Парадоксите на боговъплъщението

Всяка религия (както подсказва и самото понятие religio[1]) предполага съединение на божественото и човешкото. Във всяка религия, дори и в най-примитивните по форма, човекът допуска съществуването на реалност извън него и неговия свят. Свещеното, казва Мирча Елиаде, винаги се проявява като реалност от съвсем различен порядък в сравнение с „природните“ реалности.[2] Тази различна реалност едновременно плаши и очарова. Тя плаши със своята недостъпност, но именно поради това очарова. В тази своя трагична обреченост да се очарова от недостъпното човекът, този homo adorans, става homo religiosus.

Ако потърсим изворите на този трагизъм в старозаветното откровение, ние ще видим човека след грехопадението изправен пред невъзможността на общението с Бога. След прогонването на прародителите от Едем тяхно обиталище става външният свят. Това е свят, в който Бог е недостъпен. На мястото на непосредствения опит от богообщението, присъщо на райския живот, идва опитът на търсенето. Бог търси човека, който се скрива от Него в своята грехопадналост. От своя страна човекът също търси Бога, но Бог вече е скрит за него в Своята непричастност на греха. За да достигне до Бога, човекът трябва да възпълни липсата, предизвикана от загубата на общение с Бога. Така това, което психолозите наричат „религиозно чувство“, започва да се проявява от момента, в който се появява пропастта между изгубения свят на богообщението и света без Бога – между сакралното и профанното. Религиозният човек принася жертви, издига олтари, отбелязва всички следи на божественото в света извън рая.

Странноприемниците във византийската манастирска култура

На пръв поглед изглежда, че съществува противоречие, своеобразна опозиция между странноприемниците като място за подслоняване на хора на път, чужденци, и манастирът – като място на хора, направили избор в полза на уединението и „пустинята“ в преносен и в буквален смисъл. Две са пресечните точки, където тези два начина на живот се пресичат: във византийския културен контекст и странниците, и монасите са „чужденци“. Монахът като гражданин на небесното царство е „странник“ по своя житейски избор, той е чужд на света, макар и пребивавайки в него. От друга страна, пътуващият поклонник или просто пътникът придобиват в християнската империя особен статут, почти свещен на хора извън „своето място“, които търсят Божието. Хора, които едновременно се нуждаят от помощ и закрила, но и могат да осигурят такава чрез Божието благословение на гостоприемството и на тези, които го осигуряват. Прототипът на странника е зададен от самия Христос с евангелските думи: „Зверовете имат леговища, и птиците – гнезда, а Син Човешки няма, де глава на подслони“ (Мат. 8:20). Нещо повече, Христос отъждествява Себе си с тази категория „пътуващи хора“: „Странник бях име приютихте…“ и „доколкото сте сторили това на един от тези малките, на Менe сте го сторили“. Тази перспектива поражда своеобразната култура на движението, придобила своите характеристики в периода 4-8 в. и станала отличителна за християнската цивилизация както на Изток, така и на Запад.[1] В Античността религиозното пътуване няма за цел посещаване на „свети места“, а на святи хора – живи или мъртви.[2] Стремежът към общуване лице с лице е бил водещ мотив за християнските странници. От друга страна, този тип пътуване е своеобразен религиозен израз на духовната бездомност, на временното изгнаничество, израз на убеждението на тогавашния вярващ човек, че той е „само временно на тази земя“. Тъкмо затова странноприемницата е естествена, бих казала, интегрална част от живота на византийския манастир. Разбира се, не всеки манастир е имал възможността да поддържа странноприемница, но всеобщото разбиране за странника като земно отображение на скитащия Христос води до създаването на една удивително богата мрежа от благотворителни заведения във Византия, която впоследствие става образец както на Запад, така и в славянския християнски свят.

Есхатологията: краят на времето или освобождение от времето

Когато Църквата говори за „последните“ събития, тя показва своята вяра-доверие и надежда в Христос. Тя говори не за това, което знае като следствие от историческия опит, а за това, в което уповава.

Църковният факт – това още не е религия в историята на човека, нито пък е най-добрата от всички религии. Религиите дават кодифицирани „убеждения“ за задгробния живот и за края на света. Религиите – това са естествено пораждащи се процеси, инстинктивни необходимости, от които човек се нуждае, за да има метафизическа увереност; това са необходимости най-вече за една психологическа увереност, че човешкото „аз“ „ще се спаси“, т. е. ще продължи съществуванието си вечно; че „аз“-ът ще бъде без-крайно щастлив.

Църквата обаче е установление от друг порядък. Тя благовести свободата на човека от необходимостите, които му налага неговата тварна и смъртна природа, т. е. възвестява свободата от времето, мястото, тлението и смъртта, свободата от инстинктивната необходимост на човека от религия. В Църквата „биват побеждавани ограниченията на природата“.[1] Побеждават се и „мислените идоли“, интелектуалните и психологически лъжеучения и религии по отношение на „последните събития“.

