Послание за Църковната нова година

† Вартоломей,

по Божия милост архиепископ на Константинопол – Новия Рим

и Вселенски патриарх

До пълнотата на Църквата

Благодат, мир и милост от Създателя на цялото творение

нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос

Почитаеми братя и възлюбени в Господа чеда,

Празникът на Индикта, тържественият ден на молитви за природната среда, намира още веднъж човечеството изправено пред интензивни атмосферни условия, резултат от все повече задълбочаващите се климатични промени, при опустошителни наводнения и пожари по цялото земно кълбо, както и пред коронавирусната пандемия и нейните социално-икономически последствия.

Фактът, че ограничителните мерки в транспорта и границите, които бяха наложени на индустриалното производство, доведоха до намаляване на замърсяването на околната среда и на вредните емисии, ни предложи допълнителен ценен урок по отношение на глобалните взаимовръзки и взаимната зависимост на всички измерения на живота. При което отново ни беше показано, че екологичните инициативи на Вселенска патриаршия, които произтичат от църковното богословие и литургичната традиция, са в съответствие с научните открития и с препоръките на експертите, които призовават за всестранна мобилизация с цел запазване на цялостността на природната среда.

Един римокатолически поглед към „За живота на света“

В предговора си към социалноетическия документ, озаглавен „За живота на света“,[1] Американският архиеп. Елпидофор кани православните вярващи, както и християните от другите деноминации, а и всички хора с добра воля да се ангажират с този текст и да влязат в разговор по отношение на него. В отговор на поканата авторът, който е член на Римокатолическата църква, анализира задълбочено този текст, който е написан в духа на православната християнска традиция, и дава своята оценка за неговото значение.

Предназначението на този социалноетически документ е да бъде продължение на ангажираността със съвременния свят, започната от Светия и велик събор на о-в Крит в 2016 г. С оглед някои нови въпроси и предизвикателства са необходими допълнителни усилия за обезпечаване на ориентирани към бъдещето импулси за Църквата и нейните вярващи. Сравнението с документите на събора показва, че социалноетическият добавя значителен аспект в това отношение. В изследването бяха включени и документите със социалноетическо съдържание, публикувани по-рано от Руската православна църква, с което да би могло да се отговори на въпроса за приемствеността или за новите акценти. Достъпът до мисловния свят и до схващанията, които са отразени в социалноетическия документ, е възможен не на последно място благодарение на многобройните приноси и публикации на Вселенския патриарх Вартоломей и на много православни богослови. В рамките на това изследване не беше предвидено, нито бе възможно да се опитваме да покрием цялото разнообразие от позиции и изявления на православното богословие в широкия спектър от теми, които документът обхваща. Включването тук на подборка от изказвания на йерарси и богослови по-скоро служи на целта да се подходи към текста в хоризонта, към който сам той принадлежи, а именно – този на православието. Стана очевидно, че „За живота на света“ е изработен последователно от специфични аспекти на съвременното православно богословие, разгръщано в продължение на десетилетия.

Какво да правим със свещеното минало?

Всяка религиозна традиция, която е просъществувала достатъчно дълго, за да надживее епохата на своите бащи основатели, в крайна сметка опира до изключително сложния въпрос: „ние и нашето свещено минало“. Как се съотнасяме ние, сегашните, с нашите древни и свещени авторитети?

Променят се условията на живот на хората, трупа се опит, отчасти ‒ духовен, отчасти – социален, отчасти – интелектуален. Опит и от щетите, понесени от желанието за буквално прилагане на старите правила.

Всяка една традиция има сложни отношения със собственото си историческо минало. Какво да правим със собствената си история, ако се предполага, че основателите класици са били по-гениални от нас, техните епигони?

