Описание на небесната литургия в евхаристийните молитви на ранната Църква

Основание за всяка християнска есхатология са били и до края на времената ще останат на първо място есхатологичните думи на Господ Иисус Христос, съдържащи се в Евангелията (за които дори се говори като за Малък апокалипсис), както и книга Откровение (Апокалипсис на св. Йоан).[1] От своя страна, тези новозаветни текстове са тясно свързани с по-широкия кръг т. нар. „междузаветна апокалиптична литература”.[2] Разбира се, Малкият апокалипсис от каноничните Евангелия и Откровението на св. Йоан се отличават от другите апокалиптични произведения на междузаветния период със своето боговдъхновено съдържание, но по форма и особености на изложението каноничните и другите (както старозаветни, така и християнски) Апокалипсиси са близки едни на други. С други думи, каноничните апокалипсиси са възникнали не на празно място – те се явяват апотеоз на прозренията, съдържащи се в другите произведения с апокалиптично съдържание, като при това остават в голяма степен в рамките на литературните и прочие особености на последните.

Затова усърдното изследване на новозаветното есхатологично учение предполага също и познаване на останалата апокалиптична книжнина, а изясняването на въпроса за есхатологичните представи в ранната Църква изисква и анализ на това, доколко различната апокалиптична литература е оказвала влияние върху раннохристиянските автори и устното Предание. Настоящият доклад е посветен на частен въпрос[3] от тази важна тема, а именно – въпросът за влиянието на апокалиптичната литература върху евхаристийните молитви на ранната Църква.

Оправдание на фарисейството

Встъпление

Вече не за първи път се сблъсквам с това, че всичко ново е добре забравено старо. Ето и сега, прехвърляйки семейните архиви, се натъкнах на пожълтели машинописни листа с ръкописни бележки и с няколко бележки „за И. А. К. от ММ”. Толкова много съм работила над текстовете на майка Мария, че веднага разбрах – става дума за т. нар. самиздатски екземпляр с посвещение от автора на Игор Александрович Кривошеин. Този текст се появи през 1938 г. в списание Путь, но за мене беше истинско удоволствие да открия първоизточника. Мисля си как в онези далечни години мнозина от авторите-емигранти са преписвали на ръка под индиго или, като в този случай, на машина, свои произведения, как са ги дарявали и разпространявали, без въобще да се надяват тези текстове да успеят да се появят в едно или друго списание. Нещо е излизало, а друго – потъвало в забрава.

В много от аспектите си този текст не е остарял, съзвучен е не само с тогавашното време, но и със съвременните събития, написан е ярко, образно и много интересно. Тук е цялата майка Мария, с нейното търсене на правдата Христова и правдата житейска, тук ги има и вечното мятане на интелигента, и думите на застъпничество за „книжника и фарисея”. Има ги и чука, и наковалнята, и вечния раздор между „да допусна” или „да позволя”, и разговора за свободата, „когато човечеството се научило да се бои от свободата, защото знаело, къде го е довела тази свобода”, защото знаело, че при избора има само два пътя: или да тръгне след пророците, или да се спусне в бездната. Само истински руски човек, наситил се на две култури, изживял първата половина от живота си в свободната Русия от началото на века, а втората – на Запад, ставайки духовно чедо на о. Сергий Булгаков, неуморимо даряваща милосърдие, събираща помощи за онези, които са стъпили накриво, смела монахиня в света, мечтаеща за завръщане в Родината, може така ярко и по някакъв начин противоречиво да излезе в защита на фарисеите-традиционалисти и да ридае за църковната не-свобода: „Да, в пустинята на духа, във времената на духовна суша, фарисеят е оправдан, но приключи Петровата църковна епоха, в Русия бе възстановена патриаршията и след стотици години отново започнаха гонения против християнството”. Пише за новомъчениците и нейните парещи огнени слова (и тук за пореден път думата огън преследва, м. М.) пронизват, и си струва да си спомним, че това се е писало още в 30-те години на 20 век – именно в страшните години на „гоненията против Църквата и християнството, в такива размери, които не е знаела и първохристиянската Църква, когато вярващите са бивали физически унищожавани и цели поколения са израснали в пълно неведение за Христос”.

Ксения Кривошеина – автор на сайта за майка Мария.[1]

Религията, философията и науката в началото на третото хилядолетие

Религията, философията и науката са три основни движещи сили на човешката цивилизация, стремяща се към една цел – постигането на съвършеното благо за човека. За резултатите от този стремеж в днешния ден не е необходимо да се говори много – светът е пред обща криза, заплашваща да унищожи не само достиженията на научно-техническия прогрес, но и самия живот. Кой е виновен за това? Очевидно е, че е самият човек, неговата активност, ръководена от… науката, философията и религията. Трудно е да си представим по-тежка ситуация – онова висше, което е в човечеството и което по самата си природа е предназначено да бъде светлина по пътя му, се оказва тъмнина и води към всеобщ и страшен край.

