За дара на говоренето на езици

Десет дни след Възнесението Господне, като знак на помирението между Бога и човека, на Петдесетница се проявяват даровете на Светия Дух. Но един от тези дарове – дарът на говореното на езици е различен. Труден е за разбиране и една от причините за това е, че изчезва към края на живота на св. ап. Павел. Освен това от по-късните му послания, в които той го поставя накрая в списъка на даровете на Светия Дух, ясно се вижда, че значението на този дар е отслабнало. Как трябва да се разбира това?

Знаем, че дарът за говорене на езици (glossolalia)[1] бе даден на зараждащата се Църква с конкретна цел. Старият Израил бе свикнал да се покланя и моли по един до голяма степен външен начин и, когато Дух Свети слиза в деня на Петдесетница, Той иска това да се промени. Намерението Му следователно е да научи хората да се молят в духа, в „скрития човек на сърцето” (1 Петр. 3:4). В деня на Петдесетница виждаме как хората възхваляват великите дела Божии, като започват да говорят чужди езици. Скоро този дар се разпространява широко, защото Бог иска Неговите думи да достигнат до краищата на света (Рим. 10:18) и новата вяра да донесе спасение за всички народи. С благоволението на Светия Дух мнозина биват насърчавани да говорят на езици. Онези, които се молят на езици, са щастливи, понеже са сигурни в едно: Бог е „преломяван сред тях” и е техен съработник.

Житие на Филотея Темнишка: богословски акценти

Добре е, прочее, с духовни очи да виждаме подвизите на съвършените мъже и страдалци на добродетелта и от там да придобием някаква печалба. Видимите и възхвалявани дела стават достойнотърсени и биват достойновъзжелани и поощряват зрителите да ги притежават; повестта от такива подвизи принася немалка полза, когато разказите са отпращани от слуха на знаещите към слуха на незнаещите.

Житие на св. Ромил Бдински

По сполучливия израз на един от изследователите на агиографското наследство, житията на светците са „своеобразна енциклопедия на Църквата”,[1] в тях е отразен духовният опит на православието, придобит в историческия път на Църквата. С други думи, имат информативен и познавателен характер,[2] а техният действителен автор е Богочовешкият организъм – Църквата.[3]

Неизличима следа в православната духовна съкровищница оставя и Българската църква – във вековния си исторически път, чрез просияли светци и озарени агиографи. Сред тях най-много блести св. Евтимий Търновски. Перото и словото му прилягат така, както любовен порив на младеж, устремен към своята любима. Сред многото словесни венци от духовни цветя, изплетени от светия патриарх е и похвалата му за св. Филотея Темнишка.

Насочваме вниманието към нея тъй като тя е малко позната на съвременниците в духовните и историческите си измерения.[4] Разбира се, не можем да претендираме за изчерпателност. Изворознанието разширява обхвата на познаването на историческите документи, което все повече потвърждава необходимостта от колективни проучвания. Тя е още по-наложителна при проучване на всеобхватни извори като агиографските. Поради това тук по-скоро ще изтъкнем някои акценти в творбата, които са ключови за разбирането ѝ.

Психотерапията в служба на Църквата

Психотерапия наричат всички методи, действащи върху психиката или тялото чрез средства, чийто действия се постигат по психически път. Тя има дълго минало и кратка история. Ако се обърнем към историята на медицината и особено на психиатрията и психотерапията, ще видим, че векове наред е било напълно естествено не само психически разстроеният, но и всеки друг болен да се разглежда в неговото психофизическо единство, в индивидуалното му и обществено положение, при което още не се е стигало до острото и все по-остро разделение на телесно и душевно лечение, което започва от т. нар. ново време. На прага на това ново време великият европейски лекар Парацелз (1493-1541) изразява това единство на тялото, душата и духа в здравето, както и в болестта, по удивителен начин: „Болестите произтичат от царуването на природата, а оздравяването идва от царуването на духа”.

Богословското поколение на 60-те: Панайотис Нелас

Интересът на Никос Нисиотис към Въплъщението, а оттук и към плътта на света, е споделен и от Панайотис Нелас, както и разбирането му за личното обновяване и преобразяване на богослова и на всеки вярващ, за осъществяване на библейското в света, но не от света.[1] Списанието Синакси, на което той е главен основател и автор, е плод именно на тези възгледи. При Панайотис Нелас това проличава особено силно в негова статия, публикувана в Синакси, под заглавие „Да се родиш свише”,[2] която първо излезе на френски език в Contacts (141, 1981).

