Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Последици за църковния живот и духовността на българите от първите три години на управлението на комунистите в България

Написана от Венцислав Каравълчев

Cover V Karavalchev BookВ периода от 9.9.1944 до 15.9.1947 г., когато влиза в сила подписаният на 10.2.1947 г. в Париж мирен договор между държавите от антихитлеристката коалиция и България, страната ни се намира в ситуация на международно политическо затъмнение, в което под „егидата“ на Червената армия и Москва се извършват чудовищни престъпления срещу българския народ „в името на народа“. Комунистическите идеолози не просто обещават, но и действително извършват радикални промени в живота на всяка една от страните, където започва социалният експеримент за създаването на атеистична тоталитарна държава. Тези промени не могат да бъдат осъществени с помощта на естествените механизми на социално развитие, а единствено чрез прилагане на терор и насилие, защото целят не просто социални реформи, а дълбока промяна в самата сърцевина на човешката идентичност чрез насилствена подмяна на основните човешки ценности с техни имитации (антиценности в духа на противопоставянето на антихриста на всичко автентично Христово) и изтриване от човешката идентичност на всяко религиозно измерение и порив към вечността. Тази фундаментална задача, фокусирана върху самата човешка природа, не може да не доведе до превръщането на отделната личност в незначителен детайл. Поради тази причина в комунистическата идеология животът на отделния човек не представлява висша ценност и винаги може да бъде жертван в името на друга такава, обозначена със събирателното и абстрактно понятие „народ“ (народни маси). Но дори и „народът“ няма своя абсолютна ценност – без да го извеждат дефинитивно, комунистите включват в това понятие само една част от него, която според тях най-лесно би възприела модела на „новия човек“ на комунизма – хомогенната нискообразована и лесна за манипулиране маса, наричана „пролетариат“. „Пролетариатът“ е противопоставен на всички останали от „народа“ и преди всичко на цвета на всяка една нация – християните, интелигенцията, носителите на традиционните морални и човешки ценности, които са обявени за реакционни и срещу които е необходимо да се води непрекъсната борба.[1] За да могат да бъдат осъществени „радикални промени“, е необходима „диктатура на пролетариата“, която е „фактически терор и върху самия пролетариат“.[2] Изпълнението на този терор не може да се повери на всеки, а и нормален човек не може да осъществи подобен терор. Това, от своя страна, изисква комунистическите лидери да мобилизират „утайката на обществото“, защото, както беше отбелязано, нормалните хора не могат да извършат такова насилие, човешката природа противостои и не може да се примири с терора.[3]

Христос като Спасител в богословието на Християнския изток

Написана от Прот. Йоан Майендорф

Nativity of ChristСъгласно трите синоптически евангелия на път за Кесария Филипова, няколко дена преди края на Своето месианско служение в Йерусалим, Иисус запитва Своите ученици какво те смятат по отношение на Неговата личностна идентичност: За кого ме мислите? Отговорът идва от св. ап. Петър, който заявява, че Иисус е „Месия“, ὁ Χριστός (Марк 8:29; Лука 8:20) или „Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). В различните богословски школи този отговор е получавал различни интерпретации, но всички са съгласни, че от този отговор зависи и целият смисъл на християнския опит. И наистина, каквото и да е казал Иисус, каквото и да е направил Иисус, всичко това е по силата на Неговото месианско служение; каквото и да е преживял Той на Кръста, каквато и да е била конкретната действителност на Неговото възкресение – всичко това в своето последно значение зависи от личностната Му идентичност. Това значение щеше да бъде радикално различно, в случай че Той беше Илия, Йеремия или някой друг от пророците (Мат. 16:14), или ангел (както е в юдейската есхатологическа мисъл), или безстрастна теофанѝя (както е при гностиците), твар, която е осиновена от Бога (както е за Павел Самосатски), или един от многото тварни „умове“, който не е претърпял падение (Ориген), или в случай че срещайки Го човек среща Самия Яхве, така че ортодоксалният юдеин да падне по очи, чувайки името Му да се произнася (Иоан 18:6).

В известен смисъл, в християнската история всички спорове над учението на вярата могат да бъдат сведени до спора върху идентичността на Христос. В периода от времето на св. апостоли и до Развитото средновековие са били брилянтно изразявани и страстно защитавани различни христологически становища. Ако обаче отчитаме историческите съдбини на римокатолическата или на православната християнска традиция, нито едно от тези христологически становища не е било дотолкова решаващо от гледната точка на природата на духовността, колкото това на двама бележити епископи на Александрия в Египет – св. Атанасий и св. Кирил.

Оклеветеният светец

Написана от Ламброс К. Скондзос

St Nektarios of Egina„У Своите си дойде, но своите Му Го не приеха“

(Иоан 1:11)

Голямото и неизменно чудо на нашата Църква е непрестанната поява на нови светци. Никога не е имало епоха в хилядолетната ѝ история без светци. Светците, мъже и жени, са видимите знаци на спасителната благодат на Светия Дух, Който възражда хората и ги прави богоподобни същества, чисти икони на Троичния Бог, богове по благодат. Затова няма епоха, когато в Църквата да няма светци. Един голям аскет беше написал, че липсата на светци в света ще означава неговият край.