Вселенският патриарх и Православната църква

1

В Неделята на Православието, 1950 г., Вселенският патриарх се обърна „към целия свещен клир и христоименния народ на Църквата“ с послание, посветено на мястото на Вселенския престол в Православната църква. Посочвайки, че празникът на възстановяването на иконопочитанието е празник на цялата Църква, патриархът пише: „по преимущество той е празник на нашата света, Христова, Велика църква – Вселенската патриаршия, която от своето възникване и в продължение на цялото си историческо битие е поставена и пребъдва като светоносен облак, стоманена твърдина на Православието, богоспасаема висока скала, о която са се разбили и са били унищожени всички, извращавали и изменяли вярата, предадена ни от апостолите“. Като отбелязва по-нататък заслугите на предстоятелите на тази църква, благодарение на които „историята на този почитаем престол… е неразривно свързана с историята на истинското православно християнство и светите вселенски събори“, патриархът продължава: „поради това сромната отначало и малочадна църква на св. ап. Андрей, възвеличавайки се изведнъж, е въздигната за вселенски център и престол, към който е отправил взор определеният и очертан от Богакръг на Църквата; център, в който се съединяват и о който се държат всички, които пребивават в своите места и страни и които – в онова, което се отнася до каноническата икономѝя на църковните дела – са самодействщит (αὐτοενεργη) и автокефални православни църкви, и съгласувани с нея, съставляват едно и неделимо тяло. Тя също така поема върху себе си грижата и попечението за другите сестри-църкви всеки път, когато извънредни обстоятелства са изисквали доброто и правилно окормление на християнския народ в тях. Казано обобщено, никога не по друг начин освен само чрез нея, т. е. чрез общението (κοινωνία) и връзката с нея, отделните православни църкви са свързани като в едно тяло на едната, света, вселенска и апостолска Църква, Глава на която е не друг някой, но единият 'Началник и Завършител на вярата Иисус' Христос“ (Евр. 12:2). И в заключение патриархът призовава всички да въздават на църквата-майка „подобаващата ѝ чест… и да бъдат ревностни и точни в изпълняването на онова, което се полага да правят по отношение на нея“.

За съборната природа на Църквата

Съборността е краеъгълно понятие на нашето време, което живее под знака на две полярно противоположни системи – на абсолютния индивидуализъм и на абсолютния колективизъм. Общественият синтез между тези две крайни течения така и не е намерен, а едва ли и ще бъде намерен, тъй като той предполага благодатното начало. Той обаче е даден в Църквата и светът може да го получи чрез нея, но само, разбира се, при условие, че Църквата изпълни поръчаната ѝ задача.

Догмата за съборността на Църквата ние изповядваме в нашия Символ на вярата, на всяка литургия: „Вярвам в една, света, съборна и апостолска Църква“. Известният като „Апостолски“ символ, който е по-късен от Константинополския и значително съкратен в сравнение с него, е запазил само два атрибута на Църквата – светостта и съборността, а това показва колко неотнимаемо от Църквата е понятието съборност.

Когато обаче западният човек произнася този член от Символа на вярата, мисли ли той за съборността? Западният човек, изповядвайки своята вяра в „Eglise catholique“, „catholic Church“ или „katholische Kirche“, просто мисли, че става дума за Католическата църква, която има своя център в Рим, а в най-добрия случай зад тази дума си представя една Вселенска църква – Църквата, разпростряна по целия свят. Обстоятелство, което е дало повод на руския йезуит от 19 век о. Гагарин[1] да отправи своя упрек към славянските църкви в промяна на догматическото учение в Символа на вярата. Не Латинската църква е изменила значи Символа на вярата, добавяйки към него filioque, а славянските църкви, които са измислили мъгливия и неверен превод „съборна Църква“. За Хомяков не е било трудно да възрази на този крайно ревностен йезуит, че „съборен“ е една много по-малко мъглива дума в сравнение с „catholique“, която на нито един друг език, освен на гръцкия, не означава абсолютно нищо.

Сръбското православно монашество във въстаническа Сърбия

Най-вече на манастирите трябва да се благодари за това, че сърбите не са се помохамеданчили

митр. Стефан (Стратимирович)

Общо погледнато монашеството e същинската структура на Църквата и без него Църквата не може да се мисли. Когато става дума за статута на монашеството и на манастирите при сърбите в края на 18 и началото на 19 в., във връзка с Първото въстание на сърбите в Османската империя, трябва да се имат предвид няколко главни житейски факта: 1) в тези времена при сърбите Църквата не съществува самостоятелно – тя е в състава на Константинополската патриаршия (от 1766 г.), която и сама живее в много тежки условия, за което най-добре, освен всичко останало, свидетелства фактът, че за много кратък период от време на трона на Вселенския патриарх се сменят много личности – Прокопий (1785-1789), Неофит VІІ (1789-1794; 1798-1801), Герасим ІІІ (1794-1797), Григорий V (1797-1798; 1806-1808; 1818-1821), Калиник ІV (1801-1808; 1808-1809), Йеремия ІV (1809-1813) и Кирил VІ (1813-1818), а монашеството е тясно свързано с този факт и не може да се разглежда изолирано от него; 2) висшето свещенство, епископите, са рекрутирани от Константинопол по сръбските етнически простори, а монашеството е предано и от край време свързано с епископите, и 3) животът и съществуването на Църквата и при сърбите е обусловено от факта на вековната подчиненост на иноверни политически завоеватели като турците или ислямизираните народи в Османската империя. Следователно и монашеския живот във въстаническа Сърбия преди повече от двеста години ние трябва да разглеждаме, имайки предвид главно тези три факта и обективните обстоятелства, в които живеят сръбският народ и неговата църква.