Християнската община и гражданското общество

Църквата като предприятие за духовно-битово обслужване

Един от важните проблеми, както богословски, така и социални, е разбирането за същността на Църквата. В богословието осмислянето на този проблем се нарича еклисиология и това осмисляне е насочено преди всичко към мистическия, тайнствения живот на Църквата, който поради това не е познат на страничния поглед на светското общество. Обществените представи възприемат Църквата преди всичко като мощен институт, най-вече идеологически, но също така и политически, и икономически (все по-често в светската преса Църквата се определя като бизнес корпорация). В наши дни на Църквата никак не е лесно да даде друго разбиране за себе си на обществото, което, от една страна, не се интересува от нейния мистически живот, а от друга, все пак иска да вижда Църквата преди всичко като носителка на милосърдие, любов, прошка, свидетелство за истината, поборница за социална справедливост. В този смисъл пред самата Църква стои задачата да разбере защо именно институционалните признаци на Църквата са станали за обществото решаващи в нейното определение.

Мое убеждение е, че днес е назряла необходимостта да установим по какъв начин самата Църква се възприема вътре в себе си, но не от богословите, а от тези, които се причисляват към православните и които според социологическите оценки са около седемдесет процента от населението.

Предизвикателството на християнското свидетелство в сферата на политическото

Населението на САЩ е дълбоко разделено и поляризирано в своите политически позиции и в политическия си избор. Разединението и поляризацията в САЩ в сферата на политическото са засегнали и християнските църкви и общности, макар някои от тях да са си избрали формално да не се занимават с предизвикателствата, които политиката отправя към личния и общностния живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава голямо внимание, тъй като християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и общия живот на хората. Когато се залавяме с отношението между религията и политиката, за нас е наложително да бъдем предпазливи да не сведем или да изоставим едното в полза на другото или обратно. Още повече, поради сложната природа на отношението между религията и политиката, сме длъжни да се противопоставим на изкушението да гледаме на собствените си мисли по тази тема като на някакво окончателно предписание за това как религиозните общности и християнските църкви следва да установяват дълбинните причини за предизвикателствата на политическото и как да подбират въпросите, които заслужават сериозно участие от тяхна страна.

Атеизъм, нихилизъм, фундаментализъм

Продължение от „Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор“ (тук)

Въпросът за атеизма и нихилизма е много важен в днешните времена, защото тези явления се проявяват именно днес и нашето поколение е свидетел на плодовете на тези две учения, превърнати в религии. Защото нихилизмът е религия, която вярва в нищото, а атеизмът – във войната срещу Бога и победата над Него.

Много автори пишат за атеизма и нихилизма като за нещо нормално в нашия век, но те не могат да бъдат нормални явления в ненормално време. Векът ни наистина е объркан и безкрайно свързан с веригите на тези две „вери“, защото може да се говори в пълния смисъл на думата за нихилистическа вяра, след като има нихилистическо учение. Ние разглеждаме проблемите, свързани с вярата и съществуването на Бога, в произведенията на Достоевски, който, макар и живял в друго време с други проблеми, дава прекрасен пример за тези две учения в Идиот чрез речта на княз Мишкин. Тя засяга по-скоро атеизма, макар да е свързана и с римокатолицизма, който в случая няма пряко отношение към нашата тема. Но по-важни са определенията за възникването на атеизма и как се е стигнало до него:

Едно християнско богословие на творението

Отправната точка на цялото християнско богословие на творението е специфично библейското понятие – автентично и уникално християнско – за сътворяването ex nihilo, от нищо. В действителност изразът „от нищо“ не е употребен в разказа за Сътворението. Той се използва само веднъж в Стария Завет: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род“ (2 Мак. 7:28). Положението, че светът е сътворен от нищо, е една от най-централните християнски истини. В определен смисъл творението, целият сътворен космос, са нищо. Всичко, което съществува, произлиза от Бога. Само че сътвореният свят, включително и човекът, не е някакво разширяване на божествеността. Произлязъл от нищото, сътвореният свят започва да съществува, предполагайки време, в което тварите не са съществували, докато Бог, от друга страна, съществува вечно. Така, различаването между християнската идея за сътворението и идеята за сътворението във всички останали нехристиянски възгледи върху произхода на света е действително едно от най-поразителните неща, с които ние трябва да започнем.

Във времето на ранните Източни отци господстващата философия е била тази на платонизма и аристотелизма, които не са позволявали никаква идея за каквото и да било сътворяване от нищо. Както за Платон, така и за Аристотел, материята е била вечна. За християнските автори обаче представата за сътворението от нищо е съдържала в себе си едно абсолютно различаване между Бога и творението. Точно тази разлика е изразявана от времето на св. Атанасий Велики и неговия спор с арианите относно термина природа. Бог е несътворена природа, докато тази, която тварните същества притежават, е сътворена, а следователно и напълно различна природа.

Апокалипсисът и мъдростта, която идва от травма

По всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Проблемът за предопределението

Познавам учението на нашата Църква за предопределението. Зная, че тя го отхвърля, като осъжда неговите защитници, и че в основата на спасението на грешниците са благодатта, вярата и добрите дела. О. Илие (Клеопа) с право, смея да твърдя, клони към тезата, че предопределението е направо ерес.

Признавам си все пак, че винаги съм бил изкушаван, впечатлен и дори обсебен от някои текстове както от Стария, така и от Новия Завет, които оставят в нас усещането, че съдбата на нашите души е предварително определена. Измежду тези мрачни текстове, разбира се, преди всичко са силните декларации на св. ап. Павел от Послание до римляни (1:28-30 и 9:15-23), които могат да бъдат използвани в подкрепа на учението за предопределението, защото звучат много категорично: Защото Той казва на Моисея: „който е за помилуване, ще го помилувам, и който е за съжаляване, ще го съжаля“ (9:15).

Текстовете обаче, които винаги са будили ужас в мене, са от Рим. 9:18 и 9:20-23, където Господ е оприличен на майстор-грънчар, който според волята си моделира съдове, приготвени за погибел и за слава. Но би било добре да прочетем отново целия пасаж съсредоточено, с абсолютно внимание: И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава. Но ще ми кажеш: а защо още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му? Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Какво от туй, ако Бог, желаейки да покаже гнева Си, и да яви мощта Си с голямо дълготърпение, понесе някои съдове на гняв, приготвени за погибел? Следователно съдовете за срам са предварително предназначени за гибел и осъждане. Но това представяне на Господа като безмилостен и произволно избиращ грънчар дали има за цел да ни обезпокои, да ни уплаши, или да си кажем направо – да ни скандализира?