Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Църква, Евангелие и догмат

Написана от Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisСъбитията от Въплъщението на Христос до Възнесение и Петдесетница ни водят към света на Църквата като литургична община, самосъзнанието и единството на която се изграждат върху тринитарна основа.

Виждаме, че, от самото начало и до днес, тя е събрана около Трапезата Господня: „… И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42).

Тук, в литургичното събрание, е източникът на нейния живот, средоточието на този живот. От тук извира нейното ново учение, нейната освещаваща благодат; от тук взима своето начало и начинът, по който тя се управлява.

В това ново семейство – в Тялото Христово и общението на Светия Дух – се пише и Евангелието, което не е някакво систематично изложение на християнското учение, защото не става въпрос въобще за учение. Христос не оставя след Себе Си никаква нова философска система, дори не е основал нова религия. Той ни е оставил Своето Тяло и ни е изпратил Своя Дух. И Евангелието представлява преди всичко отделни откъси от живота на Христос и от опита на новата общност в Христос. Св. евангелист Йоан ясно говори за ограничения характер на евангелското повествование: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, струва ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25). Всичко това обаче, което не би могъл да побере целият свят, ако е трябвало да се пише за всичко подробно, се намира, познава и преживява в Църквата, в която живее Самият Христос. Тези, които мислят, че познават Христос извън Църквата, в действителност притежават съвсем нищожни сведения за Него; онези пък, които пребивават в Църквата, живеят в Него. Така можем да кажем, че в своята същност Евангелието е частна книга, принадлежаща на Църквата – пратеник в света. Или, с други думи, извън Църквата Евангелието е мъглява непонятна книга. Много характерно е мястото, където се пази Евангелието – в православния храм това място е Светият Престол, върху който това Евангелие свещенодейства и е обект на свещенодействие.

Учителят Августин: елементи на отрицателното богословие в мисленето на бл. Августин

Написана от Владимир Лоски

vladimir losskyЗначението на отрицанието в познанието ни за Бога не е непременно свързано с мистичното богословие – така, както то е представено от автора на Дионисиевия корпус. Дори и при св. Дионисий Ареопагит пътят на отрицанието, макар и да достига своята кулминация в „незнанието, което откриваме отвъд границите на разума”,[1] води не само към екстатично единение, но е и умозрителен (спекулативен) догматически метод[2] на Божествената трансцендентност.[3] Обобщавайки, можем да кажем, че всяко религиозно мислене – доколкото бива осъзнавано като такова – е поставено пред необходимостта да се възползва от отрицанието: било то, за да достигне недостижимото в рамките на съпровождащата го диалектика на естествената мистика, или за да остане в пределите на същностното богословие, то преобразува метода на превъзхождащото и принципите на аналогията в способ, който в самите, използвани от него, концепции възхожда към трансцендентността на Бога, която убягва на концептуалното познание. Ако Тома от Аквино успява да придаде на Дионисиевия апофатизъм някакъв нов смисъл, от който не произтича първичното превъзходство на битието, то е именно защото употребата на отрицанието, на което ни принуждава идеята за трансцендентния Бог, не е характерна единствено за онези, които поставят Бога над битието.

Развитие на византийската литургия: Литургия на Верните

Написана от Хуан Матеос

Juan MateosМолитви на верните

Веднага след отпуста на оглашените дяконът започва ектенията за верните Елици вернии, миром Господу помолимся. Във византийския чин днес имаме две ектении и две молитви за верните, тъй като се е смятало, че всяка молитва трябва да има собствена ектения. В първата част на лекцията видяхме, че двете молитви, едната от които се чете по време на ектенията, а другата – след нея, са части от древната Константинополска традиция. Ектенията, за която говорим сега (oratio fidelium – молитва на верните), е била не друго, а самата Велика ектения, която сега се намира в началото на Литургията.

Тя се нарича молитвата на верните – не защото те са се молили с нея за своите си нужди, а защото съобществото на верните, т. е. Църквата, се моли за нуждите на света. Затова тази молитва-ектения, наричат и съборна, т. е. универсална; другото ѝ название е мирна, защото първото прошение, което се отправя в нея, е за даруване на мир.

За паметта

Написана от Прот. Александър Шмеман

2 Fr_Alexander_SchmemannЗа паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

Преображението на света

Написана от Архим. Йов (Геча)

Archim Job_GechaПредложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).

Светската култура и Църквата: поле на взаимодействието

Написана от Олга Седакова

Olga SedakovaТемата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Наши партньори

Християнство и култура

HK 187Константинополски патриарх Вартоломей (Архондонис)
Религия и общество. Фундаментализъм и расизъм

Александър Смочевски
Инициативи на Александрийската патриаршия за свикване на Всеправославен събор (1924-1943)

Прот. Павел Събев
Четири схолии към литургийното евангелие за Неделя преди Рождество Христово

Калин Янакиев
Сакраменталната природа на брака

Марио Коев
Analogical isomorphism. Слоеве на реалността

Полезни връзки

 

Препоръчваме