Кръстът на живота, смъртта и възкресението

Хората често и по незнание възприемат Кръста само като символ на смърт и печал и на земната кончина на човека. Денят обаче на издигането на Христовия кръст в Църквата и на изнасянето му за поклонение ни напомня, че това вече не е онзи стар уред за измъчване на разбойници, какъвто е бил в миналото. За Църквата Кръстът на Голгота е преживяване и дълбока скръб за Христовите страдания, но тази скръб е отвъд земното разбиране за живота – в нея се съдържа не трагедията на старозаветния човек, който очаква Месия и земно царство, а преди всичко знак за новозаветната радост и надежда, че Месия е Спасителят, Който победи смъртта, и човекът може отново да се върне при Бога във вечния живот. Тихата скръб на Кръста винаги е смесена с радостта от невъзможното за нас – като творение Божие – дело на човешкото спасение, а именно: Възкресението. Богочовекът умря на Кръста, за да може човекът да има живот след смъртта.

На Твоя Кръст се покланяме, Христе, и Твоето Свято Възкресение възпяваме и славим, защото Ти си нашият Бог, освен Тебе другиго не знаем и с Твоето име се именуваме.

Учение за благодатта при св. Григорий Паламà

В говоренето за Християнския изток и Християнския запад съществува една обща тенденция – да се изтъква разликата в „духа“, в който тези две половини на християнския свят се изправят пред богословските проблеми. Налице е дори тенденция този контраст да бъде преекспониран. В действителност тази разлика е била една и съща както преди, така и след „схизмата“. Когато говорим за богословието на благодатта, най-важното е да се каже, че съществуващите различия по отношение на това специфично учение зависят всъщност от историческото подхождане към този проблем, което е различно на Изток и на Запад. На Запад, от времето на бл. Августин Ипонски, учението за благодатта е било разглеждано като някакъв независим проблем. Изправени пред предизвикателството на пелагианството, западните богослови главно са подчертавали въздействието на греха на прародителите, по силата на който човешката природа е била „повредена“.

На антропологическия оптимизъм на пелагианите Западът реагира с възможно най-силното подчертаване на необходимостта от благодатта, тъй като човекът не може да се спаси само със своите собствени усилия.

Византия, иконоборчеството и монасите

1

Историята на късновизантийския период – от осмото до петнадесетото столетие, все още не е написана докрай. Това означава, че един етап от нашата собствена църковна история, който е продължил столетия наред, все още не е видян, нито е оценен в цялата своя сложност, в своите „разриви и връзки“. Странен навик на православния ум е винаги да проявява слаб интерес към Византия, така че тя е оставала територия или на „светски“ историци, или на авторитети, които са специалисти по някакви специфични проблеми. Независимо обаче от изобилието от монографии, не съществува нито една история на Византийската църква в пълния смисъл на тази дума – като опит да се опише и разбере изминатия исторически път, да се намери цялостна историческа перспектива. Някак си цели векове сякаш изпадат от паметта на Църквата; на фона на византийските „Средни векове“ вниманието на историците се спира само върху отделни лица и събития. А това прави всеки опит за бърз общ преглед на Византия изключително труден. Единственото, което може да се направи, е да се даде „усещането“ за византийския проблем – проблема за действителното значение на този хилядолетен етап от нашия исторически път.

Войната в Украйна: размисли за вярата и политиката

Блажени миротворците,
защото те ще се нарекат синове Божии
(Мат. 5:9)

И на ангела [епископа] на сардийската църква напиши:
… зная твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв.
Буден бъди и укрепявай останалото, което е на умиране;
защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог
(Откр. 3:1-2)

Ужасът на войната

На 24 февруари миналата година, десетина дни преди началото на Великия пост, Русия нападна своя православен съсед в лицето на Украйна. Оказа се пълномащабна война, съпътствана от сухопътна операция към столицата, непрестанни бомбардировки, хиляди цивилни жертви и повсеместни разрушения. Мнозина млади руски момчета бяха изпратени със заповед да се бият срещу своите съседи, без ясна кауза, във война, която не е тяхна, единствено поради безумието на един президент-злосторник.

Колкото Изтока от Запада?

Въпросът на Александър Македонски

Има един текст от Псалом 102, който особено подтиква към размисъл. Става дума за отстоянията в света между видимото и невидимото, както и отвъд всяка видимост:

„… колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта (на Господа) към ония, които се боят от Него; колкото е далече изток от запад, толкова е отдалечил Той от нас нашите беззакония“ (Пс. 102:11-12).

Текстът е важен не само заради проблема с физическата съизмеримост, често отсъстваща в Библията и съдържаща се в противопоставянето „колкото-толкова“; и дори не толкова с дефинирането на Изтока и Запада като ориентири, а с това, че като граница между тях се полагат „нашите беззакония“. Всичко ли се издига от земята? И всичко ли снизхожда от небето, щом не друго, а греховете ни се превръщат в мяра на „отстоянието“? Текст енигматичен и безспорно плачещ за коментар.

Основи на православната духовност

Продължение от „Историческо разгръщане на православната духовност“

След като видяхме последователните развития, които исторически са формирали духовността на Православната църква, ще се опитаме да извлечем онова, което е общото за тези отделни елементи, и така, задълбочавайки се отвъд несъществените различия в подхода и начина на изразяване, да стигнем до същностните основания на православната духовност.

1. Цел и средства на християнския живот

Целта на християнския живот е единение (ἕνωσις) с Бога и обòжение (θέωσις).

Гръцките отци са използвали термина обòжение в по-голяма степен в сравнение с латинските. Това, което се има предвид, не е, разбира се, пантеистична тъждественост, а участие – по благодат – в божествения живот: „… чрез познаване Оногова, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство, чрез които ни са дарувани твърде големите и драгоценни обещания, та чрез тях да станете участници в божественото естество…“ (2 Петр. 1:3-4).

Това участие отвежда човека вътре в живота на Самите три божествени личности, в непрестанния обмен и взаимно преливане на любовта, движеща се между Отца, Сина и Духа, и която изразява самата природа на Бога. В това се състои истинското и извечно блаженство на човека.