За какво мълчат апокрифите?

Апокрифите са оставени зад борда на спасителния църковен ковчег. Самата дума „апокриф“ обаче звучи примамващо и вълшебно. Зад нея се привижда някакво „тайно знание“, скрито от мнозина и достъпно само за избрани. Като правило обаче това е само до момента на запознаването ни с текста. Читателят, който обича Писанието, творенията на св. отци, само ще се разочарова от прочетеното – и древните книги, и съвременният апокрифен „фолклор“ изглеждат оскъдни и жалки на фона на лъчите на евангелската истина и този контраст е твърде очевиден. Апокрифите обаче живеят столетия наред и фантазията на съчинителите не секва. Кой обаче се храни с убогата чорбица на суеверията, извън дверите на разкошния пир на вярата? Накъде водят апокрифите? Разкриват ли те тайните на църковната история или отвеждат към дебрите на религиозните фантазии?

Тайнствените книги

Животът на Църквата е живот многообразен, и от това многообразие единствено се подчертава нейното единство в Христос. „Църквата – е казвал Клайв Стейпълс Луис – това е единство на различията“. Всеки в Църквата проявява себе си различно – различно се проявява и благодатта във всекиго. Все пак обаче за всички християни има нещо общо. От една страна, това е новата, умиротворяваща душата радост, а от друга – неочакваното дори за самия човек противене на благодатта. Във всекиго от нас живее по един израилтянин, което от еврейски се превежда като „богоборец“. Престъпвайки прага на храма, той не може да се съгласи веднага с всичко, кардинално да се промени и да се покае. Както казваше един мой приятел, бивш баптистки активист, „в християнството духовността се гради върху покаянието, ала покаянието не поставя точката, както ни е внушил Западът – покаянието е само началото“. Бързо може да се променя само формата на одеждите и културното пространство около човека, докато мислите, чувствата, желанията диктуват „свои“ догмати.

Банализирането на човека

Продължение от „Добро, зло и виртуални облаци“

Когато говоря за баналното, естествено е в началото да се опитам да намеря и да задам съответните въпроси за него, така че да го включа като понятие в цялостния контекст на книгата, т. е. да пробвам да определя по възможност непротиворечиво и логически коректно неговите измерения. Това е наложително и поради още едно съображение – фактът, че ще се опитам да разгледам баналното като битиен проблем или конфликт със съответните му богословски смисли. Това означава, че то ще бъде положено така или иначе в сферата на крайни питания, чийто обхват може да се открие, например, в думите на Чоран:

На всяка възраст можем да установим, че животът е грешка. Но на петдесет години правим великото откритие, че може да бъде красив и грозен, че всъщност е интересен. С времето той се банализира и ние започваме да съжаляваме за периода, в който сме се вълнували и сме го приемали по-непосредствено.[1]

„Банализирането на живота“, а не едно или друго литературно, философско, езиково и т. н. клише, ще е темата тук. Веднага трябва да кажа обаче, че „банализирането на живота“, така, както го схващам, е по своята най-дълбока същност позитивно, а не негативно явление. То не е нито осъществяване, нито разсъществяване от онзи вид, който имаме при отношението „добро-зло“. Върху него е невъзможно да се морализира. Баналното е негентропиен модус, то е удържаността на осъщественото в ентропийния свят, но вече в контекста (слоя на реалност) на културата.

Атеизмът през очите на християнина

Преди всичко бих искал сърдечно да приветствам моите читатели-атеисти, както и руското атеистично движение въобще. Подобно приветствие би могло и да изглежда странно в устата на християнин, но аз съм готов да го обясня. Противоположността на вярата не е атеизмът. Противоположността на вярата – това е фалшивата вяра.

Някои черти в съвременния руски атеизъм ми изглеждат дълбоко симпатични.

Преди всичко неговата зрялост, готовността да поеме върху себе си отговорността за своя избор и своите убеждения. Доволно често ми се налага да слушам неща от типа на „бих вярвал в Бога, само че ми пречат лошите свещеници, лошите вярващи, слабите проповедници и др. под.“. Този детински опит за прехвърляне на отговорността върху другите ме натъжава.

Когато човек казва „аз сам взех осъзнато решение да се откажа от вярата в Бога“ – това са най-малкото поне думи на един зрял човек. Харесва ми също така и стремежът на атеистите към вътрешна цялостност и правдивост. Откритото неверие е къде-къде по-достойна позиция в сравнение с лекомисленото кокетство с религията, когато човекът може да „ахка и охка“ пред иконите и в същото време да води явно безнравствен, че дори и престъпен начин на живот.

