Войната и позоваванията на магичното съзнание

Както много пъти беше отбелязано, нарастващата руска агресия срещу Украйна е идеологически подплатена с помощта на квази-религиозна доктрина, популяризираща някаква изключителност на руската цивилизация – доктрина, която беше брандирана като „русский мир“. Тази доктрина обаче не е единственият квази-религиозен аспект на войната. Тези, които одобряват войната, се опитват да я оправдаят при привличането на широк спектър от аргументи, които изглеждат религиозни. В моя статия за базирания в Швеция блог „Religion in Praxis“ се опитах да докажа, че както Владимир Путин, така и неговите ешове в Руската православна църква, биват движени от дуалистичен светоглед, който е нехристиянски и анти-библейски, и който разглежда света като черно-бял, като разделен на две части, едната от които е същностно добра, а другата – същностно зла. В този светоглед Русия е въплъщение на първата част, докато Западът – на втората. Руската пропаганда ефективно се позовава на този светоглед, усилвайки го в средите на целевите си групи.

Доброто, злото и смъртта

Смъртта хвърля трагичен воал върху човешкото битие и тъмнина върху живота на цялото Творение. Но човешката личност чрез разума, който търси смисъл в съществуването, не може да приеме липсата на смисъл в окончателната смърт. Възприета като окончателно събитие, тя лишава от смисъл не само човешките същества и тяхното битие (защото, ако едно същество или неговото поколение едно по едно умират завинаги, какъв би бил смисълът?), но и целия свят. Защото значенията на нещата, усещани от хора, лишени от смисъл, също нямат никакъв смисъл. Но смислите в света не могат да бъдат отречени, както не може да се приема за лишена от смисъл и способността на човешките същества да мислят, а ако в хората нямаше никакъв смисъл, то това би означавало, че те напразно биха търсили и намирали някакви смисли.

Да не говорим и за това, че окончателната смърт би направила излишна или необяснима не само човешката способност за мислене, а и всички духовни ценности, които крепят човека: взаимната любов, радостта, която извира от тази любов, болките, които си причиняват хората поради невнимание, раздялата, голямата отговорност, която някой има за другиго, непосилието да не поменаваме близките си след смъртта им; значимостта, която придаваме на делата, извършени за доброто и за запазване в паметта на потомството; надеждата, че онези, които извършват всички тези добри дела, ще имат от тях полза за вечността…

Ако пък смъртта не е окончателно събитие за човешките същества, какъв положителен смисъл може да се съдържа в нея, който все пак те трябва да понесат? Ще се опитаме да очертаем този смисъл – така, както го вижда християнската вяра.

Боговъплъщението и коледният дух

Има едно хубаво произведение на Бердяев: „За достойнството на християнството и недостойнството на християните“. В цялото заглавие е изказана не само неговата мисъл и позиция, то събира в няколко думи историята на християнството и обяснява накратко това, което много хора днес – вярващи и невярващи – установяват: че Христос и християнството са две различни неща, а заради недостойнството на християните страда не само цялата Църква, но и спасението на много хора, които са насочили взора си към Бога и го търсят.

Предполагам, че такива мисли за не едно събитие могат да изникват във всеки християнин, когато наближи Рождество Христово. Един месец преди празника започват приготовления, които радват всички – елхи, подаръци, коледни намаления на стоките, коледни надбавки, промоции на билети за пътувания по цял свят и каквото още се сетите. Пазарът до такава степен е залят с всичко „коледно“, че когато самият празник наближи и трябва да посрещнем Богомладенеца, вече сме преситени от цялата „коледна радост“ и шумотевица.

Лицето, което замества благодатта и наложената другост

Критика на богословието на митр. Йоан (Зизиулас)

Въведение

Ако това, което пише на корицата на книгата на Дъглас Найд (ред.) Богословието на Йоан Зизиулас. Лице и Църква,[1] че „Йоан Зизиулас е всеобщо признат като най-значимия православен богослов през последния половин век“, е вярно, то тогава най-същностен дълг на православните богослови от най-новото поколение е да изследват отново и отново в дълбочина богословието му. И това е един още по-настоятелен дълг за онези православни богослови, които – както е в случая с автора на настоящия текст – са били дълбоко и за дълъг период от време свързани с него на почти всички равнища на академичния живот. Този вид изследване се ражда от чувството за отговорност пред православното богословие и пред вселенското свидетелство, което то носи, както и спрямо възможната духовна обвързаност със съвременното богословско-философско изследване. Пергамският митрополит е богослов с голямо вдъхновение и човек на Църквата. Еклисиологията като онтология, есхатологията като истинен смисъл на историята, диалектиката лице-природа, църковният мистицизъм, пневматологичната христология са само някои от неоценимите приноси на митр. Йоан (Зизиулас) към съвременното богословие. Но преди всичко е неговата дълбока отдаденост към уникалната ценност на християнското богословие, както то извира от евхаристийния опит – нещо, което позволява не само едно съгласие, но – както смятам – и един диалог с него, ако нашите предпоставки не са различни от неговите: да свържем православното богословие с най-интересните аспекти на съвременните духовни търсения.

Похвала на делниците

Продължение от „Памет и забвение“ (тук)

Животът във вярата представлява тайнствено сливане на трудовата и празничната радост. Едната се влива в другата, и тези две радости – на светлия труд и на незалязващия празник – се сливат в едно светло чувство. Господ е „нашият мир“ (Еф. 2:14), нашият труд и нашият празник.

Хилядолетие по-късно празникът на вярата, след като е изпитал влиянието върху си на нерелигиозната празничност, нейната мнима радост и тържественост, нерядко се е обличал в символическо (а не реално) празненство, ставал е само памет за историята, преставал е да бъде мълния на вечността.

Покоят на „съботата“ е преминал в отдиха на „неделята“ (а в наши дни е станал и двоен ден за отдих). Високата радост се е отслоявала от човешкия живот и благословения труд. Празникът се е възприемал само като отсъствие на работа, а не като осъществяване на вярата и любовта. И за две хилядолетия са се насъбрали много църковни празници, с техните предпразненства и по-празненства. А животът във вярата като радост от живота, служение на Бога и апостолско опиянение от истината е отстъпвал от хората.

Раят на разбойника и адът на фарисея

Благоразумния разбойник в миг с рая си удостоил, Господи,
и мене с кръстното дърво ме просвети и ме спаси

(светилен „Разбойника благоразумнаго“, гл. 3)

„Един от увисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас. А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъден на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая. Беше вече около шестия час, и настана мрак по цялата земя до деветия час; и потъмня слънцето, и храмовата завеса се раздра през средата“ (Лука 23:39-43).

Евангелската сцена с благоразумния разбойник, в която небето потъмнява, земята се разтриса и храмовата завеса се раздира на две, е повод не само за размисъл, а и за по-ясно вникване в онова ново, различно от описаното от Еклисиаста,[1] което Христос донесе с Въплъщението и Възкресението Си.