Слово за Петровден (в скръбта радост)

При всичката наша скръб,
преизпълнен съм с радост
(2 Кор. 7:4)

Празнуваме паметта на двамата първовърховни апостоли Петър и Павел. Техните подвизи за вярата Христова са благодатен извор за поука и назидание. Нека и ние днес почерпим един урок от него.

Двамата велики апостоли били преизпълнени с една пламенна и беззаветна любов към Христа Господа. Малка част от техните подвизи за вярата са описани в Св. Писание. Но и това малко, писано за тях, когато се чете, предизвиква удивление и възторг. То умилява душевно поради живата вяра и благите чувства, които диктували тия подвизи, и учудва поради смелостта и нравствения героизъм, с който те се извършват. Винаги е имало хора, които работят, борят се и страдат за известни идеи. Ала светът не познава такива дейци, които да са вложили толкова сила и енергия, да са положили толкова трудове и грижи или които да са изтърпели толкова скърби, бедствия и страдания, както са сторили това двамата апостоли за идеята на царството Божие, за идеята на вярата и правдата.

Формиране на конституционните отношения държава-църква в Гърция

В контекста на предоставянето на автокефалия на Гръцката православна църква от Вселенската Константинополска патриаршия през 19 в.

(кратък каноничноправен преглед)

(Приложение: български превод на „Томоса за предоставяне на автокефалия на Православната църква в Гърция“ – 1850 г.)

Защото не бих искал твоят закон да стои над божествения. Божият закон ни научи какво можем да следваме; невъзможно е човешките закони да ни научат на това. Обикновено от страх чрез насилие те постигат промяна; да вдъхнат вяра обаче, те са безсилни.

Св. Амвросий Медиолански (4 в.)

Нашата Православна църква, съставена от различни етноси, като има едно и също изповедание на вярата, се ръководи като от висше началство от епископи, архиепископи, митрополити и патриарси – всички те подчинени на най-висшата власт на Вселенските събори, чийто Глава е Христос.

Митр. Константин (Типалдос-Яковатос; 19 в.), „Единство и автокефалия в Православието“

Слово за пророк Амос

Името на Амос, берача (Ам. 7:14) на диви смокини, означава „трудност“, „бреме“. Според някои юдейски предания то посочва, че на пророка му е било трудно да говори. Йероним[1] настоява, че го наричали „неопитен в речите“ (imperitus sermone), след което добавя, че подобна неопитност е труднопостижимо съчетание на поезия и реторика и доуточнява, че според други предания Амос е „труден“, защото не е лесно да се говори за него. Тъй или иначе и юдеи, и християни биха се съгласили, че богословието на пророк Амос е наистина трудно. Сравнимо е с човек, който, бягайки от лъв, попада на мечка (Ам. 5:19). Разказът му, стегнат като кола, натоварена със снопи (Ам. 2:13), става образ на утеснението, в което ще попадне Божият народ. Затова, както пастир изтръгва из устата на гладен лъв оглозгани кости (Ам. 3:12), тъй и ние изтръгваме от книгата късчета оглозган смисъл – „два пищяла и част от ухо“ (Ам. 3:12), нерядко това е единственото, което можем да извадим. Та нали щом Бог превръща сянката в ясно утро, а деня – в тъмна нощ (Ам. 5:8), то с безусловна необходимост от това ще следва, че между нашето богословие и Божията Истина е спуснат отвес (Ам. 7:7). И сякаш именно тази стена е централният образ в книгата. В него – като в огледало – се пречупва всяка история и по тази причина трикратното повторение на думата в рамките на два стиха (Ам. 7:7-8) трябва да покаже, че образът на стената в книгата на пророк Амос е толкова смисловоопределящ, колкото и в музиката на Пинк Флойд. С уговорката, че библейската стена е направена от enah и че в превода на Симах и в Септуагинтата тази дума се превежда с ἀδαμάς, дума означаваща освен диамант, още „стомана“ и „Адам“. Йероним я превежда с indumentum и слага акцент върху плътността на материала, който с еднакви основания може да се уподоби както с адамовото твърдоглавие, тъй и с останалите две вещества.

Условия за брак

Продължение от „Последващи бракове“

По същество християнският брак представлява среща на двама влюбени: човешка любов, която чрез светотайнствената благодат на Светия Дух може да бъде преобразена във вечен съюз, неразторжим дори от смъртта. Това светотайнствено преобразяване обаче не отменя човешкия характер на целия комплекс от чувства, действия, радости или превратности, свързани с брака: запознанството, срещите, ухажването, самото решение за встъпването в брак и, най-накрая, общия живот с неговите нелеки отговорности. Новозаветното учение за брака е предназначено за конкретни човешки личности, които са не само отдадени на Христа, но и живеят в условията на съвременния свят. Различните правила и дисциплина, предлагани и до ден днешен на християните във връзка с брака, целят да защитят и съхранят фундаменталното значение на брака в конкретните условия на човешкия живот. Тези правила не са цел сами по себе си, защото в такъв случай биха станали заместители на любовта; тяхното предназначение е да предпазят едновременно и божествената, и човешката реалност на брака от следствията от грехопадението.

Петдесетница – дар на Светия Дух

„Божият Дух смирено търси всеки един човек
по всички негови пътища,
за да му даде познание за Себе Си
и така да го приобщи
към Своята божествена вечност“.
св. Софроний от Есекс

Християнският живот е една непрекъсната Петдесетница. Дори и днес, когато целият свят е хвърлен в смут, границите на държавите се затварят, рушат се общности, променят се парадигми. И днес, петдесет дни след Възкресението на Христос, което празнувахме в тиха радост сред малцина, животът продължава и, въпреки грижите, проблемите, промените, ние пак сме в онази апостолска горница, в която слиза Светият Дух и вярата ни в „Христос, Сина на Живия Бог“ (Мат. 16:15-16) пак е камъкът на нашата Църква. Това е всичко, което действително имаме и което никога няма да ни се отнеме. Всеки ден е празник на Светия Дух, всеки ден Бог снизхожда към нас непрекъснато и според Своята велика милост.

Философската подоснова в историческото развитие на догматите

Да се говори днес за догмати не е лесна задача – нали живеем в епохата на тъй нареченото „Второ Просвещение“, когато неограничената свобода и абсолютизираният разум са постигнали пълно господство? Богословието също е попаднало под тяхна власт до такава степен, че дори жертва своя специфичен предмет: тайнството, в което то познавателно трябва да вникне, бива сведено до проблем, който също като в естествознанието или техниката следва да бъде безостатъчно изтълкуван. Такъв род неограниченост заплашва да се изроди в неприложимост. Материали и лекарства се подлагат на строги лабораторни изпитания, тъй че само най-годните от тях да влязат после в практическа употреба. А какво става в богословието? Субективни, доведени до крайност предположения биват формулирани в някоя университетска аудитория, за да стигнат после без задълбочена и всестранна проверка до християнските общности, обременявайки по този начин духовния живот на вярващите. Това тревожно състояние на нещата дава повод за предупреждения. Манхаймският свещеник Вилхелм Вебер изисква създаването на междинна инстанция между професорската катедра и църковния амвон, която да предпази богословите от прекомерно разногласие в изводите им и да ограничи абсолютизирането на различен род хипотези.[1] Ернст Бенц смята, че независимостта на богословието се ограничава от самия предмет на нашата вяра: въплъщението на Бога в Иисус Христос.[2] Дано тази тенденция се засили.