Най-утешителното и вдъхващо надежда събитие е, че е в нашето съвремие на отстъпление и многообразен бунт срещу Бога, се явяват богоносни светци, родни по дух на светците от древната Църква. И това е така, защото, както пише св. ап. Павел, „където пък се умножи грехът, благодатта се яви в голямо изобилие“ (Рим. 5:20). Където дяволът обработва своята нива, сеейки плевели, Бог върши делото Си с благо семе.

Такова едно благо семе се яви и бе отгледано в нашето смутно време. Една огромна по размери звезда просия на умното небе. Един истински Божи човек, възроден от божествената благодат, беляза със своето присъствие и дело Христовата църква през изминалия век. Става дума за св. Нектарий Чудотворец, епископ на Пентаполис в Египет. Един благодатен съсъд на Божия избор, в чието лице Той се отобрази, както пее нашата Църква, и Бог беше прославен. Един съвременен светоотечески образ, близък до големите отци на древната Църква. Чист Божи образ и осветен човек.

Християнската община и гражданското общество

Написана от Прот. Алексей Умински

Fr Al UminskyЦърквата като предприятие за духовно-битово обслужване

Един от важните проблеми, както богословски, така и социални, е разбирането за същността на Църквата. В богословието осмислянето на този проблем се нарича еклисиология и това осмисляне е насочено преди всичко към мистическия, тайнствения живот на Църквата, който поради това не е познат на страничния поглед на светското общество. Обществените представи възприемат Църквата преди всичко като мощен институт, най-вече идеологически, но също така и политически, и икономически (все по-често в светската преса Църквата се определя като бизнес корпорация). В наши дни на Църквата никак не е лесно да даде друго разбиране за себе си на обществото, което, от една страна, не се интересува от нейния мистически живот, а от друга, все пак иска да вижда Църквата преди всичко като носителка на милосърдие, любов, прошка, свидетелство за истината, поборница за социална справедливост. В този смисъл пред самата Църква стои задачата да разбере защо именно институционалните признаци на Църквата са станали за обществото решаващи в нейното определение.

Мое убеждение е, че днес е назряла необходимостта да установим по какъв начин самата Църква се възприема вътре в себе си, но не от богословите, а от тези, които се причисляват към православните и които според социологическите оценки са около седемдесет процента от населението.

Предизвикателството на християнското свидетелство в сферата на политическото

Написана от Прот. Емануил Клапсис

Fr E ClapsisНаселението на САЩ е дълбоко разделено и поляризирано в своите политически позиции и в политическия си избор. Разединението и поляризацията в САЩ в сферата на политическото са засегнали и християнските църкви и общности, макар някои от тях да са си избрали формално да не се занимават с предизвикателствата, които политиката отправя към личния и общностния живот на хората. Отношението между политиката и християнската вяра е изключително сложен въпрос, който заслужава голямо внимание, тъй като християнската вяра и политиката определят до голяма степен личния и общия живот на хората. Когато се залавяме с отношението между религията и политиката, за нас е наложително да бъдем предпазливи да не сведем или да изоставим едното в полза на другото или обратно. Още повече, поради сложната природа на отношението между религията и политиката, сме длъжни да се противопоставим на изкушението да гледаме на собствените си мисли по тази тема като на някакво окончателно предписание за това как религиозните общности и християнските църкви следва да установяват дълбинните причини за предизвикателствата на политическото и как да подбират въпросите, които заслужават сериозно участие от тяхна страна.

Атеизъм, нихилизъм, фундаментализъм

Написана от Ренета Трифонова

F DostoevskyПродължение от „Трите изкушения на Христос в пустинята. Великият инквизитор“ (тук)

Въпросът за атеизма и нихилизма е много важен в днешните времена, защото тези явления се проявяват именно днес и нашето поколение е свидетел на плодовете на тези две учения, превърнати в религии. Защото нихилизмът е религия, която вярва в нищото, а атеизмът – във войната срещу Бога и победата над Него.

Много автори пишат за атеизма и нихилизма като за нещо нормално в нашия век, но те не могат да бъдат нормални явления в ненормално време. Векът ни наистина е объркан и безкрайно свързан с веригите на тези две „вери“, защото може да се говори в пълния смисъл на думата за нихилистическа вяра, след като има нихилистическо учение. Ние разглеждаме проблемите, свързани с вярата и съществуването на Бога, в произведенията на Достоевски, който, макар и живял в друго време с други проблеми, дава прекрасен пример за тези две учения в Идиот чрез речта на княз Мишкин. Тя засяга по-скоро атеизма, макар да е свързана и с римокатолицизма, който в случая няма пряко отношение към нашата тема. Но по-важни са определенията за възникването на атеизма и как се е стигнало до него:

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме