Вярата на Авраам

На 22 октомври Руската православна църква празнува паметта на праведния Авраам – човек, живял на нашата земя преди четири хиляди години. Неговата памет се почита, разбира се, не само от Руската църква, и не само от всички други православни църкви, а и от целия християнски свят. Всички християни, в различни впрочем дни, имат в календарите си споменаване за този човек. Нещо повече, всички монотеисти на планетата, християни, юдеи и мюсюлмани (а това е повече от половината от нейното население), почитат именно Авраам като родоначалник и основоположник на своята вяра, на вярата като такава.

В своето Послание до галатяни (3:7) св. ап. Павел пише: „ония, които се облягат на вярата, са синове Авраамови“. Какво означава това новозаветно твърдение? Справедливо ли е такова отношение на християнина към един човек, който е живял две хиляди години по-рано от Спасителя на света Иисус Христос? Справедливо е, и ето защо.

Белградските мъченици дякон Ермил († 314 г.) и дякон Авакум († 1814 г.)

Белград е сред най-старите раннохристиянски градове в Европа. Към края на 3 в. той вече е известен като седалище на епископ. Поради недостиг на достатъчно писмени исторически сведения първи вести за християни в този пограничен римски град – тогава Сингидунум, имаме едва от началото на 4 в., от времето на гонението срещу християните при римския император Диоклетиан (284-305), който в 303 и 304 г. предприема гонение срещу Християнската църква. Тогава като мъченици за вярата в Белград са споменати дякон Фортунат и християнинът Донат. Още повече сведения са известни за времето на управление на Лициний (убит през 324 г.), който в тази област на Римската империя управлява като съвладетел на Константин († 337 г.). По това време трябва да търсим и самото начало на познатата ерес на Арий. Спорната по въпросите на вярата личност на имп. Лициний се свързва със страданията, именно в Белград, на двама християнски мъченици: дякон Ермил и воина Стратоник. Това мъченичество се датира според обстоятелствата в 314 г., т. е. година след издаването на познатия Медиолански едикт (313 г.) за свободата на християнската вяра в Римската империя. Как става така, че един от участниците в издаването и прокламирането на свобода за християните, Лициний, става техен гонител? В науката не е напълно изяснено дали причината за това е началото на конфликта му с Константин Велики или възникването на арианството, което изглежда той подържа и против което Константин се бори, както впрочем и против другите разколи вътре в Християнската църква в началото на 4 в.

Какво означава да тълкуваме Писанието „според отците“?

Ние постоянно повтаряме, че Писанието трябва да се тълкува така, както това са правили отците на Църквата, т. е. съгласно Св. Предание. Преданието – това е на първо място опитът от прочита на Писанието от великите християни от отминалите столетия, опитът от самия техен живот според Писанието. То е безценно и незаменимо и да минем без него на нас просто няма да ни се получи. Това, което можем да направим, е само да заменим един авторитет с друг – например, св. Йоан Златоуст с Жан Калвин, както са сторили реформаторите.

Понякога обаче православните разсъждават така, сякаш че в книгите на отците на Църквата се съдържат напълно еднообразни отговори на всеки що-годе значим въпрос. „Св. отци учат…“ – ако човек започне с такова обобщение, думите му дори само заради това ще изглеждат вече подозрителни. Необходимо е да се уточни: кои конкретно светци учат за това или онова, точно ли този човек е разбрал казаното от тях и не съществува ли по съответния въпрос и някакво друго мнение, сред други от светците. Обикновено това в действителност просто означава: „Ето тук неотдавна един свещеник ми каза…“ или „в една брошура прочетох…“.

Богословие в багри – Тайната вечеря

Седмият вселенски събор дефинира иконата като богословие в багри. И единствено този възглед, разбирането, че иконата е „богословие в багри“, може да бъде адекватен на същността ѝ. Декоративността, евангелизацията за неграмотните, разбира се, също са свойства на православната икона, но те се явяват второстепенни и така да се каже странични аспекти, извиращи от същността ѝ на богословие в багри.

