Православие и геополитика

Православните християни не са чужди на географските дадености, околната среда и геополитиката. Нашите пейзажи – например тези от манастирите ни – са израз на нашия дух, съвместяващ духовното и материалното. Без да се стреми към политизация, православието не е чуждо на политиката, най-вече в локален мащаб. Без значение дали става дума за „връзките между човека и природата“ или за политически залози, свързани с икуменическото различие, географските дадености са източник за нас на една голяма загриженост.

Среда в упадък

От години днешното общество живее в среда на песимизъм, що се отнася до перспективите на западната цивилизация. Терористичната заплаха, финансовата криза, свръхзадлъжнялостта на държавите, укрепването на нови политически сили са сред явленията, подхранващи този климат.

Светлината на Църквата

На Църквата е поверена Божията светлина
св. Ириней Лионски

Животът на Църквата е продължение в историята на живота на Иисус Христос. В това е цялото обяснение на Църквата. Христос в Неговата Тайна вечеря, на Голгота и във Възкресението, Христос в Своята святост продължава – чрез Светия Дух – да живее в тялото на Църквата. Ние можем да говорим само за такава, т. е. за действително светата Църква, тъй като само такава Църква е любов и надежда за човечеството. Тя е светлина, която „в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Иоан 1:5). И тя наистина съществува: следите от нозете на светците ние виждаме и в наши дни. В историята е имало достатъчно много тъмнина. Езически императори са се опитвали да изличат Църквата от лицето на земята. Всички еретици, от гностиците и до Толстой, са се опитвали да я изопачат. Далеч по-страшна за Църквата обаче винаги е била вътрешната тъмнина: не османските султани, които са рязали глави, нито хората, които явно и примитивно са изопачавали догматите на вярата и със самото това сами са се отделяли от Църквата, а тази сила на злото, която, без външно по какъвто и да било начин да се отделя от Църквата, без да я отрича, отвътре е развращавала тялото ѝ, отвоювайки си полето на порока вътре в църковната ограда. Тази вътрешна тъмнина е следствие от откъсването на вярата от любовта, на учението на вярата от живота, от създаването на една призрачна, словесна или „символическа“ вяра, която не върви по пътя на подвига на любовта, по пътя на изпълнението на заповедите.

Свободната воля като бреме за човека

„И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки“.[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т. е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, Който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението, е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да ѝ надделеят“ (Мат.16:18).

Общението на временното с вечното според свидетелството на архим. Софроний (Сахаров)

Когато ни докосне силата на Божията любов,
тогава без никакво съмнение живеем,
пребиваваме в Истината и във Вечността

(архим. Софроний)[1]

Да се претендира за някакво изчерпващо разкриване на темата на този доклад би било самонадеяно. От друга страна, да се обяви темата му за съвършено непристъпна (и изобщо да не се захващаме с нея) нима не би било равносилно на поощряване на едно лениво-равнодушно отношение към „аскетическата антропология“?[2]

Задачата на този доклад е да се направи обзор на достъпните творения на стареца Софроний, с цел да се състави представа за това какво те свидетелстват за временното и вечното.

О. Софроний е един съвременен представител на мистико-аскетичната традиция, чието име е исихазъм (свещено безмълвие). Ето как определя същността на исихазма о. архимандритът: „… Безмълвието е непрестанна молитва и пребиваване на ума в Бога“.[3] Приведената формулировка неявно съдържа в себе си указание за времето. В молитвата богообщението на безмълвника трябва в крайна сметка да стане непрестанно; аскетът се стреми да посвети цялото си време на Бога, постоянно обръщайки се към Него в кратка на думи молитва. Ще рече, че исихасткият опит, дори само на пръв поглед, предполага някакво съзнание за времето и вечността.

Д-р Джоко Слиепчевич – историк на Сръбската православна църква (Самобор, 1907 г. – Кьолн, 1993 г.)

По случай десетгодишнината от упокоението на д-р Джоко Слиепчевич (1993-2003 г.) желая да направя кратък преглед на неговият живот и дело в три направления: 1. Основни сведения от неговата богата биография, 2. Съвременниците на Джоко Слиепчевич като църковни историци и 3. Кратко заключение.

Земния си живот Джоко Слиепчевич прекарва в 20 век: роден е в самото начало на века, а завършва земният си път в самият му край. Житейската му драма е свързана именно с това немирно време: времето, в което в света, особено в Европа, се разиграват двете световни войни. Той не само живее в това време, но и с житейския път пише историята на това време. Може би това е особеност и свойство само на отделни, редки, особено надарени и смели личности, а Джоко Слиепчевич е именно такава личност. Да, неговата биография или животопис, както по-напред бе казано, е житейската съдба на много хора в 20 в. на нашите балкански и сръбски, житейски и географски простори. Преценката за личността и плодовитото творчество на Джоко Слиепчевич, въпреки че вече е започнала в науката, все още предстои, тъй като трябва преди всичко да видят бял свят някои негови все още непубликувани трудове от личното му наследство. Независимо от това, и сега може да се даде доста прецизна оценка и да се определи стойността и главната характеристика на неговото църковно-историческо творчество на полето на проучването на историята на Сръбската църква и култура. Джоко Слиепчевич твори активно повече от шестдесет години, а е живял осемдесет и шест.

„Колкото по-велик е геният, толкова по-дълбоко открива своята вина“

В Критика на способността за съждение Имануел Кант дава следното определение за гений: „… геният е вродената дарба на духа (ingenium), чрез която природата дава на изкуството правилото“.[1] На следващите страници образът на гения се полага и развива в сферата на изящните изкуства и по-общо в рамките на естетическото: „… това, което се нарича гений, намираме, първо, че се касае за талант за изкуство, не за наука; … трето, геният се показва не толкова в осъществяването на поставената цел, … колкото по-скоро в изложението или в израза на естетическите идеи“.[2] Така се утвърждава трайната връзка между гениалността и естетиката, която продължава да бъде актуална за мнозинството и днес. Зад популярната словоупотреба на понятието „гениален“ често наднича и една по-широка представа от изложената от Кант. По този начин наред с „гениален художник“ се чува „гениален военен“ или „гениално решение“. Това разрастване на семантичното поле не води със себе си обаче никаква промяна по вертикала. Пробив на класическата парадигма „гений“ извършват двама мислители, които не биха си приписали достойнството на професионални философи – Йохан Георг Хаман и Сьорен Киркегор.