В Евангелието според Йоан Христос произнася забележителните думи: „Ако някой се не роди свише, не може да види царството Божие. Никодим Му казва: как може човек, бидейки стар, да се роди? Нима може втори път да влезе в утробата на майка си и да се роди? Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан 3:3-5) И когато по-надолу Никодим Го пита: „Как може да бъде това?”, Христос му отговаря по начин, на който трябва да обърнем внимание: „Ти си учител Израилев, та това ли не знаеш?” (Иоан 3:9-11). Което означава, че той е трябвало да знае това, както и всеки християнин или поне богослов трябва да има усещане за смисъла на това ново раждане и неговите прояви. Панайотис Нелас, знаейки че днес има много Никодимовци, казва следното:

„Наистина, знам, че се кръстих, но не усещам да съм се родил отново. За мен последиците от кръщението са преди всичко социални. В най-добрия случай съзнавам, че съм станал член на Църквата, и следователно мога – или по-скоро съм длъжен – да се моля, причастявам и т. н. Как обаче да се моля, причастявам и изповядвам, т. е. да действам несъзнателно, да работя наистина в духовно пространство, когато нямам най-важната предпоставка за това: съзнанието, че съществувам в това пространство? Така, фактът на моето кръщение остава чужд за мен и молитвата, причастието и останалите неща стават обикновени задължения. Приемам ги и малко или повече ги изпълнявам – понякога с добро разположение, но те не престават да бъдат действия затворени, тъмни, неосветени – просто задължения”.

Описание на небесната литургия в евхаристийните молитви на ранната Църква

Основание за всяка християнска есхатология са били и до края на времената ще останат на първо място есхатологичните думи на Господ Иисус Христос, съдържащи се в Евангелията (за които дори се говори като за Малък апокалипсис), както и книга Откровение (Апокалипсис на св. Йоан).[1] От своя страна, тези новозаветни текстове са тясно свързани с по-широкия кръг т. нар. „междузаветна апокалиптична литература”.[2] Разбира се, Малкият апокалипсис от каноничните Евангелия и Откровението на св. Йоан се отличават от другите апокалиптични произведения на междузаветния период със своето боговдъхновено съдържание, но по форма и особености на изложението каноничните и другите (както старозаветни, така и християнски) Апокалипсиси са близки едни на други. С други думи, каноничните апокалипсиси са възникнали не на празно място – те се явяват апотеоз на прозренията, съдържащи се в другите произведения с апокалиптично съдържание, като при това остават в голяма степен в рамките на литературните и прочие особености на последните.

Затова усърдното изследване на новозаветното есхатологично учение предполага също и познаване на останалата апокалиптична книжнина, а изясняването на въпроса за есхатологичните представи в ранната Църква изисква и анализ на това, доколко различната апокалиптична литература е оказвала влияние върху раннохристиянските автори и устното Предание. Настоящият доклад е посветен на частен въпрос[3] от тази важна тема, а именно – въпросът за влиянието на апокалиптичната литература върху евхаристийните молитви на ранната Църква.

Оправдание на фарисейството

Встъпление

Вече не за първи път се сблъсквам с това, че всичко ново е добре забравено старо. Ето и сега, прехвърляйки семейните архиви, се натъкнах на пожълтели машинописни листа с ръкописни бележки и с няколко бележки „за И. А. К. от ММ”. Толкова много съм работила над текстовете на майка Мария, че веднага разбрах – става дума за т. нар. самиздатски екземпляр с посвещение от автора на Игор Александрович Кривошеин. Този текст се появи през 1938 г. в списание Путь, но за мене беше истинско удоволствие да открия първоизточника. Мисля си как в онези далечни години мнозина от авторите-емигранти са преписвали на ръка под индиго или, като в този случай, на машина, свои произведения, как са ги дарявали и разпространявали, без въобще да се надяват тези текстове да успеят да се появят в едно или друго списание. Нещо е излизало, а друго – потъвало в забрава.

В много от аспектите си този текст не е остарял, съзвучен е не само с тогавашното време, но и със съвременните събития, написан е ярко, образно и много интересно. Тук е цялата майка Мария, с нейното търсене на правдата Христова и правдата житейска, тук ги има и вечното мятане на интелигента, и думите на застъпничество за „книжника и фарисея”. Има ги и чука, и наковалнята, и вечния раздор между „да допусна” или „да позволя”, и разговора за свободата, „когато човечеството се научило да се бои от свободата, защото знаело, къде го е довела тази свобода”, защото знаело, че при избора има само два пътя: или да тръгне след пророците, или да се спусне в бездната. Само истински руски човек, наситил се на две култури, изживял първата половина от живота си в свободната Русия от началото на века, а втората – на Запад, ставайки духовно чедо на о. Сергий Булгаков, неуморимо даряваща милосърдие, събираща помощи за онези, които са стъпили накриво, смела монахиня в света, мечтаеща за завръщане в Родината, може така ярко и по някакъв начин противоречиво да излезе в защита на фарисеите-традиционалисти и да ридае за църковната не-свобода: „Да, в пустинята на духа, във времената на духовна суша, фарисеят е оправдан, но приключи Петровата църковна епоха, в Русия бе възстановена патриаршията и след стотици години отново започнаха гонения против християнството”. Пише за новомъчениците и нейните парещи огнени слова (и тук за пореден път думата огън преследва, м. М.) пронизват, и си струва да си спомним, че това се е писало още в 30-те години на 20 век – именно в страшните години на „гоненията против Църквата и християнството, в такива размери, които не е знаела и първохристиянската Църква, когато вярващите са бивали физически унищожавани и цели поколения са израснали в пълно неведение за Христос”.

Ксения Кривошеина – автор на сайта за майка Мария.[1]