Била ли е св. Богородица първата, видяла възкръсналия Господ вън от празния гроб?

В православните икони на празния Иисусов гроб и на Възкресението обикновено виждаме Мария, майката на Иисус, изобразена като една от жените-мироносици. Една свързана тема, макар и вероятно изобразявана по-рядко на иконите, е св. Богородица, гледаща към възкръсналия Иисус, Който е вън от гроба. Наистина, някои православни християни днес настояват, че Мария, майката на Иисус, не само е видяла възкръсналия Господ вън от гроба, но и че тя е била първата, която Го е видяла там. Къде е произходът на тези предания по отношение на св. Богородица при празния гроб и подкрепени ли са те със свидетелства от четирите канонични евангелия?

Възможно е тези предания относно св. Богородица при гроба да произлизат от Диатесарона (приписван на Тациан, † ок. 173 г.) – една симфония на четирите евангелия, която е в широка употреба в църквите в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в този Диатесарон избирателно е съчетан материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие. В Диатесарона самоличността на Мария Магдалина и тази на Мария, майката на Иисус, изглежда че са били смесени умишлено, така щото Мария, майката на Иисус, а не Мария Магдалина, както е в Иоан 20:1-18, да може да бъде възприета като отиваща при гроба сама, където да види Иисус възкръснал. Една възможна мотивация за това смесване на Мария Магдалина с Мария, майката на Иисус, може да е идвала от желанието за противопоставяне на някои групи гностици, подчертаващи особената любов, която Иисус е имал към Мария Магдалина. Само че присъствието на Иисусовата майка при гроба и нейната среща с възкръсналия Иисус също се превръщат в елементи от някои апокрифни и гностически писания от 2-4 век.

Тази е благословената събота

(за утринната на Велика събота)

„… та смъртното да се погълне от живота“

(2 Кор. 5:4)

Утринната на Велика събота е един от върховете на литургическото творчество на Православния изток. В една малка статия не е възможно нито да се опише, нито да се обясни цялата безпределна дълбина и красота на тази служба, в която Църквата ни води съвсем близко до вникването в най-радостната тайна на нашата вяра – тайната, без която тази вяра губи своя смисъл, защото „ако… Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“ (1 Кор. 15:17). Затова ще се ограничим до немного. Ще се опитаме, макар и с намеци, да посочим какво извършва Църквата чрез тази служба, в какво ни призовава да участваме, какво тя ни възвестява като неизменна истина.

Чумната пандемия от средата на 14 в. в омилиите на св. Григорий Паламà

По всички стандарти и критерии в средата на 14 в. е налице пълен колапс на византийското общество – социален, политически, икономически и военен. Нещо повече, към това пълно разпадане се прибавя и демографският дефицит, вследствие разпространението на чумната пандемия (1347-1350 г.), покосила над един милион балкански жители.[1] Същевременно религиозните текстове от тази драматична епоха не отразяват и сякаш премълчават за подобен крах, въпреки че авторите им са били напълно наясно със случващото се. На пръв поглед омилетичното творчество на св. Григорий Паламà също е напълно „безмълвно“ за конкретно-историческите проблеми и социално злободневие като разпространението на „Черната смърт“ в столицата на Византийската империя. Но само на пръв поглед!

Известно е, че св. Григорий Паламà е бил забележителен проповедник, оставил шестдесет и три омилии (беседи), които покриват почти пълния кръг от неделни и празнични дни и които са венецът на неговото творчество.[2] Тези омилии са посветени главно на тълкуване и изясняване на евангелски събития като Преображение Христово, Възкресение, Рождество, Успение Богородично, евангелските притчи, църковните празници и т. н.

Оставам вкъщи, но какво правя вкъщи?

Пандемията от новия коронавирус разкри множество проблеми, с които трябва да се справим, защото не е само телесното здраве, но има и душевно, и телесно здраве. Човек не е само тяло, като една машина, не е и само душа, а съчетание на двете, състои се от душа и тяло.

Разбира се, според специалистите, на етапа, на който се намираме, не можем да направим много неща, и засега най-важно е хигиената и оставането вкъщи, за да не се получава струпване на хора и така да се избегне разпространението на вируса, така че и човекът да се предпази, и здравната система да не рухне.

Проблемът обаче е „какво правим вкъщи“ или „как живеем, когато сме вкъщи“, така че да има също душевно и духовно здраве.

За свободата

Много ли са днес хората, които обичат свободата? Тези, които сякаш я притежават, не я ценят – подобно на водата, която пият, без да заплащат за нея; други пък я ненавиждат. Изглежда, сякаш всички блага в света, всички реформи и усъвършенствания и, разбира се, всички революции се купуват за сметка на свободата. Отдавна е добре известно, че за да оцениш свободата си, трябва да се лишиш от нея. Философът и социологът лесно ще докажат колко е неопределеното и размитото в това понятие. Толкова много и различни видове свобода! Толкова пъти сме казвали, че вътрешната свобода не зависи от външната, че свободата от света е съвместима с вътрешното робство, че нея я имат мъдрецът или светецът, които са затворени в тъмница!

Мисля си обаче, че за това следва да съди самият затворник. Мисля също така, че колкото и далече да може да е той от външния свят, радостта от освобождението обаче, първият ден на воля – всичко това е едно огромно и реално щастие. Нататък, в случай че допуснем, че на света не може да има свобода, то има такова нещо като освобождение, а освобождението носи със себе си особен метафизически или религиозен вкус, който не лъже. Това е като вкусът на райската ябълка за смъртните уста в житийните легенди. Той говори за тайна и дълбока реалност на свободата, която се символизира в нашия живот като рядката и чиста радост на освобождението.

Проблеми на посредничеството между източната и западната култура

Възможно е претенциозното заглавие на статията да не дава веднага яснота за какво става дума. Като учен в областта на хуманитарните науки, не съобщавам нито за сензационни разкопки, нито за шумни открития на ръкописи, а желая читателят да участва в размишленията, които ме споходиха, докато пишех три книги за три различни православни национални литератури от Средновековието и от Новото време.

Днес повече от всякога е важно отново да бъде събрано заедно онова, което вътрешно съпринадлежи едно на друго, например разделените от хиляда години култури на европейския Запад и Изток. Често използваната метафора за „дишането с двата бели дроба“ на папа Йоан Павел II подчертава жизненото значение на този процес. Ала възможността за успешното сближаване или дори единство зависи, от една страна, от това дали двамата партньори притежават вътрешната свобода да разгледат в историческо-критичен план съответната си позиция и традиция (респективно да допускат критика), а от друга, да се представят един на друг така, че духовното им наследство да не изглежда нито отблъскващо, нито екзотично. След това въведение ще представя трите споменати книги, за да изложа някои трудности на посредничеството от перспективата на външен наблюдател. В края на статията ще дам примери как привидно архетипни особености на Изтока в действителност се оказват близки на Запада, та дори произхождат от него, макар и по обиколни пътища.