Увод към Православната духовност

Тази книга не е нито научна история на православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Един монах от Източната църква. О. Лев (Жиле)

Всеки, който, не знаейки за този автор, прочете неговия Иисус, ще попита: та кой е написал тази книга? Книга твърде личностна, пределно интимна. И в същото време подчертано безименна. В оригинала пред псевдонима стои неопределителен член: не еди-кой-си монах, а „един монах”. Какво стои зад това обозначение? Иночески кеносис, особена христология, подчертана привързаност към източното християнство? Авторът не иска казаното от него да се покрива с неговата личност, име, известност или „място в литературата”. Това, което говори, трябва да преминава през читателското възприятие през призмата само на три реалности: монашеството, Изтокът и Църквата. Преди да се създаде обаче, такава книга трябва да бъде износена в нечий конкретен изживян живот.

Църквата, Изтокът, монашеството – три съставни на едно единствено призвание. Авторът на тези размишления е роден в градчето Сен Марселен в югоизточна Франция през 1893 г. Семейството му е достатъчно добре обезпечено и ревностно католическо. Баща му, Анри Жиле, вървейки по стъпките на своя баща, става съдия. Той ще остави поста си, когато ще разбере, че съдебната система е наводнена от франкмасони. При кръщението си детето получава името Луи в чест на Людовик ІХ – светия крал на Франция. Четири поколения по-късно, при погребението на архимандрит Лев (Жиле), по негова лична молба, освен православните молитви ще бъдат прочетени и латински. Същите, които той е слушал някога в детството си.

Богословие и Евхаристия

1

Сегашното състояние на православното богословие може да се опише с две думи: бъркотия и пробуждане. Под бъркотия тук аз разбирам очевидната липса на единство сред православните богослови – единство на богословски език и метод, както и липса на съгласие що се отнася до естеството на въпросите и до начина на тяхното разрешаване. Нашето богословие се развива сред многообразие от богословски „ключове” и затворено в няколко взаимно изключващи се интелектуални рамки. Тази бъркотия обаче е и знак за пробуждане, за ново търсене на автентичната православна богословска перспектива.

Тази ситуация далеч не е случайна, защото съдбата на православното богословие е трагична съдба. От една страна, след рухването на Византия и прекъсването на съзидателната светоотеческа традиция нашето богословие е трябвало да устои на дълъг „западен плен”, дълбоко помрачил и дори изкривил православната богословска мисъл, докато, от друга страна, същият този следсветоотечески период е време и на коренна промяна на положението и предназначението на богословието в живота на Църквата. От грижа на цялата Църква – и предназначено за цялата Църква – то се превръща в „школско” занимание, лишавайки се по този начин от живия интерес и от вниманието, без които не е възможно нито едно съзидателно усилие. В наши дни това положение вече се променя. Противоречията и разделенията вътре в Църквата, новата „икуменическа” среща с християнския Запад и най-вече непосредствено отправеното му от съвременния свят предизвикателство, поставиха пред богословието нова цел и му възвърнаха изгубената в продължение на столетия важност. Оттук са и бъркотията, и пробуждането, и неизбежният сблъсък между идеите, и плурализмът на подходите, и тази острота на проблема за методологията, и оспорването на източници и авторитети. Освободило се от официалния „конформизъм”, наложен от външни за него фактори, православното богословие все още не намира истинското си единство. То обаче трябва да го намери. Макар разбираем и донякъде дори полезен, съвременният богословски плурализъм не може да продължава вечно. Това, което трябва да търсим, е синтез, т.е. съчетаване на всички – повече или по-малко „частни” – богословия в едно споено цяло. Защото по самата си природа православното богословие представлява католичен израз на вярата на Църквата, която, от своя страна, нито познава, нито изпитва необходимост от каквото и да било друго богословие.

Аскетическото и богословското учение на св. Григорий Паламà

1. Аскетико-гносеологичната основа на учението на св. Григорий Паламà

Религиозният живот, бил той определян като общение на човека с Бога или като познание на човека за Бога, винаги може да бъде разгледан като взаимно и двустранно отношение и действие – на Бога и на човека, на Твореца и на сътворения. Ето защо, за правилното разбиране на учението на който и да било духовен писател, в случая на св. Григорий Паламà (1296 – 14 ноември 1359 г.), е важно предварително да бъде изяснен начинът, по който той схваща възможността за взаимно общение между Бога и човека, и разсъжденията му над пътищата на богопознанието и способността за богопознание. Това означава да съставим – ако можем така да се изразим – аскетико-гносеологичната основа на интересуващата ни богословска система.[1] Ето защо, преди да преминем към чисто богословските идеи на св. Григорий Паламà, ще се постараем да изложим – в най-съществените ѝ черти – точно тази страна от неговото богословско учение.[2]

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Едва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Духовният живот според азбучния Патерик

Едно от основните свойства и усещания на първата християнска общност и на членовете ѝ е есхатологичното усещане. Тясното отношение с Христос е пробуждало в тях и е развивало желанието за Неговото Второ пришествие и усещането, че това Пришествие е вече тук пред вратите. От това усещане се ражда и едното, и другото: че тук на земята те са пътници и пришълци, че тук те нямат свой град, а търсят онзи, който ще дойде. Това усещане изразява най-добре ап. Павел: „Защото тук нямаме постоянен град, а бъдещия търсим“ (Евр. 13:14). Това усещане характеризира апостолската и следапостолската епоха, както и целия период на мъченичество в ранната Църква. В 4 век и насетне се стига до известна криза на тази цялостна насоченост на християните към Небесния Йерусалим, предизвикана от връзката на Църквата с държава и масовото влизане на езичници в Църквата. Именно тази криза е една от главните причини за появата на пустинническото монашество. Неговото появяване няма за цел търсенето на нови пътища за спасение, а запазването на този изначален етос на християнската общност. Пустинническият монашески етос е искал да бъде – а и е бил тъкмо това – потвърждение, че мъченическият етос е единственият истински етос на Църквата и на отношението ѝ към света и светския град. Усещането, че Църквата започва да се приспособява към света и към светския, секуларния град, е потискало много души, чийто ерос е бил разпнат подобно на ероса на св. Игнатий Богоносец, да основе пустинен антиград като протест срещу секуларния град и подходящо място за подготвяне на скорошното идване на Господа и влизане в Неговия небесен град.