Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

„Никога човек не е говорил тъй, както тоя Човек“: нравствените наставления на Спасителя в контекста на ранния юдаизъм

Написана от Прот. Леонид Грилихес

Sermon on the Mount IconПроповядвайки по еврейските градове и села, обръщайки се към тълпи от слушатели, Господ говори на разбираем за тези тълпи език, т. е. на езика на обкръжаващите Го хора. Едновременно с това в Евангелието (и преди всичко, разбира се, в Евангелие според Йоан), ние постоянно откриваме следните твърдения: словото, що слушате, не е Мое, а на Отца Ми, Който Ме е пратил (14:24), както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря (8:28), учението Ми не е Мое, а на Оногова, Който Ме е пратил (7:16) или думите, що ви говоря, са дух и живот (6:63). И действително, Господ провъзгласява съвсем нови, удивителни неща, които далеч превъзхождат не само човешките обичаи и навици, но и човешката мъдрост. Думите Му нерядко предизвикват възмущение и не се побират в главите на хората. Той казва на юдеите: словото Ми се не побира във вас (8:37), от думите Му сред тях произлиза разпра (10:19) и мнозина казват: Той безумства. Но не само фарисеите, а и мнозина от учениците Му, като чуха това [капернаумската проповед], казаха: тежки са тия думи! кой може да ги слуша? (6:60) и, както съобщава Йоан, от това време мнозина от учениците Му се върнаха назад и вече не ходеха с Него (6:66). Думите Му предизвикват удивление сред тълпата: Той учи не като книжниците и фарисеите (Мат. 7:29); Никога човек не е говорил тъй, както Тоя Човек (Иоан 7:46). Дори и от устата на най-близките ученици, от устата на дванадесетте често се изтръгват думи на недоумение: да си припомним, че след притчата за камилата, която по-лесно ще мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството Божие, учениците Му твърде много се чудеха и възкликват: кой тогава може да се спаси? (Мат. 19:24-25).

Мълчащият Христос

Написана от Калин Янакиев

Kramskoy Christ dans le désertСъдържанието на „Легенда за Великия Инквизитор“ на Достоевски е достатъчно известно, за да има нужда да бъде преразказвано отново. Онова, което искам да отбележа обаче, е колко често вставената в романа Братя Карамазови новела е била свеждана само до речта на Инквизитора – до тази наистина разтърсваща, демонически-дръзка „пледоария“ срещу донесеното на света от Христа, която толкова пъти е произвеждала своя хипнотизиращ ефект върху интерпретаторите, та в края на краищата напълно се е откъснала от контекста не само на романа, но дори и от по-конкретния контекст на „Поемата“, разказана от Иван Карамазов.

И макар че напълно си давам сметка за невероятното предизвикателство, което представлява тази, може би по-каверзна от Ницшевата, „преоценка“ на провъзвестеното и извършеното от Христа, на мен все пак ми се струва погрешно това редуциране на „Легендата“ единствено и само до речта на Инквизитора. Дори и най-повърхностно погледнато, тя не се изчерпва с тази „реч“ и може да се каже дори, че цялостният, пълният „текст“ на „Поемата“ се състои колкото от неудържимото, не можещо да се завърши словоизвержение на Инквизитора, толкова и от ненарушимото мълчание на Христос пред него. Защото макар, както е известно, в „Легендата“ Христос да не произнася нито една дума, Неговото безмълвие съпровожда като парадоксално, успоредно, цялостно слово всички думи и възклицания на „събеседника“ Му.

Дали сме преминали от смърт към живот (1 Иоан. 3:14) – страхът от смъртта в перспективата на Страстната седмица

Написана от Западноамерикански еп. Максим (Василиевич)

Ep Maxim VasilievitchВ своя интригуващ роман Приумиците на смъртта[1] португалският писател и нобелист Жозе Сарамаго разсъждава какво би станало, в случай че Смъртта реши вече да няма смърт. Историята започва в полунощ на Нова година на неопределена дата, когато хората от неизвестна страна изведнъж престават да умират. Силите им наистина отслабват, но те никога не умират докрай и никой не знае защо е така. Естествено, това предизвиква учудване у политиците, лекарите, управителите на погребални агенции и религиозните лидери. Обществеността, от друга страна, празнува тази сензационна новина – на терасите се развяват знамена, хората танцуват по улиците.

Великата цел на човечеството – вечният живот – е постигната. Но въпреки това домовете се сблъскват с нова реалност: семействата трябва да се грижат за постоянно умиращите, застраховките живот стават безсмислени, а погребалните агенции са сведени до това да организират погребения на домашни любимци – котки, хамстери и папагали.

