Белградска митрополия (кратък исторически преглед)

Увод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Не смесвайте автокефалията с богословието

През цялата ни история границите на епископиите и на автокефалните църкви са били диктувани от светската география. Решенията на вселенските събори, които при случай са утвърждавали тези юрисдикции, са били прагматични усилия за подреждане – а често и за преподреждане – на църковната карта съгласно променливите политически реалности. Накратко, границите на църквите нямат никакво богословско значение.

В късноримския и във византийския период границите на епископския диоцез са точно тези, които са и на имперската карта. Ако границите на някоя римска провинция се променят, променят се и диоцезните граници. Когато имп. Юстиниан I утвърждава идеята за автокефалните църкви и основава Пентархията, църковната карта отразява с точност организационната структура на империята – автономията на Йерусалим е била, разбира се, изключение, което само потвърждава правилото. И трябва да се отбележи, че Юстиниан и неговите приемници правят и нещо повече от това просто да променят границите: те също така увеличават или намаляват броя на автокефалните области. Така например, точно преди смъртта на императора, църквата дарява автокефалия, наравно с Пентархията, и на балканската епархия на юстиниановия роден град – един град, който не само че вече не съществува, но и ние не сме сигурни дори къде точно се е намирал.

Философията и богословието в контекста на съвременността

Когато говорим за философията и богословието в контекста на съвременността, говорим не за академични специалности, а за терапевтични знания, които могат да ни дадат житейска ориентация и отговор на въпроса как трябва да се живее. Ако изключим т. нар. специализирана общност и общността на изследователите, би трябвало да се запитаме на какъв адрес днес пристигат писмата с философски и богословски послания, какво въобще съдържат тези послания и на кого трябва да бъдат връчени тези писма? Дали адресатите на философските и богословските писма все още имат доверие в тяхното съдържание? Защото човешката памет, както и всеки друг човешки феномен, е отдавна в криза: именно кризата е, ако не общ белег, то поне онази преобладаваща атмосфера, в която всичко съществува или се случва; кризата е станала общо състояние, а не преломен момент на решението.

1

Нашата съвременност се характеризира с глобалната финансова криза, предизвикана от доминирането на финансовия капитализъм, и поставя въпроса как да се защитим от финансовите злоупотреби в огромни размери. Доминирането на финансовия сектор и на високите технологии обуславя постоянното увеличаване на неравенството (напр. в САЩ 1% от най-богатите притежава близо 30% от общественото производство) на национално и на интернационално равнище. За да бъдат в състояние да оцеляват икономически, много държави зависят от благосклонността на инвеститорите, а инвестиции се получават само когато стопанската и социалната системи на съответната държава се харесат на инвеститорите, ако тази държава провежда политика по волята на инвеститорите.[1] Така се стига до политизиране на икономиката (икономическото оцеляване и развитие зависи от изпълняването на политически условия) и до икономизиране на политиката (политическата стабилност и политическите структури зависят от икономическите отстъпки от страна на инвеститорите).

След постмодернизма

Вероятно следва да започна с обяснение на заглавието – какво означава „след“? Възнамерявам ли да съобщя, че безрадостната (във всеки случай за хуманитарните хора[1]) епоха „след-всичко“, „post-al“, епохата „след края“, която по силата на самата своя пост-финалност се смята за безкрайна, е приближила към своя край? И че ние с облекчение отваряме нова страница – най-сетне нова, след като всички окончателно са се уверили в невъзможността на всяка новост?

… и всичко отново отначало…[2]

Възможна ли е обаче тъкмо тази пастернакова строфа след постмодернизма? Причува ми се: „не“. Не че постмодернисткият студ е убил тази или множество други прекрасни строфи, не. По-скоро сам той замлъква и се разпилява пред сериозните неща, подобно на, по думите на Бах, „дяволски вопли и монотонно хленчене“.[3] Това обаче, което той е направил, и то трябва да му се признае, е, че е прикрепил, пригвоздил е тези сериозни неща към „тяхното време“, към някакво радикално друго време, към до-пост-модернисткото състояние на света и на човека. Боя се, че да се каже нещо ново, така или в този дух, след постмодернизма би било неубедително. На този призив отговарят някак по друг начин. Ако разполагахме с много примери за удачни отговори, тогава би могло и да се говори за „след“ в оптимистичен смисъл. Нищо подобно обаче, струва ми се, не се забелязва – във всеки случай поне не и на повърхността на публичната култура.

Какво стои отвъд капитализма?

1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.

„Вечната детскост на Бога“

„Който не приеме царството Божие като дете, той няма да влезе в него“ (Марк 10:15) – тези удивителни думи откриваме в Евангелието. Въобще за децата в Евангелието е написано много, за тях там се говори често. „Оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно“ (Мат. 19:14) – какво означава това? Този свят, в който ние живеем, тази цивилизация, която определя всичките наши възгледи и мисли, и вкусове, почти не е способна вече да чува тези евангелски думи, да им повярва и, ще добавя още – да се зарадва поради тях. Защото този свят, тази цивилизация са преди всичко друго намусено сериозни и се гордеят с тази своя сериозност.

Неотдавна, поддали се на това общо настроение, някои християни на Запад дори започнаха да твърдят, че тъй като светът, както те казват, е достигнал своето пълнолетие, тъй като човекът е станал съвършено възрастен, старата детска религия вече не подхожда на този свят. Че трябва да бъде претълкувана и да му бъде преразказана по начин, който е подходящ за възрастни. А това означава – в мисълта на тези „възрастни“ християни – да бъде тя преработена на езика на съвременната наука. Религиозно настроените хора са започнали дори да се стесняват, по този начин, от своята детска вяра, да се опитват да я приспособяват към възрастния, научен светоглед на нашата цивилизация.