Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Едно християнско богословие на творението

Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffОтправната точка на цялото християнско богословие на творението е специфично библейското понятие – автентично и уникално християнско – за сътворяването ex nihilo, от нищо. В действителност изразът „от нищо“ не е употребен в разказа за Сътворението. Той се използва само веднъж в Стария Завет: „Моля те, синко, погледай небето и земята и, като видиш всичко, що е по тях, познай, че всичко това е сътворил Бог от нищо, и че тъй е произлязъл и човешкият род“ (2 Мак. 7:28). Положението, че светът е сътворен от нищо, е една от най-централните християнски истини. В определен смисъл творението, целият сътворен космос, са нищо. Всичко, което съществува, произлиза от Бога. Само че сътвореният свят, включително и човекът, не е някакво разширяване на божествеността. Произлязъл от нищото, сътвореният свят започва да съществува, предполагайки време, в което тварите не са съществували, докато Бог, от друга страна, съществува вечно. Така, различаването между християнската идея за сътворението и идеята за сътворението във всички останали нехристиянски възгледи върху произхода на света е действително едно от най-поразителните неща, с които ние трябва да започнем.

Във времето на ранните Източни отци господстващата философия е била тази на платонизма и аристотелизма, които не са позволявали никаква идея за каквото и да било сътворяване от нищо. Както за Платон, така и за Аристотел, материята е била вечна. За християнските автори обаче представата за сътворението от нищо е съдържала в себе си едно абсолютно различаване между Бога и творението. Точно тази разлика е изразявана от времето на св. Атанасий Велики и неговия спор с арианите относно термина природа. Бог е несътворена природа, докато тази, която тварните същества притежават, е сътворена, а следователно и напълно различна природа.

Апокалипсисът и мъдростта, която идва от травма

Написана от Прот. Айзък Скидмор

Fr Isaac SkidmoreПо всичко личи, че днес хората проявяват особен интерес към апокалиптичните теми. Социални вълнения, пожари, климатични промени, глобална пандемия: всичко това извиква в съзнанието ни теми, откривани из апокалиптичните текстове, идващи от различни традиции. Християнството има свой собствен разказ за онова, което има да се случи в края на всички неща. Все пак, разнообразието на предлаганите интерпретации ни кара да се чудим дали хората са доволни от онова, което откриват, когато разглеждат тези текстове. Идеята за апокалипсиса ни интригува, ала остава въпросът какво можем да почерпим от нея.

Ако погледнем например Глава 13 от Евангелие според Марк, ние сме слисани от образи, които, ако наистина се осъществят, предвещават бедствие. Това, което искам да внуша, е че един полезен начин да разгледаме тази глава би бил да вникнем в нейните образи като обрисуване на видове травми, които понякога се появяват на най-крайните предели на нашето съществуване, и да разберем нейните предупреждения като имащи отношение към моментите, когато травмата ни отделя от нашите обичайни източници на увереност.

Проблемът за предопределението

Написана от Монах Николае (Щайнхард)

M Nikolae SteinhardtПознавам учението на нашата Църква за предопределението. Зная, че тя го отхвърля, като осъжда неговите защитници, и че в основата на спасението на грешниците са благодатта, вярата и добрите дела. О. Илие (Клеопа) с право, смея да твърдя, клони към тезата, че предопределението е направо ерес.

Признавам си все пак, че винаги съм бил изкушаван, впечатлен и дори обсебен от някои текстове както от Стария, така и от Новия Завет, които оставят в нас усещането, че съдбата на нашите души е предварително определена. Измежду тези мрачни текстове, разбира се, преди всичко са силните декларации на св. ап. Павел от Послание до римляни (1:28-30 и 9:15-23), които могат да бъдат използвани в подкрепа на учението за предопределението, защото звучат много категорично: Защото Той казва на Моисея: „който е за помилуване, ще го помилувам, и който е за съжаляване, ще го съжаля“ (9:15).

