Теодицеята

Продължение от „Световната безсмислица и световният смисъл“

1. Антиномията на единия и другия като общ корен на съмнението в смисъла на света. Противоречията на дуалистическото и монистическото разбиране за света

Всяко от разрешенията на въпроса за смисъла на живота предизвиква множество съмнения и горко на онова решение, което не се съобразява с тях – затова, защото в много от случаите в основата на добросъвестното съмнение лежи някаква дълбока истина, която все още не е намерила съответстващото си изражение в съзнателната човешка мисъл и която се таи някъде в подсъзнателната дълбина на нашите преживявания. Да я извлечем оттам, това означава да задълбочим и да обогатим мисълта: единствено вслушвайки се в съмненията, промисляйки ги докрай, ние можем да достигнем и пълнота на съзнанието, пълнота на проникването в смисъла на живота. Защото съществуват съмнения, които се коренят в най-дълбокия източник на всяко съзнание: в интуицията за всеединния смисъл и в неговото търсене.

Всяко търсене на смисъла на живота предполага и някакво предварително знание за него, наличие в съзнанието на търсещия на някакви признаци на търсеното, по които то да може да бъде намерено. Точно това предварително, интуитивно знание за търсения смисъл, което прави възможно и нашето търсене, служи, заедно с това, и за източник на нашите съмнения. Съпоставяйки всяко дадено решение с тази първоначална интуиция, ние виждаме, че в едно или в друго отношение то не ѝ съответства, не я изразява. Тогава именно възниква и съмнението, а опитът то просто да бъде заглушено, да бъде отминато, представлява тежък грях на мисълта: престъпление против самата интуиция за смисъла, която съставлява светинята на мисълта.

Коментарът на Теодор Мопсуестийски (352-428) върху Евангелие според Йоан

Теодор Мопсуестийски е роден през 352 г. в Антиохия, в богато гръцко семейство от местната градска аристокрация. След като получава отлично образование в ораторската школа на Ливаний, ок. 370-371 г. той постъпва в школата, или по-скоро училището със затворен, почти манастирски характер (ἀσκητήριον) на Диодор Тарски. Тук той изучава дълбините на Св. Писание и се подготвя за служение на Църквата. Вероятно през 383 г. е ръкоположен за свещеник и във връзка с пастирската и проповедническата си дейност се налага да взима ясна позиция по въпроса за Аполинариевата ерес, доколкото някои богословски позиции на Аполинарий от Лаодикия са осъдени на Втория вселенски събор в Константинопол (381 г.). Така той бива въвлечен активно в христологическите дебати. От този период нататък Теодор ще престане да пише тълкувания на старозаветни книги и ще се насочи към новозаветните.[1] През 392 г. е ръкоположен за епископ на гр. Мопсуестия в провинция Втора Киликия. Именно от този период са най-важните му догматически съчинения и някак изолирани сред тях по време стоят неговите Коментар върху Евангелие според апостол Йоан и Коментар върху посланията на апостол Павел.[2] Вероятно е починал малко след като неговият последовател Несторий заема архиепископската катедра на Константинопол през 428 г. След смъртта си Теодор е осъден в едикта за „трите глави“ на имп. Юстиниан, а окончателното отричане на неговата христология става на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г.[3]

Негови съчинения са били преведени на сирийски още приживе, тъй като знаем, че веднага след Третия вселенски събор в Ефес (431 г.) епископът на Едеса Рабулас († 435 г.) е заповядал да се унищожат тези книги в неговата епархия.[4] Съчиненията, които са избегнали тази участ, са коментарите на кн. Еклисиаст и на Евангелие според св. ев. Йоан, тъй като в онзи момент те все още не са били преведени на сирийски език.[5] И двете съчинения са отправени до епископа на Газа Порфирий – близък приятел на Теодор и на св. Йоан Златоуст от ранните им младежки години.[6]

Защо Въплъщението не противоречи на разума

Благовещение, Εὐαγγελισμός, съобщаването на Благата вест на Мария, че ще роди Христос – Детето, Което тя ще нарече Иисус, – е денят на Въплъщението. Денят, в който Бог става човек, възприемайки формата на човека. Това събитие отбелязваме на 25 март.

Нашето православно предание с особена сила настоява, че в този ден Бог е станал човек; че Иисус, Който е бил заченат в този ден, е по парадоксален начин и Бог, и Човек. Това вярване във въплъщаването на Бога в човека Иисус – както ни е казано в Символа на вярата, „от Светия Дух“, т. е. чрез силата на Светия Дух, – не е нещо, което може да бъде заявявано с лекота. Всъщност, бих казал дори, че през последните няколко столетия то е изпаднало в немилост. Една от причините за това е научният стандарт за истина, който е взел надмощие от 17 в. насам, а идеята, че Бог може да стане човек, е нещо, което никога досега не е било наблюдавано, нито е нещо, което може да бъде удостоверено по научен път. В епоха, когато доверие се дава само на това, което може да бъде удостоверено, това, за което можем да подсигурим доказателство или свидетелство, вярването в Бог, Който е станал човек – в една конкретна личност, е нещо, което просто не покрива стандарта за истина. Това е нещо, което не е било лесно за вярване дори и преди научната революция. Изучаването на ранните християнски текстове разкрива, че гръцките философи също не са намирали това вярване за особено разумно.

