Метафизичните предпоставки в моделите на квантовата космология

Като наука за произхода и развитието на крупномащабните структури във Вселената, космологията започва да се развива през 20 в. Преди това космологичните възгледи на учените имат изключително хипотетичен характер и на практика не се основават върху каквато и да е сериозна научна основа. До 17 в. християнският мироглед е доминиращ в Европа, поради което космологичните възгледи са – на първо място – основани върху библейското учение за сътворението на света от Бога. През 18 в. обаче философите от епохата на Просвещението започват да разработват космологични системи, коренно различни от библейското разбиране на мирозданието, което през 19 в. води до почти повсеместното научно схващане за вечността и неизменността на Вселената. В работите си върху научната космология, от идеята за безкрайността на Бога Кант извежда заключението за безкрайността на Вселената. Той пише: „Ако е възможно посредством последователността на явленията Бог да е направил реално понятието за безкрайност, възникнало в Неговия ум, то защо да не е в състояние да осъществи и понятието за другата безкрайност в целия ред от пространствено свързани явления и по този начин да направи света безкраен”.[1] От идеята за безкрайността на Вселената Кант извежда строго механистичен модел на физическата реалност. Макар да определя себе си като теист, той полага основите на агностицизма от 18-19 в. Така, в стремежа си да се опре върху позитивистични и материалистически предпоставки, през 19 в. науката влиза в остро противоречие с християнския светоглед.

Изкупителната жертва. Евхаристийното възпоменаване

Христос се принесе Себе си в жертва за нас, за изкуплението на човешкия род. Затова кръстната жертва следва да се разбира като единствен в своята целесъобразност и необходимост образ на възстановяването на падналия човек. Последният не би могъл да получи опрощение по начин, при който неговият грях да бъде оставен без никакви последствия от Божията благост. Бог не може да се помири с греха. И оставянето на измяната и отпадането без последици не съответства нито на достойнството на човека, нито на неговото синовно положение спрямо Бога. Грехът е не просто вина, можеща да бъде опростена; той е и болест – събитие с неизличими вътрешни последици, които неизбежно се преживяват и в същото време не могат да бъдат до край надживени и изличени от човека сам по себе си.[1] Да спаси човека, без да нарушава свободата му и без да го превърне във вещ и обект на Божествено въздействие, може единствено човек, който е без грях, но заедно с това притежаващ съответната за целта свръхчовешка мощ, т. е. Богочовек, Въплътилото се Слово. Като приел човешко естество с всички заложени в него възможности, а в частност и последствията от греха, Богочовекът ги изстрадал в пълнота и до край през Своя земен живот, дори до кръстната смърт. От любов към Своето създание приелият човешко естество Бог страда вместо човека и заедно с човека. Плод на това изкупително страдание е Изкуплението или помирението на човека с Бога – в Богочовека – и възстановяването на безгреховното човешко естество. При това положение усвояването на Изкуплението, приемането на опрощението се дава всекиму по силата на неговата собствена воля и усилия и представлява свободно дело на всекиго. Вследствие на това и Изкуплението губи своя като че ли механичен характер, какъвто не съответства на свободата на човека.

Православието и Западът

Терминът Запад обикновено носи различна конотация. Със сигурност обозначава повече от географски регион и дори много повече от конкретен културен феномен. Той обозначава уникално развитие и различие в богословието и духовността, в сравнение с Християнския изток. И най-съществената част на това различие обикновено виждаме в областта на еклисиологията.

Все пак, извън специфичните значения на термина Запад и дори като изключим чисто богословското му и конфесионално развитие, мисля, че днес сме принудени да търсим изначалното значение, влагано в него. Днес е много по-видимо, отколкото в миналото, че понятията Запад и западен човек са основно човешка позиция, отношение към света и към историята, която се разви в последните векове от либералния дух на Ренесанса и възхода на точните науки и технологиите. Неговите предпоставки обаче се коренят в предишни векове, в манталитета и социалните структури на Средновековния запад. Това означава, че преди да пристъпим към изследването, е необходимо на първо място да определим, макар и накратко, структурата на тази позиция, последиците и факторите, които я обуславят.

Символическите текстове в Православната църква

Проведеното между 24.9 и 1.10.1961 г. на о-в Родос Всеправославно съвещание внася в програмата на бъдещия Всеправославен предсъбор следния раздел:

В. Символически текстове в Православната църква:

1) авторитетни текстове в Православната църква;

2) текстове с относителен авторитет;

3) текстове със спомагателен авторитет;

4) съставяне и издаване на единно Православно изповедание на вярата.[1]

Въпросът за символическите текстове в Православната църква, за тяхното място и значение в православното богословие и православното богословско съзнание въобще, не е нов. Обикновено той се поставя под формата на питане за символически книги: има ли такива в Православната църква и, ако да, признава ли им тя специално значение.[2] Съставителите на споменатия раздел обаче избягват, очевидно съзнателно, този израз като спорен и непризнат от всички, като вместо него ползват символически текстове. Изборът на символически текстове става, както може да се предполага, и под влияние трудовете на Йоан Кармирис, преподавател по Догматическо и Нравствено богословие в Богословския ф-т на Атинския университет и крупен изследовател на догматическите паметници, предимно гръцките – от древния период и от ново време (след Византия). Вниманието му е привлечено предимно от полемични православни текстове от 16-18 в., писани против западните изповедания (римокатолицизма и протестантството), както и от въпроса за влиянието на същите тези изповедания върху православното богословие.[3] Плод на неговите многогодишни научни търсения е издаването на обемния (над 1000 с.) гръцки двутомник Догматически и символически паметници на Православната вселенска църква.[4]

За титлите на архиереите без епархии в Българската църква

„За титлите на архиереите без епархии в Българската църква” – ръкопис из архива на църковния историк Ганчо Велев Ганчев

Забележителен богослов и великолепен познавач на историята на Църквата, учител на няколко поколения наши богослови и църковници, приснопаметният г-н Велев, уви, не остави след себе си много публикации. От него обаче остана богат личен архив, достъпен след смъртта му през 1998 г. Сред материалите в този архив фигурират и 14-те ръкописни листа, формат А4, изписани от двете страни (последният само от едната страна) и озаглавени „За титлите на архиереите без епархии в Българската църква” – обзор на историческите сведения за т. нар. древлепросияли епархии на Българската православна църква, придружени с имената на по-изтъкнатите архиереи, носили ги преди и след учредяването на Екзархията и в по-ново време.

Христовият кеносис и нашето спасение

Библейско-екзегетически анализ на Филипяни 2:5-11

„Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9)

Христологичният цитат от Филип. 2:5-11 е може би най-трудният за изясняване в целия Нов Завет. Истински crux interpretum, труден за тълкувателите и сякаш малко изкупителен за читателите… Научната литература по въпроса е толкова многобройна, че е почти невъзможно да се обхване. По съдържание пък е дотолкова разнообразна, че противоречията и взаимните отрицания са много повече, отколкото сближаващото. Изтънчеността на изказа е развита до степен, често самата същност на мисълта да е неуловима; а пасажът засяга самите основи на християнската вяра, като се опитва принципно да ги рационализира. В крайна сметка догматиката изцяло поглъща екзегетиката, останала извън своите библейски основания, и се превръща в субективно богословстване – опасно свойство, когато в мерило за божествените неща се превръща човекът. И тогава непримиримият спор между криптици и кенотици сякаш вече засяга същностното достойнство на Христос Спасителя по божество, опразва от съдържание истината за троичността и подрива силата на благодатното ни изкупление.