От друга страна, която обаче съвсем не е второстепенна, Евхаристията е главното тайнство, основната конституента на Църквата. И тъкмо поради този факт мястото на Благодарението не трябва да се търси другаде, освен в сърцевината на православното богословие, както и на православното богословие в багри. За нагледно потвърждение на това ще разгледаме два стенописа, изобразяващи Тайната вечеря – Евхаристията.

Общината като природа на Църквата

Въведение: еволюцията на църковното самосъзнание и самотъждественост

Тази статия е посветена на Църквата. Нейната цел е да покаже, че много от това, което в Църквата ние смятаме за неизменно, в действителност се променя, а това, което понякога пренебрегваме, съставлява нейната същност или природа. Сред всичко друго в Църквата се променят и представите за нея самата – променя се това, което може да се смята за църковно самосъзнание. А какво е самосъзнанието на Църквата, ако не сбор от представите на нейните членове за самите тях като членове на Църквата? Отговаряйки си на въпроса „какво ни води в Църквата, какво получаваме тук и какво не получаваме, какво даваме от себе си и с какво не сме готови да се разделим?“, със самото това всички ние заедно формираме църковното самосъзнание. То се намира не вън от нас – то е вътре в нас. И се променя заедно с нас. Обективен израз на това самосъзнание е богословската дисциплина, наричана Еклезиология. Тя разглежда различните теории за Църквата, отразяващи това как църковната община мисли себе си във всяка отделна епоха.

Тези теории постоянно са се променяли заедно с акцентите върху този или онзи аспект от живота на Църквата във всяка отделна епоха. Тази изменчивост на църковното самосъзнание, отразена в свидетелствата от различните епохи, е и предметът на нашия екскурс. Като изучаваме динамиката на еклезиологията, ние предлагаме тук това, което може да се нарече „мета-еклезиология“ – теорията за изменчивостта на теорията. Тази теория предполага, че всеки образ на Църквата, всяка метафора или концепция относно Църквата не са в състояние да я изчерпят в пълнота. Църквата винаги ще бъде повече от която и да е еклезиологична система, ще се изплъзва от всеки опит да бъде ограничена в рамки. Което в никакъв случай не предполага някакъв еклезиологичен агностицизъм. Напротив, ние се опитваме да определим това, което може да се смята за неизменно ядро на Църквата – за нейна природа. Като в резултат от епистемологичния анализ на църковното самосъзнание достигаме до извода, че тази природа съставлява на първо място църковната община.

Монашески и светски типик

Когато св. Симеон Солунски († 1429 г.) е написал в своя Диалог против ересите, че „типиците са два“,[1] той с удивителна точност е успял да обобщи пространната литургична традиция и богослужебен ред на Православната църква. Систематичното научно изследване на изворите в по-ново време, маркирането и издаването на доскоро непознати ръкописни литургични книги и типици, сравнителното изследване на множеството стари и нови паметници, потвърждават всичко описано и коментирано от него. Днес, като имаме св. Симеон за „водач“ и в светлината на изворите, можем да възстановим основните контури, а и доста от детайлите, от устройството на тези два устава на Църквата. Можем да проследим развитието им, взаимните влияния и едновременното им самостоятелно съществуване, да разпознаем и оценим предимствата, недостатъците и особеностите на всеки един, и да преценим с точност причините, обусловили по-нататъшното развитие и състоянието на съвременния богослужебен ред.

Днес, когато говорим за монашески и светски типик, вероятно не говорим за нещо конкретно. И това е защото всъщност не става дума за два отделни типика, а за един. Литургическите книги, които определят съдържанието на църковните богослужения, са едни и същи за манастирите и за енорийските храмове. Действащият типик всъщност е един и същ, „Типик на Великата Христова църква“ в двете му популярни издания от двамата протопсалти на Патриаршията от старата генерация Константин и (Георгиос) Виолакис.[2] Единствената привидна разлика между типика в манастирите и типика в енорийските храмове в съвремието ни се състои в спазването „по акривѝя“ или „по икономѝя“ (за да използваме аналогично тези два канонически термина) на установеното в типика, общо както за монасите, така и за хората в света.