Един монах от Източната църква. О. Лев (Жиле)

Всеки, който, не знаейки за този автор, прочете неговия Иисус, ще попита: та кой е написал тази книга? Книга твърде личностна, пределно интимна. И в същото време подчертано безименна. В оригинала пред псевдонима стои неопределителен член: не еди-кой-си монах, а „един монах”. Какво стои зад това обозначение? Иночески кеносис, особена христология, подчертана привързаност към източното християнство? Авторът не иска казаното от него да се покрива с неговата личност, име, известност или „място в литературата”. Това, което говори, трябва да преминава през читателското възприятие през призмата само на три реалности: монашеството, Изтокът и Църквата. Преди да се създаде обаче, такава книга трябва да бъде износена в нечий конкретен изживян живот.

Църквата, Изтокът, монашеството – три съставни на едно единствено призвание. Авторът на тези размишления е роден в градчето Сен Марселен в югоизточна Франция през 1893 г. Семейството му е достатъчно добре обезпечено и ревностно католическо. Баща му, Анри Жиле, вървейки по стъпките на своя баща, става съдия. Той ще остави поста си, когато ще разбере, че съдебната система е наводнена от франкмасони. При кръщението си детето получава името Луи в чест на Людовик ІХ – светия крал на Франция. Четири поколения по-късно, при погребението на архимандрит Лев (Жиле), по негова лична молба, освен православните молитви ще бъдат прочетени и латински. Същите, които той е слушал някога в детството си.

Богословие и Евхаристия

1

Сегашното състояние на православното богословие може да се опише с две думи: бъркотия и пробуждане. Под бъркотия тук аз разбирам очевидната липса на единство сред православните богослови – единство на богословски език и метод, както и липса на съгласие що се отнася до естеството на въпросите и до начина на тяхното разрешаване. Нашето богословие се развива сред многообразие от богословски „ключове” и затворено в няколко взаимно изключващи се интелектуални рамки. Тази бъркотия обаче е и знак за пробуждане, за ново търсене на автентичната православна богословска перспектива.

Тази ситуация далеч не е случайна, защото съдбата на православното богословие е трагична съдба. От една страна, след рухването на Византия и прекъсването на съзидателната светоотеческа традиция нашето богословие е трябвало да устои на дълъг „западен плен”, дълбоко помрачил и дори изкривил православната богословска мисъл, докато, от друга страна, същият този следсветоотечески период е време и на коренна промяна на положението и предназначението на богословието в живота на Църквата. От грижа на цялата Църква – и предназначено за цялата Църква – то се превръща в „школско” занимание, лишавайки се по този начин от живия интерес и от вниманието, без които не е възможно нито едно съзидателно усилие. В наши дни това положение вече се променя. Противоречията и разделенията вътре в Църквата, новата „икуменическа” среща с християнския Запад и най-вече непосредствено отправеното му от съвременния свят предизвикателство, поставиха пред богословието нова цел и му възвърнаха изгубената в продължение на столетия важност. Оттук са и бъркотията, и пробуждането, и неизбежният сблъсък между идеите, и плурализмът на подходите, и тази острота на проблема за методологията, и оспорването на източници и авторитети. Освободило се от официалния „конформизъм”, наложен от външни за него фактори, православното богословие все още не намира истинското си единство. То обаче трябва да го намери. Макар разбираем и донякъде дори полезен, съвременният богословски плурализъм не може да продължава вечно. Това, което трябва да търсим, е синтез, т.е. съчетаване на всички – повече или по-малко „частни” – богословия в едно споено цяло. Защото по самата си природа православното богословие представлява католичен израз на вярата на Църквата, която, от своя страна, нито познава, нито изпитва необходимост от каквото и да било друго богословие.

Аскетическото и богословското учение на св. Григорий Паламà

1. Аскетико-гносеологичната основа на учението на св. Григорий Паламà

Религиозният живот, бил той определян като общение на човека с Бога или като познание на човека за Бога, винаги може да бъде разгледан като взаимно и двустранно отношение и действие – на Бога и на човека, на Твореца и на сътворения. Ето защо, за правилното разбиране на учението на който и да било духовен писател, в случая на св. Григорий Паламà (1296 – 14 ноември 1359 г.), е важно предварително да бъде изяснен начинът, по който той схваща възможността за взаимно общение между Бога и човека, и разсъжденията му над пътищата на богопознанието и способността за богопознание. Това означава да съставим – ако можем така да се изразим – аскетико-гносеологичната основа на интересуващата ни богословска система.[1] Ето защо, преди да преминем към чисто богословските идеи на св. Григорий Паламà, ще се постараем да изложим – в най-съществените ѝ черти – точно тази страна от неговото богословско учение.[2]

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Едва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Духовният живот според азбучния Патерик

Едно от основните свойства и усещания на първата християнска общност и на членовете ѝ е есхатологичното усещане. Тясното отношение с Христос е пробуждало в тях и е развивало желанието за Неговото Второ пришествие и усещането, че това Пришествие е вече тук пред вратите. От това усещане се ражда и едното, и другото: че тук на земята те са пътници и пришълци, че тук те нямат свой град, а търсят онзи, който ще дойде. Това усещане изразява най-добре ап. Павел: „Защото тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Това усещане характеризира апостолската и следапостолската епоха, както и целия период на мъченичество в ранната Църква. В 4 век и насетне се стига до известна криза на тази цялостна насоченост на християните към Небесния Йерусалим, предизвикана от връзката на Църквата с държава и масовото влизане на езичници в Църквата. Именно тази криза е една от главните причини за появата на пустинническото монашество. Неговото появяване няма за цел търсенето на нови пътища за спасение, а запазването на този изначален етос на християнската общност. Пустинническият монашески етос е искал да бъде – а и е бил тъкмо това – потвърждение, че мъченическият етос е единственият истински етос на Църквата и на отношението ѝ към света и светския град. Усещането, че Църквата започва да се приспособява към света и към светския, секуларния град, е потискало много души, чийто ерос е бил разпнат подобно на ероса на св. Игнатий Богоносец, да основе пустинен антиград като протест срещу секуларния град и подходящо място за подготвяне на скорошното идване на Господа и влизане в Неговия небесен град.

Богословието за Светата Троица

Темата за Бога е занимавала хората през всички епохи както от философска, така и от богословска гледна точка. Различни философски и религиозни системи се опитват да отговорят на въпроси като: „Що е Бог?”, „От кога Той съществува?”, „Кой Го е направил?”, „В какво отношение се намира Той със света?” и т. н.

В Православната църква учим, че Бог е открит на пророците, апостолите, отците и светците, че те са онези, които притежават истинното познание за Бога; че те са истинските богослови в Църквата и че богословстващите са онези, които обладават просветлен ум и следват учението на опита. По този начин ние се опираме на тяхното свидетелство, защото Бог не е обект, откриван от човека със силата на неговата логика, а лице, което се открива в чистото сърце на човека, както е казано в блаженството: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога” (Мат. 5:8).

Именно този опит на светите боговидци ще се опитаме да изложим в следващите страници.