Мисия и култура

Аз, Иоан, който съм и брат ваш и съучастник в скръбта и в царството и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово. Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: … туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия.

(Откр. 1:9-11)[1]

Започвам с тези стихове от кн. Откровение затова, защото в тях мога да проследя началото на моето собствено пътуване от моя личен „Патмос“ – мястото, където, осмелявам се да кажа, съм сигурен, че Бог, след като първо ме подготви в един болезнен процес, ме разпарчетоса целия. Той срина със земята всичко онова, което вземах за даденост или за самоочевидно, всичко, което смятах за свещено, и което с голяма дързост си мислех, че Той и историята са сложили на раменете ми. Направи ме на парчета и с тези парчета, с тези камъни ме префасонира така, както Той желаеше и както самият аз никога не бих могъл да си се представя. Накара ме да разбера какво точно означава „… за всички станах всичко“ (1 Кор. 9:22): за евреите – евреин, за гърците – грък. С риск да бъда етикетиран и категоризиран, бих си позволил дори да кажа, че сега съм наясно как крайната цел на служението ми като епископ на Църквата на Африка се обяснява чрез моята еклисиална идентичност, а не чрез която и да било от другите ми идентичности, които съм наследил и които, без да ги изброявам, бяха в крайна сметка релативизирани. Кеносисът, колкото и болезнен да е той, е плод от свободата, от любящата откритост и от опита да участваш в кеносиса par excellence – в този кеносис, който отива дори дотам, че да приеме „образ на раб“ (Фил. 2:7), дори до Кръста.

Константин Цицелков и животът на богословската мисъл

През 1991 г. във вестник Култура се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937  г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Богословската мисъл днес

Каква насока ще вземе богословската мисъл в наше време? Това е вълнуващ въпрос, който въпреки многото понякога твърде сполучливи отговори продължава да занимава и тревожи съзнанието на мнозина християни. Ако добавям с настоящата работа друг такъв отговор, то е с намерението да разработя по-пълно и последователно едно най-често само загатвано в съответната литература гледище. Претендирам не за собствени оригинални възгледи, а само за становище спрямо вече постигнатото. Ще се постарая разсъжденията ми да стигнат до точка, която позволява по-широк обзор.

Богословската мисъл и днес още кръжи около въпроса за демитологизирането, поставен от основателя на Марбургската екзистенциално-богословска школа Рудолф Бултман. Въпреки че това понятие е по произход религиозно-историческо, по смисъл то отразява една основна тенденция на настоящата научно-техническа епоха: за богословието демитологизирането е това, което ненаблюдаемостта, динамизирането и относителността са за съвременната физика.

Неравенството: православни християнски реакции и сдържаности

Равенството е основна идея и ценност на модерността. И все пак съвременните общества са белязани от многобройни форми на неравенство – например, социално-икономически и свързани с пола. Какво е отношението на Православната църква към неравенството? Съществуват ли неравноправни отношения и в Църквата и ако да, как тя се справя с тях?

Без съмнение, за да смекчат последствията от неравенствата православните църкви развиват богата и многостранна филантропска дейност, а също така и осъждат формите на експлоатация като нарушаване на свещения характер на човешката личност. Искам обаче да покажа, че съществуват редица фактори, които не позволяват на Църквата да развие едно по-активно отношение, което да би преминало отвъд словесното осъждане и традиционната филантропия.

Бог като метафора

В края на миналата година на българския книжен пазар се появи трудът на американския философ и православен богослов Дейвид Бентли Харт Атеистичните делюзии. Това издание дава своята лепта в запълването на празнината откъм съвременна богословска литература, от една страна, а от друга, демонстрира актуалността на християнската апологетика. Българският християнин, който повече от тридесет години вече с облекчение диша въздуха на религиозната свобода, навярно с удивление ще спре погледа си върху подзаглавието: „Християнската революция и нейните модерни врагове“. Ако усетът за имплицитната контроверсия между Евангелието и това, което богословът Йоан нарича „света“, не е напълно притъпен, то в съзнанието на човека бързо изплуват съвременните мирогледни сблъсъци и случаите на активно противопоставяне на християнската традиция. Най-често тези конфронтации се осъществяват в полето на етиката, поради което и се създава подлъгващото впечатление, че християнинът днес, ако има с кого и за какво да спори, то това е за ценности, за нравственост, за морал, за начин на живот, за защита на традиция. Пред съвременните богослови сякаш не стоят други предизвикателства, освен да влязат в рицарски двубой с идеологическите си конкуренти и да докажат своята правота по проблемите на биоетиката, социалните отношения и семейството. Това вероятно важи в особена степен за теологията в България, където апологетиката не е напреднала много от времето на споровете си с комунистическия атеизъм и диалектическия материализъм.[1] В тази светлина и разговорът за „модерните“ или „модните“ („fashionable“) врагове на християнството тук е затруднен, защото такива въобще не се виждат на хоризонта.

За християнския хуманизъм

За мнозинството наши съвременници християнството и хуманизмът изглеждат несъвместими. Нашето православно възраждане се оттласква от хуманизма и се самоутвърждава като нещо, което е противоположно на антихристиянския хуманизъм. Поражението на хуманизма изглежда като тържество на християнството и обратно. И в епохата на своето кратко, но бурно съществуване хуманизмът действително е бил преимуществено антихристиянско движение. Като такъв той се е показал не само през осемнадесетото и деветнадесетото столетие, когато е станал отчетливо антихристиянски, но и в самия си първоначален разцвет – през петнадесетото столетие, когато се е разкрил като сила, която е отрицателна. Тъй като обаче по своя произход хуманизмът е явление, което е християнско, може и трябва да се говори също така и за християнски хуманизъм. Антихристиянският момент не влиза по необходимост в съдържанието и същността на хуманизма. Не трябва да забравяме, че хора като Пушкин и Достоевски са били и велики хуманисти.

Какво е хуманизмът? Хуманизмът поставя особено ударение върху човека – върху човешката личност, върху човешкото творчество. Това ударение може да бъде дотолкова силно, че подчертаването на красотата и достойнството на човешката личност, на силата и значението на човешкото творчество се превръща в удар, насочен против Бога: човекът бива противопоставен на Бога. Тогава хуманизмът се превръща в безбожие. Хуманизмът обаче може да се развива и вътре в религиозната сфера от ценности, може да съществува и в християнството. Тогава това ударение върху човека противопоставя човека на силите на природата, на социалния порядък, който е построен върху поробването на човешката личност.