Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Вяра и отговорност

Написана от Санфранциски и Западноамерикански архиеп. Йоан (Шаховски)

Archbishop Joan ShahovskojПродължение от „Временно и вечно“ (тук)

Една от трудностите в живота е в това, че се губи отговорността на хората: на народите – за техните деяния, на съпрузите – за техния семеен живот, на човека – за неговата вяра. Мнозина биха искали да изключат от кръга на отговорностите себе си, своята партия, своя народ, своята църква… Най-малко от всички обаче от този кръг на отговорностите могат да бъдат изключени вярващите в истинния Бог. Само вярата в идолите, гледайки през пръсти на страстите и егоизма, допуска безотговорността. Вярата пък в Живия Бог противостои на всеки егоизъм, а още повече на религиозния. Вярата в Бога е признаване от страна на човека на неговата не проста, а огромна метафизична отговорност както за собствения му живот, така и за живота на обкръжаващите го.

Евангелската притча за милостивия самарянин, за лежащия на пътя и изпонаранен човек и за безчувствените служители на вярата, показва достатъчно ясно характера на тази отговорност. В своята най-висша форма тя се е проявила при апостолите, приели върху себе си отговорността за целия свят заради възвестяваната от тях истина.

Господ според отците на Църквата: К. С. Луис и източното християнство

Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Clive S LewisБиографията на К. С. Луис Застигнат от радостта не оставя впечатлението, че отците на Църквата са оказали някакво влияние върху неговото интелектуално формиране или върху обръщането му към християнството, макар на два пъти в нея мимоходом да е споменат бл. Августин.[1]

Понякога Луис се позовава изобщо на патристическата традиция, като например в своето есе Християнската апологетика, където казва: „Трябва да защитаваме истинското християнство – вярата, проповядвана от апостолите, засвидетелствана от мъчениците, въплътена в символите и развита от отците“. На друго място той се позовава на Никейския символ като на документ, който „приемам напълно“.[2] Всъщност обаче в творбите си той рядко се позовава на отците, а когато ги цитира, това са най-често латинските отци и преди всичко Августин.[3]

В Отхвърления образ[4] той дискутира сравнително подробно (на пет страници) гръцката патристическа творба от 5 в. на Псевдо-Дионисий, но причината за това е кардиналната важност на Дионисиевия корпус за средновековния Латински запад. В Чудесата той на три пъти се позовава на патристически автори, но и трите позовавания са споменати на една страница и са цитирани въз основа на модерни западни автори.[5]

Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор

Написана от Ренета Трифонова

F DostoevskyПродължение от „Свободната воля като бреме за човека“ (тук)

Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“. Тогава дяволът Го завежда в светия град и Го поставя на храмовата стряха, и Му казва: ако си Син Божий, хвърли се долу, защото писано е: „На ангелите Си ще заповяда за Тебе, и на ръце ще Те понесат, да не би някак да препънеш о камък ногата Си“. Иисус му рече: писано е също: „Няма да изкусиш Господа, Бога твоего“. Пак Го завежда дяволът на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава, и Му дума: всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш. Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: „Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему единому ще служиш

(Мат. 4:1-10)

В този евангелски текст се проявява силата на Богочовека – Той ни оставя тези думи като предупреждение, отнасящо се за всяко време и за всеки човек. Освен Своята божествена природа, Иисус Христос е притежавал и човешка природа, подвластна на всичко, което може да изпита един човек: „Най-сетне огладня“. Той се въплъщава чрез св. Богородица, за да изкупи греховете на човечеството, да ни покаже, че можем да победим себе си и да се наречем синове Божии. И понеже Бог не иска смъртта на нито един грешник, Христос приема човешки образ, за да бъде изкушаван и да страда истински като човек. Днес голяма част от хората, заради които страда Христос, отхвърлят тази любов и велика милост заради земния хляб, който не може да нахрани човешкия дух. Земният хляб отдавна е по-важен от Словото, земното – от Небесното царство, а човечеството започва да отхвърля духовната си свобода и да заявява смело, че няма нужда от Бога…

Света гора и Европейската общност

Написана от Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisНамираме се в Люксембург, в сърцето на Европа, която се бори за постигането на обединението на народите. Едновременно с това се намираме недалеч от бившия Съветски съюз, който се разпадна преди известно време, без да постигне целта, която преследваше – обединението на народите, които влизаха в него. Спонтанно се поставя въпросът: нима Света гора, като своеобразна хилядолетна република, съставена от монаси, които идват от различни места и страни, може да ни каже нещо за гореспоменатите събития – разпадането на Съветския съюз и подготвеното обединение на европейските народи?