„Стани и ходи“

Написана от Зилонски еп. Александър (Семьонов-Тян-Шански)

Ep Alexandr SemenovЩастливи са тези, които, като са чули Божия глас, като са познали Божията воля, се стремят да я изпълнят начаса. Това са тези, които, чули повелението „Стани, вземи си постелята и ходи“,[1] са станали взели са одъра си и са тръгнали. За тях разслабеността е свършила, те оздравяват духовно. Да, за да се оздравее духовно, първо трябва да се стане, да се смени мястото.

Ако Бог, както учи нашата църква, е неизменяем, това не означава още и че Той е неподвижен. Напротив – Бог е движение, подвижност. На езика на нашето съвремие ние бихме казали, че Бог е енергия, динамизъм. Във всеки случай на нас – за което Църквата също ни учи – Бог се открива в Своите енергии и, може да се каже, в движението. Толкова просто и леко е това да бъде забелязано в Св. Писание. На Петдесетница Духът низхожда във вид на „езици, като че огнени“, като „силен вятър“.[2] И дори когато се рее тихо, във вид на гълъб, над Господа Иисуса на Йордан, то и тук Той е в движение… Сам пък Господ Иисус Христос – въплътеният Син Божи – нима през цялото Си време на земята не е бил в движение? Та нали за Него не е имало място къде глава да подслони.[3] И е изцерявал болни най-често пътьом. Преминавайки през някое място, виждал е там разслабен и го е изцерявал. И веднага е продължавал нататък и се е скривал; след това отново е намирал разслабения, за миг, само колкото да му каже „внимавай и занапред недей вече греши, за да не те сполети нещо още по-горчиво и от предишното“[4] – и отново е изчезвал.

Гетсимания или Голгота: „Догматът за изкуплението“ в богословието на митр. Антоний (Храповицки) и преп. Юстин (Попович)

Написана от Александър Смочевски

CrucifixionА останалото да бъде почетено с мълчание…

св. Григорий Богослов

Годината е 1816-а, денят – Разпети петък, мястото – величествената Александро-Невска лавра в Петербург. Младият тогава архим. Филарет произнася въздействаща и същевременно дълбока в богословско отношение проповед. Съдържанието е чиста догматика, подредена, съгласувана и облечена в точни, премерени и изящни словесни форми. Словото на о. Филарет се превръща в един от най-добрите съвременни омилетични образци с догматическо съдържание, в сбито и до съвършенство точно обяснение на изкупителното дело на нашия Господ Иисус Христос. Ще минат години и тогавашният архим. Филарет ще се превърне в йерарха на Руската църква – Московския митрополит Филарет (Дроздов; 1783-1867 г.). Но и тогава, в зенита на неговия земен път, тази проповед ще остане едно от най-добрите слова, излизали из перото му, и несъмнено – като най-добрата догматическа проповед по тази тема в Русия.

„Тръгни по пътя, който ти открива раздраната завеса на тайнството; влез във вътрешното Светилище на Иисусовите страдания, остави зад себе си външния двор, предаден на народите за поругание. Какво има там? Нищо освен светата и блажена любов на Отца и Сина, и Светия Дух към грешния и окаян човешки род.

Несвоевременна радост

Написана от Свещ. Николай Петков

Chora Resurrection FragmentСигурно сте забелязали, че в началото на пасхалната литургия пеем: „… и сътвори Бог този ден, за да се възрадваме и развеселим“. Тези думи са стих от Псалом 117 и всяка година ги чуваме в патриаршеското пасхално възвание. Въпреки това от година на година радостта ни все повече помръква. На фона на войните и мизерията, на фона на личните и националните катастрофи, пасхалната радост ни изглежда някак ненавременна и сякаш напомня за късен априлски сняг, от който – точно сега – никой не се нуждае. И това е сериозно основание да бъда особено настоятелен и още по-категорично да повторя: радвайте се! Но добре знам, че думите ще звучат като лозунг и че лозунгите никому не носят радост и утеха. Затова най-добре би било да ви прочета пасхалното слово на св. Йоан Златоуст. То е публикувано в края на Служебника и отдавна е станало част не само от богослужебния ни, но и от личния ни живот. Ала точно затова вие го знаете като петте си пръста. Може би по-разумно би било да ви припомня четиридесет и петата омилия на св. Григорий Назиански. Тя също е пасхална. С нея завършват словата на най-великия богослов и вече шестнадесет века е най-съвършеният образец за църковно красноречие.

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме