Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Монашеското свещенство в периода на четвъртото столетие

Написана от Прот. Добромир Димитров

Fr D DimitrovПредпоставките за зараждане на монашеството могат да бъдат разпознати в свидетелството на вярата, в първите гонения в началото на 2 в., както и в положението на християните в езическия свят, свързано с тяхното откъсване от обществения живот. Самите християни доброволно се лишават от участие в религиозни и имперски празници, не посещават цирка и театъра, а и гонени от държавата, нямат право на събрания и сдружаване.[1] Тези явления дълбоко повлияват върху аскетичната духовност на християните от първите три века. Изповядването на вярата, покаянието на отпадналите, неприемането на света, който лежи в зло (срв. 1 Иоан. 5:19) и в който господаруват езическите божества, формират съзнанието за напрегнато очакване на Христос и пряко действие на благодатта върху живота на християните.

С течение на времето в средата на 3 в. това съзнание поражда многобройни ревнители, които напускат своите социални общности като своеобразно отричане от света заради Христос. По този начин монашеството се припознава като радикален духовен път, изцяло отдаден на Бога и на изпълнението на Неговите заповеди.

Византийските причастни лъжички: преглед на свидетелствата

Написана от Архим. Робърт Тафт

Fr Robert TaftВ днешно време във всички православни[1] традиции с изключение на арменската за преподаване на Евхаристията се използват различни видове позлатени метални лъжички.[2] Във византийския обряд тази употреба е ограничена до приобщаването на нисшето духовенство и лаоса [миряните] под двата вида, чрез интинкция[3] – осветеният хляб се потапя в осветеното вино и, така потопен, се подава на причастника с лъжичка.[4] Това обаче не е единственият, нито дори обичайният начин за употребяване на причастната лъжичка в невизантийския Изток.[5] Сред дохалкидонците [наричани също „нехалкидонци“ – тези, които не са възприели решенията на Четвъртия вселенски събор в Халкидон], сирийското православно духовенство [т. е. сирояковитското] се причастява с лъжичката от потира [с осветеното вино], а след това причастява миряните [със същата лъжичка] чрез интинкция.[6] Коптските и етиопските православни [т. е. нехалкидонци] използват лъжичката не за интинкция, а за причастяване от Потира [с осветеното вино] както на духовенството, така и на миряните.[7] Единствените, които запазват непокътната древната практика на причастяване на възрастните под двата вида отделно и [давайки осветения хляб] в ръка, са Коптската и Етиопската църкви, както и Източната Сирийска (Асирийската) църква на Изтока.

Не е изяснено точно кога и защо изначалната традиция за преподаване на св. Дарове отделно в ръцете на причастниците е изоставена в полза на преподаването им под двата вида заедно – чрез причастна лъжичка.[8] Тук ще оставя настрана въпроса защо[9] и ще се съсредоточа върху кога. Като цяло, този въпрос е относително слабо проучен, а преките литургически извори не помагат много. Рубриките на византийските литургически ръкописи като цяло мълчат за причастяването на лаоса, дори много от свидетелствата на византийската рубрикална традиция – така, както са кодифицирани в диатаксисите,[10] са съставени след преминаването към практиката на причастяването с лъжичка.[11]

Какво значи „византийски хуманизъм“?

Написана от Георги Каприев

Georgi KaprievС първото изречение в своята книга за „хуманистично формираната теология във Византия“ Герхард Подскалски заявява: „Вече много е мислено и писано за хуманизма като цяло, специално за „християнския хуманизъм“, но и за хуманизма във Византия, така че не е нито необходимо, нито имам намерение да повтарям тук всички тези информации и възгледи“.[1] Намерението на моето размишление е – напротив – да изследва коректността на понятието „византийски хуманизъм“.

1. Един личен момент

В книгата ми Философия във Византия говоря за теоцентричен и антропоцентричен хуманизъм във Византия, имащи корени във византийската култура и допринесли за развитието на тази култура, включително чрез сблъсъците помежду си.[2] Тези понятия могат да бъдат видени и в двете български версии на книгата (2001 и 2011 г.). В една по-късна книга[3] замених „хуманизъм“ с „тенденция“. В посветения на Византия том от Юбервеговия очерк на историята на философията говоря за теоцентрична и антропоцентрична мисловна насока.[4] В една статия разясних накратко основанията си да отхвърля понятието „хуманизъм“.[5] Чувствам се обаче длъжен да аргументирам подробно мотивацията си.