Мога да ви кажа как е организирана тази хилядолетна монашеска република. Мога да ви кажа, че става въпрос за двадесет манастира с манастирски пристройки на тяхната територия, килии, скитове и исихастирии. Всеки манастир е самоуправляващо се тяло. В Карея – столицата на Света гора, се намира Свещеният Кинотис, който е съставен от двадесет представители на двадесет манастира. Свещеният Кинотис, като висша административна поместна власт, се занимава с проблеми от общо естество. Решенията му са задължителни за манастирите.

Всичко това е ясно и разбираемо. Но не в това се състои тайната на силата, която крепи Света гора повече от хиляда години. Всичко това са тварни и човешки форми на управление. Уникалното и особеното, което крепи живота на Света гора, е почитта към човека, което произтича от правата вяра и преживяване на събитието на Въплъщението на Бог Слово и възможността за обòжение на човека.

Фактори на църковното единство от православна перспектива

Написана от Архим. Кирил (Говорун)

Archim Cyril GovorunСред главните еклисиологически проблеми на съвременния църковен дневен ред бих подчертал критерия за единството на Църквата. Ние вярваме, че Църквата е една тук и сега. Какво обаче прави Църквата една? Какво е онова, което държи заедно различните църковни общини с разнообразните им културни, географски и етнически специфики? Налице са някои самоочевидни отговори на този въпрос, които обаче не устояват лесно при едно по-внимателно изследване. Когато започваме едно историческо разследване по този проблем, ние можем да забележим, че критерият на единството на Църквата се е променял в зависимост от историческите обстоятелства.

Поглеждайки назад в историята, ние можем да видим отсъствието на какъвто и да било единствен стандартизиран, неизменим и възприет от всички критерий за единство. Там по-скоро е налице едно колебаещо се разнообразие от критерии, които не са били непременно взаимно противоположни – от време на време някои от тях са придобивали по-голяма важност, а други по-малка.

Църква и църковно устройство

Написана от Прот. Александър Шмеман

A Shmemann early photographПо повод книгата на прот. Полски Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница

Предлаганата статия беше отпечатана отначало в Църковен вестник (бр. 15, 17 и 19) – издание на нашата епархия, като отзив върху книгата на прот. М. Полски[1] Каноничното положение на висшата църковна власт в СССР и зад граница (от „Типография преп. Иова Почаевского в Св. Троицком монастыре“, 1948, 196 с.), а тук се препечатва без някакви съществени изменения. В нея се докосвам, доколкото това ми е възможно, само до един от всички засегнати в книгата на прот. М. Полски въпроси, а именно за църковното устройство зад граница.

Въз основа на подробен анализ на факти и документи, в книгата си прот. Полски стига до следния категоричен извод: „В днешно време единствената канонична власт в Руската православна църква като цяло, както за нейната задгранична част, така – след 1927 г. – и за самата Русия, е Задграничният архиерейски синод“ (с. 193). По-ясно едва ли е възможно да се каже. Ето защо, дори само от уважение към личността и към труда на автора, трябва да се отнесем внимателно към доказателствата му и да се постараем да поставим и разберем въпроса по същество. За полемика тук място няма. Или о. М. Полски е прав – и тогава, убедени от него, всички, които до този момент са мислили по друг начин, са длъжни да приемат изводите му и да съгласуват според тях църковния си живот – или той не е прав, но в такъв случай не е достатъчно просто да се каже това, а трябва и да се разкрие къде е правдата. В църквата не може да съществува релативизъм. А фактът, че толкова много хора в наши дни „не отдават значение“ на въпроса за църковното устройство и го смятат за маловажен, за някаква си „работа на архиереите“, е знак само за дълбока болест и загуба на църковното съзнание. Не може да има множество еднакво допустими начини за разбиране на Църквата, на нейната природа, задача и устройство.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме