Причастие, единение, общение в Божествената Литургия: Въведение в мистагогията

Темата за причастността, като цяло, придобива особена актуалност в настояще време – време на единителни процеси между сходните деноминации в Църквата и същевременно на подчертана секуларизация и демитологизация, които водят след себе си релативизъм, маргинализъм, символизъм и еклектизъм.

Ще потърсим в тази тема нейното литургично измерение и присъствие като част от Практическото богословие на Църквата или иначе казано от богословския праксис. Поради факта, че „за по-голямата част от тринитарното богословие и еклисиологията дискусията за категорията koinonia се е превърнала в условие, без което не може”,[1] ще изтъкнем изобщо невъзможността за ползотворно развитие на практическо богословие в епохата на Новото хилядолетие без вникване и задълбочаване в същността на темата за литургичната причастност и съединението на измеренията и потенциалите в Творението, отразени в Литургията, както и без достойното им реално прилагане.

Неопатристичният синтез като програма на православното богословие

В некролога си за Флоровски Александър Шмеман пише: „Той така и не изясни какво има предвид, когато твърди, че неопатристичният синтез следва да бъде крайна цел на православния богословски праксис”.[1] Самият Флоровски пише още през 1963 г., че православното богословие се намира в преходен период и все още търси собствен стил и метод. „Целта [!] може да се определи като неопатристичен синтез”.[2] Следователно той изхожда от обстоятелството, че православното богословие, в това число и неговото собствено, все още не е постигнало крайната си цел. А когато е удостоен с „почетен доктор” на Солунския университет през 1959 г., заявява, че идеята за неопатристичен синтез е „водещият мотив” на неговата „богословска работа”.[3] Тези изказвания действително показват, че понятието се разгръща фрагментарно, въпреки че от тях не следва, че не е възможно да бъде изяснена програмата на неопатристичния синтез. Както правилно забелязва Иван Ширидов, със своето главно съчинение Пути русского богословия от 1937 г. Флоровски не само прави общ преглед на историята, а и начертава „програма на съвременното руско богословие”,[4] като същевременно формулира своето разбиране за възможностите и целите на богословието изобщо. Задачата на тази глава е, предвид гореизложеното, да изясни по-пълно намерението на Флоровски. Понятието трябва да бъде подробно разгледано тук, не само защото този раздел обобщава казаното досега за методиката на православното богословие, а така също за да бъде обгледан теоретичният хоризонт на онова, което неговото богословие действително се стреми да бъде и съставлява неговия критерий за преценка на други богословски проекти. Изследването на това понятие е важно най-сетне и защото днес се възприема като програмно и от други богослови. Все още обаче липсва анализ на значението му в мисловния свят на Флоровски.[5]

Патристичното възраждане и неговите главни представители. Неопатристичният синтез

Историята на православното богословие през 20 век е почти изцяло доминирана от идеята за патристичното възраждане.[1] С какво е свързано това възраждане е повече от очевидно. То е обвързано преди всичко с идеята за неопатристичния синтез, който характеризира съвременното православно богословие или по-точно, за посоката, която то трябва да поеме. Изглежда, че терминът се ражда по аналогия с неокантианството (асоциирано с мислители като Ернст Касирер и повлияно от Хусерл и Хайдегер) и, може би, в по-голяма степен от неотомизма, свързван с обявяването на Тома Аквински за богослов от папа Лъв ХІІІ и неговото популяризиране от френските философи Етиен Жилсон и Жак Маритен. Подобно на тези движения неопатристичният синтез включва и връщане към изворите[2] – тоест, възстановяване на светоотеческото свидетелство - и ангажираност със съвременните проблеми. Освен това той притежава и определен полемичен контекст, изразен в реакцията, свързана най-вече с имената на двата колоса на православното богословие на 20 век, о. Георги Флоровски и Владимир Лоски, срещу общия характер на руското религиозно възраждане, което кулминира в софиологията и нейното осъждане през 30-те години на миналия век. Решителното завръщане към светоотеческите извори, към което призовават Флоровски и Лоски, определено е важен аспект на православното богословие от 20 век (което има отражение далеч отвъд кръга на руската емиграция, в който се заражда), но е само част от много по-сложен процес, който ще се опитаме да осветлим в тази статия.

Евхаристийните богослужения на Запада и православната литургия

В западните църкви са известни много начини за извършване на евхаристийните богослужения. За всяка от християнските традиции – католическа, англиканска, както и за цялото многообразие от протестантски общности е присъщ свой, особен характер на богослужение, а във всяка от тези църкви се наблюдава освен всичко друго и голямо разнообразие от стилове. Западният християнин обаче, познаващ Евхаристията във вида, в който тя се служи в неговата енория, не се впечатлява особено, когато попадне на служба, извършвана според друга традиция. Благодарение на движението за литургично обновление започна преразглеждане на формите на евхаристийно богослужение в католическата, в англиканската и в много от протестантските църкви, а това доведе до значително сближаване и на формата на службите, на техните методи и стилове. Различията в детайлите се запазиха, но всички църковни традиции бяха повлияни от реформата, която от своя страна е плод на задълбоченото изучаване на първите векове от църковната история и на раннохристиянското богослужение. Редно е обаче да отбележим, че реформите се приемат по различен начин – на едни места с ентусиазъм, а на други с ропот.

Писмо до Л. Толстой за Възкресението на Христос

Петербург, 28 юли – 2 август 1894 г.

Скъпи Л. Н.! От последното ми писмо, изпратено чрез граф Кр., на два пъти бях сериозно болен и не искам повече да отлагам важния разговор, който Ви дължа.

Всички наши разногласия могат да бъдат сведени до една единствена конкретна тема – възкресението на Христос. Мисля, че и във Вашия собствен светоглед (ако, разбира се, правилно разбирам последните Ви съчинения) няма нищо, което да би попречило да се приеме истината на възкресението, а дори и повече – има нещо, което задължава нейното признаване. Отначало ще поговоря за идеята за възкресението изобщо, а след това – за Възкресението на Христос.

Увод към Православната духовност

Тази книга не е нито научна история на православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.