Появата на енорията и презвитерът като предстоятел на Евхаристията през четвъртото столетие

Въпросите за появата на енорията, нейното развитие и предстоятелството на презвитера в нея остават все още твърде неясни, като същевременно те са изключително важни – както за църковната история, така и за църковното устройство. Прот. Николай Афанасиев категорично заявява, че трансформирането на енорията в място, в което предстоятел става презвитерът, е „едно от най-радикалните изменения, извършили се в историята на Църквата, … изменение, засягащо не само административния принцип на деление на Църквата, но изменение и на самото учение на Църквата“.[1] От своя страна, прот. Александър Шмеман в изследването си „Към богословието на съборите“[2] също набляга върху изключителната важност на проблема за възникването на енорията. Той смята, че съвременното богословие все още не е решило проблема за трансформацията на църковната общност от едно епископално устройство на локалната църква в това, което днес познаваме като енория. О. Александър още твърди, че този въпрос: „… остава основно предизвикателство както към еклисиолозите, така и към канонистите“[3] в съвременното богословие. Затова е важно да бъдат анализирани социалните фактори, влияещи върху автономизирането на презвитерското служение.

Ето защо в долните редове с помощта на каноническия анализ и патристичните свидетелства от 4 в. ще се направи опит да се обясни процесът на възникване на енорията и служението на презвитера като неин предстоятел.

Божият образ в грехопадението

За човека е свойствено съзнателно или несъзнателно да стои в известно отношение към Абсолютното – на нещо в своя живот той придава абсолютно значение. Затова и не съществува последователен атеизъм, но съществува идолопоклонството – сътворяване за себе си на лъжлив кумир, лъжливо абсолютизиране. По силата на това не съществува и последователна атеистична антропология, защото проблемът за човека е богочовешки. В отношението си към Абсолютното можем да изведем две насочености, два аспекта на Абсолютното: Абсолютното, като първо начало, и Абсолютното – като последна цел на битието. По този начин то има онтологическо и аксиологическо значение. Ако религията си поставя за задача разкриването на последния смисъл на живота, тя по необходимост се покои на предположението, че битието има смисъл и ценност, че последният смисъл (Логос), вкоренен в битието, е истинно съществуващ и затова побеждава в живота.

Абсолютното, като изначално, обосновава последната цел, като съвършено. В това се и състои аксиомата на религията – в това, че истинно съществуващото и онова, което трябва да съществува, в края на краищата съвпадат. Християнският символ на Бога Отца нагледно изразява това съвпадение, защото за Сина Отец е източник на съществуването Му и заедно с това първообраз на съвършенството (бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец). Така, отношението между Сина и Отца може да бъде разбрано, от една страна, онтологично, а, от друга – етически и аксиологически. Подобието, което е налице между Сина и Отца, може да бъде възприето онтологично – като съществено и постоянно налично сходство, по силата на това, че и двете принадлежат към един и същи род (вие се божествен род, вие сте богове), но това подобие може да бъде възприето, от друга страна, и етически, аксиологически, нормативно – като задача по уподобяването на Отца, защото Отец е първообраз за Сина.

Неизменното и временното в църковните канони

Църквата е основана на камък. „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат. 16:18). Тези думи не само Рим, но и всички останали изповедания – разбира се, без римското им тълкувание – биха могли да напишат на фронтоните на своите главни църкви. Вярата в това, че Църквата Христова е непоколебима и непобедима, представлява едно от най-важните, основните убеждения на християнството. В епохата на дълбоки световни кризи и в мрачината на историческите пътища на човечеството тази непоколебимост на Църквата е убежище за вярващата душа. Лицето на земята се променя, човечеството тръгва по неизвестни и незнайни пътища и не само нашите деца, но и ние самите не знаем в какви нови условия ще живеем. Когато почвата, на която сме свикнали да стоим, се разклаща и се движи, под краката ни остава камъкът на Църквата. „И тъй, всекиго, който слуша тия Мои думи и ги изпълнява, ще оприлича на благоразумен мъж, който си съгради къщата на камък; и заваля дъжд, и придойдоха реки, и духнаха ветрове, и напряха на тая къща, и тя не рухна, защото беше основана на камък“ (Мат. 7:24-25). В човешките бури тя ще устои и не само ще устои, но „небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат“ (Марк 13:31). Сред всичко променящо се и постоянно отминаващо тя само остава неизменна, сред временното тя е вечна.

Как обаче да разбираме и към какво да отнасяме неизменността на Църквата? Всичко ли в Църквата е неизменно и в какъв смисъл самата Църква е неизменна?