Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Осъдените от Първия вселенски събор ариани и догматическите аксиоми от спора с тях

Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesРазличието между отците и еретиците е, че първите приемат непосредствено от обòжваните (т. е. светците) свръхразумен опит от нетварната светлина на божеството на Светата Троица, а вторите поставят между обòжваните и Бога само тварните средства на откровението.

Между тези еретици, като самосатианци и ариани, има все пак последователи на някакво апофатическо богословие, докато еретиците-евномиани изоставят изцяло това богословие, а впоследствие, следвайки Августин, това правят и франколатините. При всички положения обаче във въпросните случаи тварните средства на откровението на нетварното имат за цел пренасянето от нетварното на послание за спасение и самото творение като факт. Докато в Православното предание на обòжваните – пророците, апостолите и светците – апофатическото богословие идва от личния опит на обòжвания в свръхразумна нетварна божествена светлина, при гореспоменатите еретици характерът на свръхразумното или противоразумно откровение е следствие от възприемането от хората единствено на тварни послания от Бога, или единствено чрез тварната природа на Христос, или чрез тази на някакъв тварен Логос, но във всеки случай – както са описани в Св. Писание. Изобщо, както свръхразумното апофатическо богословие на самосатците и арианите, така и рационалното катафатично богословие на евномианите и франколатините се основават изключително върху Св. Писание, тъй като личният опит на духовните мъже от тези ереси познава Бога винаги посредством тварно средство или дори бесовски екстаз, който не е несвързан с обòжението.

Оригенистичната криза през шестото столетие

Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffЛичността и идеите на Ориген винаги са били причина за страстни спорове. Осъден приживе от своя епископ, подкрепян от многобройни ученици, той е нападнат в 4 век от св. Епифаний и осъден през 400 г. от събор под председателството на Теофил Александрийски. Добре позната е и ролята, играна в оригенистичните спорове от св. Йероним и Руфин Аквилейски. Същите тези спорове послужват като оправдание за свалянето на св. Йоан Златоуст от Константинополската катедра.

Едиктът на Юстиниан против оригенистите, публикуван през 543 г., е причинен непосредствено от вълненията във Великата Лавра на св. Сава в Палестина. Самият св. Сава посещава императора в 531 г. и моли за неговата намеса против привържениците на авва Нон – водач на оригенистите.[1] Тъй като обаче проблемът не е само локален, палестински, а е застрашено учението на Църквата като цяло, императорът е принуден да търси начин за всеобщо и принципно осъждане на оригенизма. Накрая осъждането е потвърдено от Петия вселенски събор. От една страна осъждането е насочено против оригенистичната космология и антропология, а, от друга, против христологията, която е изповядвана в средите на оригенистите, както и по-рано – от Евагрий Понтийски.

Еклисиология и глобализация

Написана от Пантелеймон Калайдзидис

kalaitzidis thessaliaВ търсене на еклисиологичния модел в епохата на глобализацията (като продължение на предходните модели: поместен, имперски, национален)

1. Трите църковни „модела” според прот. Александър Шмеман

В обширната статия „Знакова буря”,[1] писана след острите – предимно гръцки – реакции срещу обявяването на автокефалията на Orthodox Church in America,[2] (бивша руска митрополия), прот. Ал. Шмеман разграничава три еклисиологични модела и три йерархични междуцърковни връзки, три нива на канонично предание: поместно, имперско и национално. Всеки от тези модели той свързва с определени исторически периоди със съответните им културни и политически форми, както и с модели на връзките държава-Църква. Поместният еклисиологичен модел, например, се свързва с доконстантиновия период на разпръснатите из римската икумена първохристиянски общини. Имперският – с Римската/Византийска империя, а националният – с появата на национализма в епохата на Просвещението и създаването на национални държави.

