Светската култура и Църквата: поле на взаимодействието

Темата за съвременното състояние на отношението между светската култура и Църквата в Русия не ми е съвсем ясна. Затова ще започна с това, което ми е ясно – със съвсем кратки бележки върху такива срещи в нашата история. Те не са много. Както е известно, Александър Пушкин и великият руски светец Серафим Саровски са били съвременници, но да се представи тяхната среща (това, което те са знаели един за друг) е немислимо. Светската култура от времето след цар Петър І и църковният живот са се разполагали в различни пространства. Пръв разрив в тази изолация е била епохата на Сребърния век.

Тези, които са се занимавали с руска история и с руска култура, знаят богатите плодове, донесени от тази среща. Руските религиозни философи, както наричат Бердяев, Флоренски, Булгаков, Шестов и други, отдавна се превеждат, четат и обсъждат в целия свят, при това не само в собствено християнска среда. Свободата, личността, човешкото творчество, драматизмът и парадоксалният характер на християнската вяра – все теми, никога преди това непоставяни в църковна ограда – са сред главните през Сребърния век. Много повече характерна за православната традиция в Русия е била съсредоточеността върху верността към древното, към вярата на отците, към непреходното и онова, което е над времето. Това е отговаряло на монашеския, аскетически и съзерцателен характер на руската православна духовност. Работата с историческото, с онова, което е тук-и-сега в руската култура от 19 в. я оставяли на художниците. Неслучайно в Достоевски често виждат източник на цялата руска религиозна мисъл. Чувството за исторически момент и завареното от тях вдъхновение от граничната историческа епоха руските религиозни философи донасят от светската култура. До голяма степен руската религиозна мисъл е оставала мисъл художествена, художническа. Самата идея за художника и творчеството – в това характерно значение – несъмнено е дошла в Русия от Европа, заедно с всички иновации от Петровите времена. Православното средновековие в Русия (продължило общо взето до края на 18 в.) не е познавало тези следренесансови образи на художника и на личното творчество.

Власт, авторитет и харизма в Църквата

„И бяха смаяни от учението Му,

понеже словото Му беше с власт” (Лука 4:32)

В рамките на настоящия доклад ще се опитам да проследя какво е мястото на понятията власт, авторитет и харизма в разговора за клерикализацията на Църквата и нейния антипод – лаицизма. Тези две явления бяха осветлени от много страни във вече чутите доклади. Над тях разсъждават много водещи съвременни богослови. Трябва да се признае приносът на западното богословие върху осветляването на ролята на Божия народ в църковния живот – интерес, провокиран от познаването на двете крайности в отношението към йерархичността в Църквата, проявени, отначало в клерикализацията на Римокатолическата църква и, сетне, в стремежа на протестантизма да реабилитира Божия народ като деен участник в Божието дело на земята.[1] В търсене на църковната идентичност немалко от съвременните православни богослови анализираха критично отношенията между институционалното и харизматично начало в Църквата: проблем, който все още е актуален най-вече що се отнася до съотношението между двете начала и до хармонията между произтичащите от тях власти.[2] Бих искала обаче да погледна върху този въпрос от друг ъгъл – на клерикализма и лаицизма като прояви на несвободата в Църквата, равнозначно, според мен, на стесняване на пространството за действие на Светия Дух и като такова имащо пряко отношение към нашето спасение.

Последно сбогом, Ваше Светейшество!

Отива си от този свят човек, а с него си отива и цял един свят. Когато този човек е почти столетник, с него си отива епоха, или по-скоро няколко. Когато пък столетникът е бил и патриарх с почти половинвековно служение, това вече създава епоха. Църквата има свой собствен подход в разчитането на времената и годините – не за друго, а защото по свой си начин знае, че тях Господ е поставил в Своя власт, защото смята Него едничък за действителен Двигател на историята.

Епохата, родила в историята на поместната ни църква дълголетното служение на патриарх Максим, тепърва ще получава своите характеристики. С оценки за нея ще излизат богослови, историци, социолози и кой ли още не. В съответствие с нагласите си към главния виновник за нея, едни ще я възвеличават, други омаловажават, а трети – просто ще я игнорират. В паметта на всички обаче ще остане фактът на десетилетията, в които един дарен от Бога с дълголетие монах държеше кормилото на православното вероизповедание у нас: за едни, по Божи промисъл, а за други – по други причини.

Християнството

Розовото християнство – къде е то, това розово християнство?

Християнството няма цвят, защото разтопената до бяло стомана няма цвят и не може дори да бъде гледана, за да бъде определен нейният цвят.

Като разтопена стомана, християнството се забожда в сърцето и го изпепелява. И тогава човекът извиква: Готово е моето сърце, готово е!

И в това е цялото християнство.

Но има безброй много подмени на християнството. Има я, например, религията на благодарственото и мирното житие, това сякаш хармонично съчетание на правилата с бита. Сърцето не се изпепелява, а тръпне в часа на богослужението. Светлината не ослепява, а гали. Какво пък? Вероятно блажени са галените, приласканите, мирните и безметежните…

Приносът на православното богословско образование в университетската система на Европейския съюз

Бих искал да контекстуализирам своя текст, така че в него ще стане дума преди всичко за православното университетско богословско образование, което във висока степен има представителност в международното пространство и се радва на дълги традиции международно сътрудничество в областта на диалога и образователните програми на разменни начала с различни по своя деноминационен характер факултети, университети и академии.

Богословското образование за разлика от всяко друго висше образование винаги е функция на църковния живот. Днес то е сред най-консервативните образования в системата на висшето образование в Европа. Различни християнски деноминации поддържат свои образователни институции в духа на стари академични традиции. В това отношение православните богословски факултети именно като представящи университетски институции трудно може да се конкурират по академична представителност със старите римокатолически или протестантски факултети в Европа. И за това твърдение не е нужно да привеждаме конкретни примери и доказателства.

Развитие на Византийската литургия: Литургия на Словото

От началото до Трисвятое

Сред християните от източен обряд, както римокатолици, така и православни, се наблюдава определен стремеж към реформа на техните литургии. За този стремеж разбрах по време на своя престой в Бейрут, както и от моето общуване с православни в Гърция. Както в Европа, така и тук, в Америка, нуждата от една по-приспособена към пастирските нужди литургия се усеща твърде остро. Клириците и по-образованите хора чувстват и обичат красотата на византийската литургия. Но понякога те се питат, могат ли вярващите да проникнат в нейната цялостна дълбочина? Не остава ли голяма част от богатството на Литургията скрито от народа?