Текстовете обаче, които винаги са будили ужас в мене, са от Рим. 9:18 и 9:20-23, където Господ е оприличен на майстор-грънчар, който според волята си моделира съдове, приготвени за погибел и за слава. Но би било добре да прочетем отново целия пасаж съсредоточено, с абсолютно внимание: И тъй, когото иска, милува, а когото иска, ожесточава. Но ще ми кажеш: а защо още обвинява? Кой се е възпротивил на волята Му? Ами ти, човече, кой си, та спориш с Бога? Изделието нима ще каже на майстора си: защо си ме тъй направил? Или грънчарят не е властен над глината, та от едно и също месиво да направи един съд за почетна употреба, а друг – за долна? Какво от туй, ако Бог, желаейки да покаже гнева Си, и да яви мощта Си с голямо дълготърпение, понесе някои съдове на гняв, приготвени за погибел? Следователно съдовете за срам са предварително предназначени за гибел и осъждане. Но това представяне на Господа като безмилостен и произволно избиращ грънчар дали има за цел да ни обезпокои, да ни уплаши, или да си кажем направо – да ни скандализира?

Или апостол, или гений

Написана от Йером. Мелетий (Спасов)

Hierom Meletiy SpasovПрез юли 1843 г. в Копенхаген излиза сборникът с проповеди на пастора и магистър Адолф Петер Адлер. Подобно издание не би привлякло особен интерес, ако не беше предговорът. В него Адлер разкрива обстоятелствата около съставянето на книгата си: „През декември миналата година бях почти приключил един труд, който исках да нарека „Популярни доклади върху субективната логика“… Една вечер, както се занимавах с произхода на злото, като ударен от гръм осъзнах, че въпросът не е до мисленето, а до духа, и че съществува зъл дух. В същата нощ той се спусна в нашата спалня с голям тътен. Тогава Спасителят ми нареди да стана и да запиша следните думи: „Първите хора биха могли да имат вечен живот, защото, ако мисленето свърже Духа Божий с тялото – това е вечният живот…“. След това Иисус ми заповяда да изгоря своите неща и в бъдеще да се придържам към Библията. За проповедите и словата от номер 4 до края знам, че са написани под въздействието на Христовата благодат, а аз съм бил само инструмент“.

С тези думи Адлер отваря нова страница в биографията си – биография на посветен в божествени откровения, на Божий пратеник. Такава заявка от негова страна обаче извиква у официалното църковно началство известно безпокойство и на 26 август 1845 г. пасторът е отстранен от длъжност поради душевно разстройство. Това не сломява неговия писателски ентусиазъм и през юли 1846 г. той публикува наведнъж четири книги – „Изследвания и примери“, „Опит за кратко систематично изложение на християнството в неговата логика“, „Богословски изследвания“ и „Стихотворения“. В деня на тяхното издаване, книгите са закупени от Сьорен Киркегор,[1] който не просто ги добавя към вече придобитите от него Адлерови произведения, но им отделя сериозно внимание. Плод на тези интензивни занимания с харизматичния пастор е „Религиозното объркване на съвремието, осветлено от магистър Адлер като феномен – една мимическа монография от Петър Минор, издадена от С. Киркегор“ или просто „Книга за Адлер“. Труд, който Киркегор след няколкократни и сериозни преработки на текста, решава все пак да не издава; изключение прави една от главите – „За разликата между апостол и гений“. Този текст излиза през май 1849 г. като част от „Две етико-религиозни изложения“.

Чашата на времето: христология и есхатология

Написана от Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John ManousakisПреди години о. Александър Шмеман написа текст върху богословието на времето, който озаглави „Чаша (Потир) на вечността“.[1] Заглавието на настоящото есе има за цел да съживи размишленията на о. Шмеман върху времето, на които тук предлагам моя отговор.