За дара на говоренето на езици

Написана от Архим. Захариас (Захару)

Fr-Z-IIIДесет дни след Възнесението Господне, като знак на помирението между Бога и човека, на Петдесетница се проявяват даровете на Светия Дух. Но един от тези дарове – дарът на говореното на езици е различен. Труден е за разбиране и една от причините за това е, че изчезва към края на живота на св. ап. Павел. Освен това от по-късните му послания, в които той го поставя накрая в списъка на даровете на Светия Дух, ясно се вижда, че значението на този дар е отслабнало. Как трябва да се разбира това?

Знаем, че дарът за говорене на езици (glossolalia)[1] бе даден на зараждащата се Църква с конкретна цел. Старият Израил бе свикнал да се покланя и моли по един до голяма степен външен начин и, когато Дух Свети слиза в деня на Петдесетница, Той иска това да се промени. Намерението Му следователно е да научи хората да се молят в духа, в „скрития човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница виждаме как хората възхваляват великите дела Божии, като започват да говорят чужди езици. Скоро този дар се разпространява широко, защото Бог иска Неговите думи да достигнат до краищата на света (Рим. 10:18) и новата вяра да донесе спасение за всички народи. С благоволението на Светия Дух мнозина биват насърчавани да говорят на езици. Онези, които се молят на езици, са щастливи, понеже са сигурни в едно: Бог е „преломяван сред тях” и е техен съработник.

Житие на Филотея Темнишка: богословски акценти

Написана от Свещ. Петър Петров

Fr Petar_PetrovДобре е, прочее, с духовни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и от там да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта от такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

Житие на св. Ромил Бдински

По сполучливия израз на един от изследователите на агиографското наследство, житията на светците са „своеобразна енциклопедия на Църквата”,[1] в тях е отразен духовният опит на православието, придобит в историческия път на Църквата. С други думи, имат информативен и познавателен характер,[2] а техният действителен автор е Богочовешкият организъм – Църквата.[3]

Неизличима следа в православната духовна съкровищница оставя и Българската църква – във вековния си исторически път, чрез просияли светци и озарени агиографи. Сред тях най-много блести св. Евтимий Търновски. Перото и словото му прилягат така, както любовен порив на младеж, устремен към своята любима. Сред многото словесни венци от духовни цветя, изплетени от светия патриарх е и похвалата му за св. Филотея Темнишка.

Насочваме вниманието към нея тъй като тя е малко позната на съвременниците в духовните и историческите си измерения.[4] Разбира се, не можем да претендираме за изчерпателност. Изворознанието разширява обхвата на познаването на историческите документи, което все повече потвърждава необходимостта от колективни проучвания. Тя е още по-наложителна при проучване на всеобхватни извори като агиографските. Поради това тук по-скоро ще изтъкнем някои акценти в творбата, които са ключови за разбирането ѝ.

Психотерапията в служба на Църквата

Написана от Владета Йеротич

vladeta jeroticПсихотерапия наричат всички методи, действащи върху психиката или тялото чрез средства, чийто действия се постигат по психически път. Тя има дълго минало и кратка история. Ако се обърнем към историята на медицината и особено на психиатрията и психотерапията, ще видим, че векове наред е било напълно естествено не само психически разстроеният, но и всеки друг болен да се разглежда в неговото психофизическо единство, в индивидуалното му и обществено положение, при което още не се е стигало до острото и все по-остро разделение на телесно и душевно лечение, което започва от т. нар. ново време. На прага на това ново време великият европейски лекар Парацелз (1493-1541) изразява това единство на тялото, душата и духа в здравето, както и в болестта, по удивителен начин: „Болестите произтичат от царуването на природата, а оздравяването идва от царуването на духа”.

Наши партньори

Християнство и култура

HK 186Ик. Стефан Стефанов
Светците са наши приятели

Игумения Филотея
Към извора, който е Христос

Игумен Пьотр (Мешчеринов)
Самотничеството пред Бога. В памет на митр. Антоний Сурожки

Монах Николае (Щайнхард)
Възхищението на Господа

Полезни връзки

 

Препоръчваме