопис, или пък скицата предвещава завършената картина. Този втори начин, по който Църквата установява апостолската си идентичност, може да бъде наречен есхатологичен – доколкото е във връзка с последните неща, с онова, към което се движи цялото творение.

Автокефалната система и упражняването на халкидонското предюрисдикционно право пред предизвикателството на етнофилетизма

В контекста на преосмислянето и задълбоченото изследване на църковните канонични въпроси Четвъртият вселенски събор в Халкидон (451 г.), в своята библейска и есхатологична визия да събере в лоното на Църквата целия свят и цялото творение, разделя преди всичко евхаристийно  – а не само административно  – целия познат тогава свят на седем отделни църковни територии в седем отделни църковни юрисдикции. Целта е да допринесе за (а и да изпревари) християнизацията на народите и по-бързото развитие на местните църкви. Четвъртият вселенски събор всъщност описва една съществуваща тенденция и иска както социално и институционално да използва инерцията на все по-засилващата се християнизация на познатия дотогава свят, така и разширяването на поместните църкви не само на територията на Римската империя, но и извън нея.