Обòжението в източната християнска традиция

Доколкото възходът на съвременния Западен свят е обвързан с християнството, то няма как и духовните традиции на Християнския запад – неговият гений в изграждането на институции, във възползването от положителните достижения на творението, но още и тенденцията му да категоризира, да установява граници между знание и духовен опит, между доктрината и мистическото виждане – да не бъдат много често отъждествявани с християнството като такова. През първото хилядолетие от християнската история обаче интелектуалното и духовно първенство принадлежат на източната част от християнския свят: на Антиохия, дето „първом… учениците бидоха наречени християни“ (Деян. 11:26), и на използващия гръцкия език свят, в който св. ап. Павел е проповядвал, и който свят е бил общ за сирийци, египтяни и евреи, както и за самите гърци – за всички тези, за които новозаветните писания са били първоначално и написани. Този свят е бил и мястото на големите спорове и конфликти, имащи отношение към християнското учение на вярата. На тези събори западните делегати са присъствали обичайно като почитани, и почетни, наблюдатели. Източният християнски свят се е справял със своите собствени изкушения: с гръцкия интелектуализъм, с културния си фракционизъм, с корупционната политика на своите императори. По-късно това е до известна степен маргинализирано вследствие от поредицата инвазии и катастрофи. И все пак духовното послание на този свят не само е надживяло тези исторически изпитания, но дори може би днес, когато традиционните ценности, формирали Запада, са поставени пред тежки предизвикателства, се сдобива с една нова и неочаквана значимост.

Бог стана човек, за да може човекът да стане бог

Слово за Успението на Пресвета Богородица

На твоето славно Успение Небесата се радват, възрадва се и ангелското войнство, цялата земя се весели
(хвалитна стихира)

По човешки Успението на Богородица е нейната кончина, която за всеки умиращ представлява скръбно разделяне на душата от тялото. В часа на своята кончина обаче тя не е познала скръбта. Тази смъртна скръб тя е приела още отпреди, заедно със своя Син, съ-умирайки с Него на Кръста. Скръбта е била изживяна и победена от нея в светлината на Неговото Възкресение – когато тя е видяла Възкръсналия в Неговата слава. А затова и когато Той е оставял този свят, възнасяйки се от земята на небето, тя също не е изпитала скръб, тъй като е била наясно, че това е Неговата небесна прослава. Земната скръб е била изживяна от нея преди смъртта ѝ заедно със собствения ѝ живот. На земята тя е оставала не заради себе си, а за Църквата, за която тя е била светла радост и духовно средоточие. Когато пък е настъпил часът на раздялата ѝ със света, над нея е трябвало да се изпълни всеобщото Божие определение: „… пръст си и в пръст ще се върнеш“.[1] И тя предала своя дух в лоното на своя Син: „Преставила си се пред Живота, майко на истинския Живот“.[2] А нейното Успение е било за Духоносната същинско тържество на живота в Светия Дух. Не е познало тлението и пречистото ѝ тяло, носило в себе си Спасителя на света. Преди него тя възкръснала от мъртвите, със силата на Христовото Възкресение, и се възнесла на Небето със силата на Неговото Възнесение.

Възхождане към Таворската светлина

От една страна, човекът изначално е предназначен за обòжение. От друга страна, със своите подвижнически усилия той изправя в себе си онова греховно, което извършва като внук на Адам. Очиства се, побеждава в себе си своите страсти, изкоренява лошите помисли, просветлява ума си, става „зрител на надсветовни видения“.[1]

Движейки се по този път човек става съсъд, способен да възприема божествената благодат, която – трябва постоянно да помним това – не се дава поради нещо[2] или в мяра, пропорционална на нашите подвизи, а заради нещо,[3] просто от безмерната Божия любов към нас. Корелация между подвизите ни и Божията благодат няма.

Природата на човека е способна на обòжение, човекът от вечност е предопределен за съединяване с Бога. Още до създаването на света Непорочният Агнец е предназначен за заколение. А затова може да се говори и за вечно богочовечество.

Боговъплъщението е не само факт, случил се веднъж в историята, а и надсветовна реалност, от вечност присъстваща в Божествения Съвет. Със Своята божествена благодат Бог е вложил Самия Себе си в това същество, сътворявайки го по Свой образ и подобие, и е въздигнал на земята съзнаващия себе си човек.[4]