Безмълвното откровение на една икона

Опит за иконографски анализ на иконата от Погановския манастир „Св. Богородица Катафиги и св. Йоан Богослов“

В криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“, сред многото шедьоври на българското средновековно и възрожденско изкуство особено място заема двустранната икона от Погановския манастир „Св. Йоан Богослов“. Освен че чисто технически и естетически представлява връх в църковното изкуство, тя е особено интересна от гледна точна на своето богословско съдържание. Иконата е нарисувана в самия край на 14 в. Нейният зограф е бил свидетел на смутните времена от последните дни на Второто българско царство, на непродуктивните опити на някои от поместните православни църкви за уния с Рим, на разприте между различни течения в християнството, някои от които еретически. Бил е обаче и свидетел на разцвета на мощни духовни течения в Църквата, чийто упадък – до голяма степен изкуствен и предизвикан от външни за Църквата фактори – започва приблизително по същото време, но все още е недостатъчно отчетлив и забележим. 

Исихасти и зилоти: духовен възход и обществена криза във Византия през 14 век

Четиринадесетото столетие се разглежда като един от най-критичните периоди от византийската история. То е белязано от странна антиномия: социално-политическа криза (белег за дезорганизация и за разпад) се преплита с духовни сблъсъци (белег на възход и ромейство). Териториалното разпадане на империята продължава: земите ѝ се разпределят от сърби, българи и османци, но заедно с това е налице възраждане на писмеността и богословско-духовен разцвет. Междуособните сблъсъци достигат своя връх в движението на зилотите в Солун, докато в същото време Византия е разтърсена от исихасткото движение, което ѝ осигурява духовна стабилност и продължителност. Политико-социалните въпроси и богословието вървят ръка за ръка и се преплитат в дългата криза като две лица на една и съща реалност – византийското общество. В този текст ще направим опит да очертаем същността на богословските и социални сблъсъци и да дадем тълкувание на срещата на тези две области и тяхното взаимно преплитане.

Обзор на направленията в духовната традиция на източното християнство

Критерии за класифицирането

Религиозните школи на Запада се различават по национална принадлежност или по принадлежност към даден монашески религиозен орден. На Изток монашески ордени никога не е имало, а що се отнася до националната принадлежност, при цялата етническа самобитност на Изтока националните стремежи не са се отразили ни най-малко върху духовното учение. Поради това на Изток е невъзможно да се приложат принципите на разграничение, приложими за западните школи.[1]

Ще бъде обаче голямо заблуждение, ако се опитаме да отъждествим източната духовност с подредена система от общи принципи. Много често, при цялото сходство на понятийния апарат, се наблюдава разнообразно съдържание, което варира от краен мистицизъм до празно морализаторство. Истината трябва да се търси в достатъчно широката сама по себе си златна среда на духовната ортодоксия.

Рождество Христово – съдържание и развитие на празника

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Йоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Йоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.

Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Бит. 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с прор. Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, т. е. без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).

За богословския персонализъм на прот. Йоан Майендорф

Никой, изглежда вече не се съмнява, че приснопаметният отец Йоан Майендорф е сред бележитите богослови на нашето съвремие. В тази статия си поставяме задачата да покажем, че неговото ключово богословско постижение е премисленият и широко приложим в различни сфери на богословието християнски персонализъм. Известно е, че о. Йоан е бил подлаган на критика за уж внедряване в православното богословие на чужди философски понятия, за увлечение – в оценката на паламизма – по понятията на екзистенциализма,[1] за приписване на преп. Максим Изповедник и на св. Григорий Паламà на несвойствен за тях „персонализъм”, за присвояване на понятието ипостас на първенствуващо значение по отношение на същността[2] и т. н. Ние обаче ще се опитаме да докажем, че богословският персонализъм на о. Йоан е не само законно и правилно развитие – през 20 век – на светогледа на отците на Църквата, но и дълбоко необходим прочит на тяхната мисъл за съвременния човек.

За отношението на Христовата Църква към отделилите се от нея

За вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.

Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.