  1. 1. Богословие и хомогенност

Нито една точка в пространството не е изключителна. Няма никаква разлика във величината на физическото свойство – да речем, фут или метър – тук и в която и да било друга точка от пространството, или, за да сме по-точни, няма разлика между това, което една единица за измерване отмерва тук, и онова, което същата или която и да било друга единица за пространство ще отмерва където и да било по Земята или пък във Вселената. Пространството е едно и също както тук, така и там, навсякъде и където и да е. Казано с прости думи, пространството е хомогенно. Не е изненадващо следователно, че в основата на всичките наши недоразумения относно времето лежи именно грешката да мислим за него от гледна точка на пространството – ще рече, да мислим за времето като за някакво хомогенно измерение, по подобие на пространството, и по този начин да се опитваме да извличаме нашето разбиране за нещо, което е хетерогенно, от друго, което в качествено отношение е неговата противоположност. Така ние приемаме, че единиците за време – да речем, един час или един ден – са като всичко останало: мислим, че този час е същият като всички останали часове от деня, но, разсъждавайки по този начин, какво сравняваме в действителност? Защото всички ние добре знаем, че има часове, които са дълги, както и други – които отминават бързо; че някои часове са безгрижни и не изискват никакви усилия, докато други изглежда, че се проточват сякаш очакването прибавя тежест. А след като дори времето може да бъде сбъркано с пространството, то тогава всичко, наистина всяко едно нещо, е разбирано по същия начин – от гледната точка на пространството. Нашето научно разбиране за света е изключително пространствено точно затова, защото пространствеността възприема нещата в света като хомогенни и позволява сходно с това „хомогенизирано“ познание – познание, което може да претендира за валидност, която е едновременно универсална и обективна. Ние познаваме нещата така, както ги срещаме в пространството, като притежаващи свой размер, който може да бъде определен, както и тежест, но не знаем какво означава да разбереш едно нещо от гледна точка на времето. Това върховенство на хомогенността в нашето мислене има някои особено вредни последици, когато бъде приложено в богословието. Фактът, че ние винаги трябва да започваме от опита да докажем съществуването на Бога (ако Бог не е пространство, подобно всичко останало, дали Той съществува, и как нещо, което не е нещо, може да съществува?), вече свидетелства за това, че богословието остава подчинено на изискванията на едно мислене, което е детерминирано от пространството. Фактът, следователно, че богословието не е намирало време за времето, не би следвало да ни изненадва.

Пътищата към Бога

Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony BlumПътищата към Бога са толкова различни, толкова богати, колкото са и човешките души, колкото са и дълбините на Самия Бог, и пътят към Бога започва с вярата. Искам да кажа няколко думи за вярата.

Често хората бъркат понятията за вярата и за суеверието, или просто за наивната доверчивост. В действителност, вярата няма нищо общо със суеверието, а още по-малко с наивността. Вярата започва винаги от конкретния религиозен опит. Нещо се случва с човека, което внедрява в него непоколебимо убеждение в съществуването на невидимия свят, в това, че Бог е жив и действен.

Вярата не съвпада със самия опит. Изключително интересно разкрива това в една от своите проповеди св. Макарий Велики: той разказва как човекът, преживяващ дълбок (може да се каже дори просто човешки) опит, потъва в този опит напълно, и докато този опит продължава, той не може нито да го проследи, нито да следи за самия себе си. Той и неговият опит съвпадат напълно. Настъпва обаче моментът, когато този опит престава да бъде актуален: както морето отстъпва от брега, така и опитът постепенно отстъпва, става прозрачен, и човекът отново достига сякаш до пълно и обективно съзнание, може да преживява самия себе си, да се наблюдава, да улавя това, което се извършва в душата му. И тъкмо в този момент започва територията на вярата, т. е. на съвършената увереност в това, което, веднъж станало невидимо, след като вече не е актуален опит от конкретен момент, е вече безусловно и съвършено достоверно. Човекът е все още целият изпълнен с преживяванията, които са били в него само допреди секунди. И които са за него точно толкова достоверни – не, ще кажа: още по-достоверни в сравнение с отново откриващото се осъзнаване на окръжаващия го свят. И тъкмо тук започва областта на вярата. Човекът е убеден в реалността на онова, което вече е станало невидимо. Както вече казах, това се отнася не просто до вярата в Бога, но и до всички най-дълбоки преживявания: любовта, завладяващата радост, мъката, в която можем да потънем. Отнася се до всичко, което е толкова дълбоко, че ние изцяло потъваме в него. И когато излезем от него, то не остава в нас само като мъртъв, умствен спомен. Към нашия живот то е добавило знание, опит, и този опит, когато се отнася до Бога (или до човека), може да бъде наречен вяра.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме