Употребата на логически доказателства в богословието според св. Григорий Паламà

Значение на темата в светоотеческото богословие

На всички вече е добре известно, че през последните десетилетия изследването и заниманията с учението на св. Григорий Паламà отбелязаха забележителен напредък. Онова, което в 18 век се опитваха да осъществят представителите на филокалийното исихастко движение, т. нар. коливади, планирайки издаването на трудовете на великия отец, се осъществи едва в наши дни. Изданието на трудовете на Паламà вече е почти завършено, направен беше дори и превод на новогръцки език. Появиха се и множество изследвания върху основни теми от неговото учение. Коливади-светци като Макарий Нотарàс, Никодим Светогорец и Атанасиос Пàриос ясно виждаха опасността, заедно с европейското просвещение, в православното богословие по терлици да навлязат и рационализмът и схоластиката – в богословската методология да бъде пренебрегнато светоотеческото Православно предание и богословието да се превърне в диалектика и във философия. Впоследствие обаче това до голяма степен беше избегнато. Това беше засвидетелствано още на Първия световен конгрес по православно богословие в 1936 г. в Атина. Там беше отчетено присъствието на западното влияние в православието и беше подчертана необходимостта от възвръщане към дома на църковните отци.

„Бог, пострадал в плът”

В предходните глави видяхме, че към момента на интронизирането на Юстиниан І за император (527 г.) богословските позиции на привържениците на Халкидонския събор са опасно несъгласувани. След смъртта на Теодорит сред тях няма нито един значителен богослов. Обратно на това, монофизитите справедливо могат да се гордеят с присъствието в редиците си на личности като Филоксен Мабугски и Севир Антиохийски. На претенцията на последния да е автентичен представител на великите традиции на отците православните практически не могат да противопоставят нищо друго, освен старите аргументи, извлечени от Теодор Мопсуестийски, който обаче – след случая с Несторий – попада под сериозно подозрение.

Има и такива богослови, които, макар да остават „верни на Халкидонския събор, започват да забелязват слабостите на неговите апологети, изразени особено силно в някои кръгове, в крайното противопоставяне спрямо интерполирания Трисагион. Както видяхме, текстът на този химн, във вида, предложен от монофизитския патриарх на Антиохия Петър Гнафевс – „Свети Боже, свети Крепкий, свети Безсмертний, Който бе разпнат за нас, помилуй нас” – формално не е еретически, тъй като е адресиран към Христос, а не към цялата Троица. Той може да бъде смятан за гибелен само доколкото се превръща в лозунг на монофизитите. Халкидонците обаче не се ограничават само до това. Някои от тях отричат и самия принцип, по силата на който предвечният Логос може да е страдал, да е бил разпнат и да умре. Субект на страданията те назовават Христос или плътта, човечеството на Логоса.[1] Безспорно това е същият този проблем, който е бил дискутиран в годините преди Третия вселенски събор в Ефес и който е посветен на термина Богородица: може ли Логосът действително да бъде роден от Дева и не е ли само човекът Иисус син на Мария? По-късно св. Кирил Александрийски, който отстоява против Несторий пълната богословска обоснованост на термина Богородица, е принуден да заяви в своя дванадесети анатематизъм, че Словото пострада в плът.[2] В противоположност на това, монасите-акимити, основните поддръжници на Халкидон в столицата,[3] не само се противопоставят на теопасхитските формули, но и тълкуват термина Богородица като благочестива парафраза, което на практика означава същото, което приема и самият Несторий.

Бог като Тайна

Непознати, а сме добре познати.

2 Кор. 6:9

Бог е непостижим за ума. Ако не беше така, Той нямаше да бъде Бог.[1]

Евагрий Понтийски

Един ден няколко братя дошли да видят авва Антоний, сред тях бил и авва Йосиф. Като искал да ги изпита, старецът споменал един текст от Писанието и, започвайки с най-младия, ги попитал какво означава. Всеки го обяснил колкото може по-добре. Но на всеки старецът казвал: „Още не си намерил отговора”. Най-накрая попитал авва Йосиф: „А според теб, какво означава този текст?” Той отвърнал: „Не знам”. Тогава авва Антоний казал: „Наистина, авва Йосиф е на прав път, щом казва не знам”.[2]

Слова на пустинните отци

Както приятел говори с приятел, така човек говори с Бога и, приближавайки с доверие, застава пред лицето на Онзи, Който живее непристъпен в светлина.[3]

Симеон Нови Богослов

За връзката между Бога и света

Уважаеми г-н Декан,

Имам честта да представя на преценката на господа преподавателите в Богословския факултет на Атинския университет следните отговори на изложеното от уважаемия професор г-н П. Трембелас по отношение на моя докторат, за да докажа безпочвеността на обвиненията му и да изясня разликата между схоластиката и гръцкото светоотеческо богословие.

Обвиненията на уважаемия г-н професор засягат като цяло три теми: 1) написаното от мен за връзката между Бога и света 2) теорията на Анселм и 3) безсмъртието. Ще отговарям по ред:

За връзката между Бога и света

Изложената от г-н професора теза за западното учение за благодатта и енергията на Бога е синтезирана, но не винаги точна. Учението на западните (християни) е еретично, тъй като под различни форми влиза в сблъсък с гръцките отци, а латинската форма е отхвърлена по време на споровете между Изтока и Запада за filioque и накрая е осъдено от Константинополските събори през 1341 г. и 1351 г.

Кореспонденцията между отец Йоан Романидис и Панайотис Трембелас

Кореспонденцията между отец Йоан Романидис и преподавателя Панайотис Трембелас, публикувана с увод и коментари от отец Георги Металинос, е интересна от всяка гледна точка и мисля, че ще обогати богословската наука. Става дума за диалога, започнал между двамата големи академични богослови, след като отец Йоан депозира своя докторат в Богословския факултет на Атинския университет – сравнително млад и израснал в Америка, а Трембелас по онова време е сред най-изявените преподаватели по практическо богословие в този факултет и член на оценяващата комисия.

За да бъде обаче разбран този важен богословски диалог, е необходимо да го поставим в контекста, в който се е провел, както и да се видят неговите последици. Поради тази причина ще споделя тук своето мнение, опирайки се на сведенията, с които разполагам, както и на публикуваните от отец Георги Металинос.

Обòжението (теосиса) в дискурса на модерния антипаламизъм и на църковните отци

Едва ли ще кажа нещо ново, ако споделя утвърдилото се сред много съвременни богослови и историци мнение, че разделението между Източното и Западното християнство до голяма степен се определя от фундаменталната противоположност на богословското развитие на традициите им. В творчеството на двама ключови богослови – св. Григорий Паламà за Изтока и Тома Аквински за Запада – тази противоположност може да бъде най-ясно видяна и осмислена предвид факта, че написаното и от двамата е своеобразен апогей и обобщено осмисляне на голяма част от богословието на всяка от двете традиции. Разбира се, св. Григорий не може да претендира за всеобхватен труд като Summa theologiae,[1] но за православието точното изложение и изяснение на учението за обòжението и исихазма, което в същина съдържа и засяга основните верови истини на Православната църква, без преувеличение може да бъде прието за също толкова фундаментално систематизиране и обобщение. Двамата се превръщат във водещи фигури, символични лидери на двете направления в богословието на Изтока и Запада – схоластиката и исихазма, а имената им съответно в синоними на тези направления: томизма и паламизма. В епохата на Средновековието томизмът и исихазмът са най-ярките изражения на двете традиции, като същевременно показват огромната пропаст, образувала се през вековете между тях. Погрешно би било да смятаме Тома Аквински и св. Григорий за новатори, за основоположници на нови направления в богословското развитие на Изтока и Запада. Трудовете им просто обобщават предходния опит, който е основа и съдържание на тяхното богословие, като същевременно ясно показват огромните противоречия, натрупани между двете традиции в цялостното богословско осмисляне на Твореца и творението и на връзката между тях.