Есхатология и култура

Когато преди пет години основахме списание Нов град, неговото заглавие даваше повод за недоразумения.[1] Във втория брой бяхме длъжни да разясним, че градът, в чието строителство възнамеряваме да участваме, е земен град – ново общество, което е длъжно да излезе от кризата на съвременния капитализъм. Помолихме нашият Нов град да не се смесва с Небесния Йерусалим, който съзерцаваме отвъд пределите на историята – като завършек на цялата човешка култура.

От тогава се случиха толкова много страшни събития, старата земя на Европа даде толкова пукнатини и вулканът на войната с такава яснота дава да се разбере за неговото пробуждане, че появата на есхатологичните настроения в християнския свят не трябва да учудва. Те се забелязват и в западното християнство – винаги толкова трезво и толкова културолюбиво, което в продължение на много векове сякаш беше позабравило за края. Руската религиозност винаги я е отличавала една особена есхатологична напрегнатост – и в народната стихия, и в новата ни православна мисъл. Богословието и философията на Владимир Соловьов, Николай Фьодоров, Николай Бердяев, о. Булгаков са есхатологични – макар и в различен смисъл. Не се налага да се удивляваме на това, че и някои близки сътрудници на Нов град изживяват остро вечната есхатологична тема на християнството. Отзвуци от такива настроения читателят ще намери и в настоящия брой на списанието. Ще бъдат ли те разбрани? Няма ли да създадат впечатлението, че Нов град изменя своята позиция и отваря вратата за неприятеля – за разрушителите и социалните нихилисти?

Каноничното право като израз на еклисиологичното съзнание на Църквата

Днес в системата на богословските науки каноничното право се разглежда като предмет, който изучава правовите норми и принципи в живота на Църквата. Прилагането му обаче на практика има функцията на регулатор, т. е. да отсъжда и показва кое е истинно и автентично и кое представлява отклонение или патология. С други думи, можем да кажем, че то дава критерий дали даден процес, протичащ в църковния живот или конкретна ситуация, е в съгласие с Преданието на Църквата. От друга страна, то също така дефинира дали комуникацията на църковната със светската власт и влиянието между двете са основани на принципа „кесаревото кесарю, а Божието Богу“ (Мат. 22:21), или биват противни на този принцип. Тези взаимоотношения успешно могат да се регулират чрез вече формулираните канони относно казуси и проблеми, възникнали през вековете.

Разбира се, предметът на каноничното право може да се разглежда и чисто юридически, каноните и уставите да се приемат единствено като правови норми и всяко тяхно нарушаване да носи съответните санкции. Такова разбиране за църковното право е най-разпространено днес. То само по себе си не е невярно, но трябва дебело да се подчертае, че е непълно, като съществува и реална опасност да се окаже подвеждащо и дори вредно за църковния организъм. Ясен пример за това имаме в ситуациите, когато юристи, съветници на църковната йерархия, които имат претенции, че познават каноничния свод, но които не познават църковния живот, догматите и литургичното богословие и предание на Църквата, нанасят огромни щети върху църковния живот.[1]

Поради това отговорът какво представлява каноничното право е много по-дълбок и е необходима богословска трезвост и преосмисляне на самото му разбиране като част от системата на правните науки.[2]

Уроците на Стария Завет

Тази поредица от беседи ние ще посветим на теми от Стария Завет, а именно – на отделни личности, на отделни проблеми и на онези житейски ситуации, в които те са се намирали, а също така и на проблемите, които понякога самите те представляват.

Мнозина от вас са чували името на Адам. Адам, това е човекът – такъв, какъвто Бог го е сътворил изначално. Разказът от първите глави на Стария Завет е в определена мяра символичен – в този смисъл, че говори за събития, случили се в един свят, който ние вече не познаваме, света преди грехопадението, свят, който е живял, съществувал е, действал е, расъл е до момента, когато Бог и човекът са се отдалечили, сякаш са се изгубили един другиго. И затова, говорейки за Адам, говорейки за някои други личности след него, се налага да вземем под внимание, че езикът на тези повествования, това е езикът на нашето време, докато самите събития за нас са непостижими. Ние не знаем какво е изведнъж да бъдеш извикан от небитие към битие, при това не чрез акт на насилие, не просто по Божия воля, а поради Божията любов, говореща ни: Ела, изправи се от небитието! Ела – Аз ти се отдавам с цялата Си любов, с цялата си ласка, грижа, но заедно с това те оставям и свободен. Можеш да избереш Мене, можеш и да Ме отхвърлиш. Давам ти възможността да бъдеш и възможността да живееш, но как ще живееш, какъв ще бъдеш – това зависи само от твоето решение. От твоето безумие или от твоята мъдрост…