Къде са източниците на тази толкова неочаквана развръзка? Да се отговори на този голям и сложен въпрос не е лесно. Но няма съмнение, че една от най-сериозните грешки, допуснати особено през последните две-три столетия в нашия цивилизован свят, е противопоставянето между научното, философското и религиозното знание, засяването[1] – според израза на Ломоносов – на вражда помежду им и оттук пълната загуба на взаимно разбиране и съгласие между трите най-важни сфери от духовния и интелектуалния живот на човека при осмислянето на основополагащите принципи на дейността му. Затова възстановяването на изначалната хармония между религиозното, философското и научното разбиране за света е не просто важен проблем, но по ред причини днес и най-актуалният.

Историческо разгръщане на православната духовност

Продължение от Увод към Православната духовност

Православната духовност – такава, каквато съществува понастоящем, е резултат от продължило деветнадесет столетия разгръщане. Разгръщане, към което са допринесли различни етнически и културни фактори (палестинският, сирийският, елинистичният, славянският и т. н.), но чиято хомогенност е била обезпечавана от общата християнска вяра. Елементите, възприети последователно в хода на това разгръщане, не трябва да бъдат схващани като насложени пластове, всеки от които завършва там, където започва другият. Те са по-скоро динамични, извиращи един след друг потоци. Разклоняват се, пресичат се един друг, срещат се и продължават чак до наше време.

В разгръщането на православната духовност можем да различим шест основни елемента: библейски, първохристиянски, интелектуален, ранномонашески, литургичен и техническо-съзерцателен.

Пределите на Преданието

Предложеният на вниманието ви доклад представлява преработен вариант на заключителната глава от моята последна книга: Съвременното руско богословие: Бухарев, Соловьов, Булгаков. Православното богословие в нов ключ.[1] Избраната тема на книгата – Богочовечеството – разглеждам като концептуализация на догмата за Въплъщението, с цел да се улесни и обоснове срещата на православието със съвременната цивилизация. Първият съвременен православен богослов, който ясно, макар и доста непохватно представя тази среща, е архим. Фьодор (Бухарев), чиито размишления се разглеждат подробно в тази книга. Разработването на понятието Богочовечество във философски термини бе, разбира се, постижение на Владимир Соловьов. Приносът на о. Сергей Булгаков е в това, че интегрира философското понятие на Соловьов в православното догматическо богословие и по този начин създаде догматика на Църквата и на света, т. е. догматическо богословие, утвърждаващо църковното служение в съвременния свят.

Смятам, че за Запада, където и днес руските православни мислители не са добре известни, историческите глави и коментарите в моята книга ще бъдат полезни. За познаващите тези мислители, тя ще е интересна, може би, предимно в богословската си част. В крайна сметка интересът ми към Бухарев, Соловьов, Булгаков и другите от Руската школа (както ги нарича о. Александър Шмеман) не е исторически, а предимно богословски. В Евангелието хората от тази школа са виждали съкровище, което трябва да бъде споделено със съвременния свят, а в Църквата – общност, призвана с любов да служи на света и това послание трябва да бъде чуто от всички съвременни християни. То ни дава сили да противостоим на изкушенията на богословския изолационизъм.

Апостол Петър и неговото приемство във византийското богословие

В сборника, посветен на скъпия учител и юбиляр, стълб на нашата академия професор Антон Владимирович Карташов, имам желанието да докосна тема, често засягана от него в лекциите му по Църковна история. С тънък исторически усет Антон Владимирович учи своите студенти да подхождат към въпроса за разделянето на християнския свят, като към постепенен, дълго развивал се и все още развиващ се исторически процес. Колко много този исторически метод е далеч от полемичните опростявания или унионалната сантименталност, с които толкова често се задоволява учената и неучена църковна литература!

С търпимост, наследена от либералната традиция на старата школа, Антон Владимирович не веднъж се е изказвал в полза на принципната възможност на съвместното съществуване, в лоното на едната Църква на централизирания западен църковен строй и на древната източна съборност.

Не знаем такъв ли ще бъде завършекът на историята, но можем и сме длъжни с всички сили да утвърждаваме, че единството на Христовата Църква и нейното устройство са неразривно свързани помежду си. Църковното устройство трябва да изразява не само човешката социална организация, но също така и даденото от Бога единство на Църквата. Това устройство е неизменяемо в своята основа, макар в потока на историята, външните проявления на църковната организация явно и закономерно да се променят. Мнозина приемат тези временни и относителни изменения за норма, абсолютизирайки един или друг стадий от църковния процес, или пък обратно – като предпоставят, че абсолютна норма изобщо няма, изпадат в църковен релативизъм. Ето защо една от основните задачи на православното богословие в наши дни трябва да се състои в това, щото пред лицето на православното съзнание, пред лицето на инославния свят, да разкрие Свещеното Предание на Църквата, неизменяемо и пазено от нея в своята неизменност и спасителност – това Предание, без което няма Църква, и което в пълнотата си представлява самото православие, отделяйки го от изменяемите и относителни човешки предания, натрупани в историята.

С тази мисъл днес ще подходим и към византийската църковна литература за св. апостол Петър и неговото приемство. Както върху всяка литература, и върху нея лежи печатът на историческата епоха, в която тя се е появила. Ще се постараем, все пак, да проследим вечната истина на православната еклисиология, която е изразена в нея.