Отговор на рецензията на проф. Ив. Снегаров за хабилитационния труд на д-р Константин Цицелков под заглавие „Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството“

Написана от Константин Цицелков

Konstantin TsitselkovНатовареният от съвета на Богословския факултет с рецензирането на горепосочения хабилитационен труд проф. Ив. Снегаров се е справил със задачата си в един доклад от 42 стр. според номерацията с червен молив, възприета от служебната заверка накрая.

Докладът се проучва мъчно не само поради това, че е написан на ръка, но и поради липсата на прегледност и системност в изложението. От 1-25 стр. рецензентът прави критичен анализ на цялото съчинение, а след това се връща отново с още 17 стр. специално върху теориите на Нюман и Харнак. Освен това общата преценка, която обикновено следва накрая и представлява един естествен завършек и логичен извод от целия анализ, е дадена почти в началото на същия на стр. 5. Това разкрива още една характерна особеност в подхода на рецензента към разрешаване на поставената му задача. Той работи под натиска на наслоили се вече в неговото съзнание предубеждения към предоставеното научно съчинение, които му отнемат възможността за едно спокойно и трезво обсъждане и му пречат да изчака търпеливо крайния резултат. По-нататък ние ще имаме не един път случай да разберем какви са тези предубеждения и до каква степен те са помрачавали погледа му за едно задълбочено, непредвзето, цялостно и обективно разглеждане на нещата.

„… и ще станете като богове“!

Написана от Димитър В. Попов

Dimitar PopovНеизброими са философските течения, които вече две хиляди години воюват срещу Евангелския закон на Господ Иисус Христос. Срещу всяка притча, разказ, дори срещу отделна фраза, произнесена от Богочовека, се развиват контра-учения и доктрини, чиято крайна цел е да се разводни (пантеисти, католици, протестанти, напр.), подцени (мохамедани, теософи) и накрая унищожи идеята за Единия Бог, Троичен по Лица.

След повърхностен прочит на което и да е философско или псевдо-религиозно учение човек неволно възкликва: „Ето, това го има в Евангелието!“. Но ако решим да потърсим оня общ рефрен, който звучи във всички тях, ние неминуемо ще чуем: „… и ще станете като богове“.

Плод на всички тях в днешни дни е атеизмът, и не войнстващият, който в по-голямата част от света е минало, а финият научен атеизъм, който чрез киното и телевизията, чрез писаното слово и изкуството ни предлага новите богове: артисти, атлети, политици, милионери.

Бракът: православна перспектива – Увод

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Protopresbyter John and Matushka Marie MeyendorffПравославните катехизиси и учебници неизменно определят брака като църковно тайнство или „тайна“. На пръв поглед подобно определение може да изглежда странно. В крайна сметка, бракът се практикува както от християни, така и от не-християни, и от атеисти, от поколения хора, които никога не са чували значението на думата „тайнство“. Човек се ражда, жени се, раждат му се деца и умира. Това са природните закони, които Бог е установил и е благословил, и все пак бракът се разглежда от Църквата по специален начин. Особеното благословение, което тя дава на мъжа и жената, встъпващи в брак, се нарича „тайнство“. Защо това е така?

На брака са посветени множество трудове и книги, написани от римокатолици и протестанти, от психолози, психоаналитици, от социолози и специалисти по канонично право. В наши дни масмедиите култивират интереса към теми, свързани със сексуалната природа на човека. Те публично обсъждат въпроси, които пуританските поколения от миналото не биха разглеждали дори насаме. Широко разпространено е убеждението, че Фройд и Юнг са революционизирали не просто сексуалната етика, а и самото разбиране за човешката природа. От своя страна, Римокатолическата църква също заема позиции, които е трудно да бъдат оправдани – като например тоталната забрана на „изкуствения“ контрол върху раждаемостта (сякаш може да се направи недвусмислено разграничение между „изкуствена“ и „естествена“ контрацепция). На практика кризата, която папската енциклика Humanae vitae поражда в римокатолическия свят, далеч не се ограничава само до проблема с контрола върху раждаемостта: тя предполага една философията на брака и брачна отговорност. Всичко това налага да се даде оценка и отговор на тези въпроси от православна гледна точка.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме