Или апостол, или гений

През юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Чашата на времето: христология и есхатология

Преди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Пътищата към Бога

Пътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

Вяра и отговорност

Продължение от „Временно и вечно“ (тук)

Една от трудностите в живота е в това, че се губи отговорността на хората: на народите – за техните деяния, на съпрузите – за техния семеен живот, на човека – за неговата вяра. Мнозина биха искали да изключат от кръга на отговорностите себе си, своята партия, своя народ, своята църква… Най-малко от всички обаче от този кръг на отговорностите могат да бъдат изключени вярващите в истинния Бог. Само вярата в идолите, гледайки през пръсти на страстите и егоизма, допуска безотговорността. Вярата пък в Живия Бог противостои на всеки егоизъм, а още повече на религиозния. Вярата в Бога е признаване от страна на човека на неговата не проста, а огромна метафизична отговорност както за собствения му живот, така и за живота на обкръжаващите го.

Евангелската притча за милостивия самарянин, за лежащия на пътя и изпонаранен човек и за безчувствените служители на вярата, показва достатъчно ясно характера на тази отговорност. В своята най-висша форма тя се е проявила при апостолите, приели върху себе си отговорността за целия свят заради възвестяваната от тях истина.

Господ според отците на Църквата: К. С. Луис и източното християнство

Биографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор

Продължение от „Свободната воля като бреме за човека“ (тук)

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „На ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш

(Мат. 4:1-10)

В този евангелски текст се проявява силата на Богочовека – Той ни оставя тези думи като предупреждение, отнасящо се за всяко време и за всеки човек. Освен Своята божествена природа, Иисус Христос е притежавал и човешка природа, подвластна на всичко, което може да изпита един човек: „Най-сетне огладня“. Той се въплъщава чрез св. Богородица, за да изкупи греховете на човечеството, да ни покаже, че можем да победим себе си и да се наречем синове Божии. И понеже Бог не иска смъртта на нито един грешник, Христос приема човешки образ, за да бъде изкушаван и да страда истински като човек. Днес голяма част от хората, заради които страда Христос, отхвърлят тази любов и велика милост заради земния хляб, който не може да нахрани човешкия дух. Земният хляб отдавна е по-важен от Словото, земното – от Небесното царство, а човечеството започва да отхвърля духовната си свобода и да заявява смело, че няма нужда от Бога…