Непорочното зачатие в контекста на новото руско богословие

Спорът между двете църкви

Георги Флоровски пише: „Мария е избрана, за да стане майка на въплътяващия се Господ. Трябва да предположим, че е готова за това необикновено служение – тя е подготвена от Самия Бог. Можем ли да определим в какво се състои характерът на тази подготовка? Тук се изправяме пред антиномията, за която вече споменахме. Пресветата Дева е представителка на целия човешки род, т. е. на падналото човечество, на „Стария Адам“. Но тя е и „Втората Ева“, с нея започва „ново поколение“. На Предвечния съвет тя е отделена от човечеството, но това „отделяне“ не разкъсва нейната същностна връзка с човешкия род. Възможно ли е да подредим това тайнствено противоречие в логическа схема? Римокатолическият догмат за Непорочното зачатие на Дева Мария представлява сам по себе си смел и благороден опит за решение. Но такова решение има смисъл само в контекста на особеното и невярно в основата си понятие за първородния грях при католиците. По-точно казано, този „догмат“ е само ненужно усложнение, а неговата неудачна терминология затъмнява неоспоримата истина на католическата вяра“.[1]

Всяка прилика с действителни лица и събития…

Не, не е случайна!

Събитията около построяването на Вавилонската кула са момент от общия исторически развой на човечеството и едно стъпало от социалнополитическото му израстване. Човекът започва своето икономство, всъщност своята мисия да се грижи за земята (Бит. 2:15), като постепенно разширява своето облагородяващо въздействие върху ред полезни растения – градинарство. Библейската праистория ни разкрива и друга страница от културния напредък – строителството на градове, а във връзка с това и появата на царства, герои и хора, стремящи се да придобият име и слава, т. е. да оставят следа сред човеците – такива са разказите за Нимрод и Асур, за Вавилон и Ниневия.

Според Св. Писание на Стария Завет след потопа „Ной почна да обработва земята и насади лозе; и пи вино, опи се, и лежеше гол в шатрата си. И Хам, баща на Ханаана, видя голотата на баща си и излезе, та обади на двамата си братя. А Сим и Иафет взеха дреха и, като я метнаха на рамената си, тръгнаха заднишком и покриха голотата на баща си; лицата им бяха обърнати назад, и те не видяха голотата на баща си. Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син, рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си“ (Бит. 9: 20-25).

Краят на „консервативния икуменизъм“

Не всички критици на секуларния либерализъм през последните петдесет години са се замесвали във флиртове с фашизма, но в апокалипсиса (буквално – демаскирането[1]), който войната на Путин срещу Украйна представлява, можем да видим повече от всякога ужасяващите последствия от неясното разграничаване на двете.

През януари 1975 г. о. Александър Шмеман, по онова време декан на Семинарията „Св. Владимир“, подписва „Хартфордския призив“,[2] иницииран от бъдещия основател и редактор на First Things Ричард Джон Нюхаус.[3] Декларацията назовава тринадесет на брой „широко разпространени, неверни и отслабващи“ тенденции, които подписалите я разглеждат като характерни за епохата, сред които е идеята, че „съвременната мисъл е превъзхождаща“ и е „нормативна за християнската вяра и живот“ в сравнение с „всички минали форми на разбиране на реалността“. Хартфордският призив е ранен пример за това, което Андрей Шишков нарече „консервативен икуменизъм“.[4] Той е едно съвместно изявление на римокатолици, православни християни и протестанти, които са критично настроени към либералните, секуларизиращи тенденции в обществото и в религията.

Едно литургическо предложение

Продължение от „Венчанието“

Един последен въпрос, който с право може да бъде зададен, е: дали първоначалната връзка, съществувала между Евхаристията и брака, не би трябвало да бъде възстановена в практиката на Църквата? Мнението ни е, че трябва – по един отговорен и компетентен начин, под съответстващото ръководство на църковните власти.

Всъщност както гръцкият Евхологион, така и славянският Требник изискват службата да бъде извършвана „след божествената Литургия“, докато свещеникът все още „… стои в светилището“.[1] Тъй като обаче това изискване никога не се изпълнява на практика, така че връзката между Евхаристията и брака не става видима изобщо от начина, по който се отслужва Венчанието (обичайно следобедно време), едно възстановяване на първоначалния чин на Венчанието в рамките на самата Литургия (виж Глава 4 по-горе – тук) би било най-добрият начин – и от пастирска, и от литургична гледна точка – за разкриване на действителните измерения на християнския брак.

Идеята за църковната история в сблъсъка на д-р Константин Цицелков с българското академично богословие от средата на двадесетото столетие

Един хабилитационен труд, „академично“ отхвърлен през далечната 1950 г., който десетилетия след написването си видя свят като печатно издание,[1] заедно с официалния „Отговор“ на отхвърлящата го „Рецензия“,[2] актуализират за пореден път голямата тема за начина, по който схващаме историята и по-специално църковната история в контекста на православното богословие. Предоставяйки ни същевременно безценната възможност да си създадем непосредствена представа за най-важното и определящо от творчеството и възгледите на един човек на Църквата и учен от европейски мащаб, чиято богословска мисъл е била определена да потъне в забрава още при първите свои сериозни изяви.

Последващото изложение представлява опит за анализ и оценка на възгледите на Константин Цицелков, възпитаник на Пловдивската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет, и доктор на университета в Марбург, за същността и съдържанието, за целите и задачите, и за самата идея за историята и по-конкретно – за историята на Църквата, отразени в труда, с който той се явява на конкурс за доцент във все още Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ през 1949-1950 г.

Основи на православната антропология

Като пример за това доколко православната антропология се различава от тази на западните вероизповедания може да ни служи различното отношение към родния език в различните вероизповедания. В римокатолическия свят е утвърдена езикова еднаквост, по силата на което езикът се е оказал вън от действието на Църквата. Такова отношение към езика, превръщайки го в просто естествено явление, където няма място за светинята, отделя Църквата от основната сила, с която е свързано развитието на човешкия дух.

Друго откриваме в протестантизма, където на родния език е даден пълен простор, където няма никакво стеснение службите да се извършват на своя език, но, според общия възглед на протестантизма, езикът се признава просто за някакво „естествено“ явление, при отсъствието на каквато и да било идея за освещаване на езика.

При нас пък, православните, съществува убеждението, че с освещаването на езика в Църквата се случва едно дълбоко навлизане в душата на църковността. Това, че при нас църковните служби вървят на роден език, най-тясно свързва сферата на религиозното с тази на националното.