Писмо до йеродякон Давид

18/31 декември 1971 г.

Скъпи в Господа отец Давид!

Като Ви поздравявам с настъпващия празник Рождество Христово, молитвено Ви желая всяко благо от Господа и сили за служението Ви в светата ни обител.

Много се зарадвах да получа Вашето интересно писмо от 19 ноември стар стил – в него за пръв път ми се разкри ясната картина на положението на манастирските дела, предвид Вашата характеристика на новодошлите монаси. Разбира се, това е твърде прискърбно, но трябва да се търпи – както сам Вие пишете, като няма риба, и ракът е риба. Слава Богу, че за двама от тях – отец Авел и отец Висарион – може да се мисли, че са добри хора и ще бъдат полезни на обителта. Но, разбира се, да се разказва за това не трябва на никого, тъй като нашите недоброжелатели ще се възползват от него като от предлог: едни, за да не дават занапред разрешения за идване на нови братя от нашето отечество, а други – за да хулят Руската църква, както и правят. Добре е, че митрополит Никодим знае за всичко това. Впрочем, четохте ли Вие в списанието на Московската Патриаршия, бр. 7 за 1971 г., с. 23, какво е казал в своя доклад на Събора митрополит, а сега Патриарх Пимен за Атон и в частност – за Пантелеимоновия манастир. Когато той говореше това, аз присъствах на Събора. И въобще, както Вие сам знаете, бъдещето и дори самото съществуване на руската обител на Света Гора е тясно свързано с Руската православна църква. Както в миналото, така и в настоящето и, дай Боже, и в бъдещето. Не съм против емиграцията, сам аз съм емигрант и оставам и досега такъв по паспорт, но ясно съзнавам, че освен от Църквата в самата Русия – от Московската Патриаршия – нашият манастир няма откъде да чака помощ и не ще получи нови монаси от другаде, освен от Русия.

Църква, Евангелие и догмат

Събитията от Въплъщението на Христос до Възнесение и Петдесетница ни водят към света на Църквата като литургична община, самосъзнанието и единството на която се изграждат върху тринитарна основа.

Виждаме, че, от самото начало и до днес, тя е събрана около Трапезата Господня: „… И постоянствуваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите” (Деян. 2:42).

Тук, в литургичното събрание, е източникът на нейния живот, средоточието на този живот. От тук извира нейното ново учение, нейната освещаваща благодат; от тук взима своето начало и начинът, по който тя се управлява.

В това ново семейство – в Тялото Христово и общението на Светия Дух – се пише и Евангелието, което не е някакво систематично изложение на християнското учение, защото не става въпрос въобще за учение. Христос не оставя след Себе Си никаква нова философска система, дори не е основал нова религия. Той ни е оставил Своето Тяло и ни е изпратил Своя Дух. И Евангелието представлява преди всичко отделни откъси от живота на Христос и от опита на новата общност в Христос. Св. евангелист Йоан ясно говори за ограничения характер на евангелското повествование: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, струва ми се, и цял свят не би побрал написаните книги” (Иоан 21:25). Всичко това обаче, което не би могъл да побере целият свят, ако е трябвало да се пише за всичко подробно, се намира, познава и преживява в Църквата, в която живее Самият Христос. Тези, които мислят, че познават Христос извън Църквата, в действителност притежават съвсем нищожни сведения за Него; онези пък, които пребивават в Църквата, живеят в Него. Така можем да кажем, че в своята същност Евангелието е частна книга, принадлежаща на Църквата – пратеник в света. Или, с други думи, извън Църквата Евангелието е мъглява непонятна книга. Много характерно е мястото, където се пази Евангелието – в православния храм това място е Светият Престол, върху който това Евангелие свещенодейства и е обект на свещенодействие.

Учителят Августин: елементи на отрицателното богословие в мисленето на бл. Августин

Значението на отрицанието в познанието ни за Бога не е непременно свързано с мистичното богословие – така, както то е представено от автора на Дионисиевия корпус. Дори и при св. Дионисий Ареопагит пътят на отрицанието, макар и да достига своята кулминация в „незнанието, което откриваме отвъд границите на разума”,[1] води не само към екстатично единение, но е и умозрителен (спекулативен) догматически метод[2] на Божествената трансцендентност.[3] Обобщавайки, можем да кажем, че всяко религиозно мислене – доколкото бива осъзнавано като такова – е поставено пред необходимостта да се възползва от отрицанието: било то, за да достигне недостижимото в рамките на съпровождащата го диалектика на естествената мистика, или за да остане в пределите на същностното богословие, то преобразува метода на превъзхождащото и принципите на аналогията в способ, който в самите, използвани от него, концепции възхожда към трансцендентността на Бога, която убягва на концептуалното познание. Ако Тома от Аквино успява да придаде на Дионисиевия апофатизъм някакъв нов смисъл, от който не произтича първичното превъзходство на битието, то е именно защото употребата на отрицанието, на което ни принуждава идеята за трансцендентния Бог, не е характерна единствено за онези, които поставят Бога над битието.

Развитие на византийската литургия: Литургия на Верните

Молитви на верните

Веднага след отпуста на оглашените дяконът започва ектенията за верните Елици вернии, миром Господу помолимся. Във византийския чин днес имаме две ектении и две молитви за верните, тъй като се е смятало, че всяка молитва трябва да има собствена ектения. В първата част на лекцията видяхме, че двете молитви, едната от които се чете по време на ектенията, а другата – след нея, са части от древната Константинополска традиция. Ектенията, за която говорим сега (oratio fidelium – молитва на верните), е била не друго, а самата Велика ектения, която сега се намира в началото на Литургията.

Тя се нарича молитвата на верните – не защото те са се молили с нея за своите си нужди, а защото съобществото на верните, т. е. Църквата, се моли за нуждите на света. Затова тази молитва-ектения, наричат и съборна, т. е. универсална; другото ѝ название е мирна, защото първото прошение, което се отправя в нея, е за даруване на мир.

За паметта

За паметта, за този тайнствен, присъщ единствено на човека дар са написани – от всевъзможни гледни точки – хиляди книги и тук би било невъзможно дори само да изброим всички дадени за нея обяснения, всички създадени теории. Това обаче не е и необходимо, тъй като – колкото и да се старае човек да разбере и да си обясни смисъла и механизма на паметта – този дар си остава в края на краищата необясним, тайнствен и дори двусмислен.

Едно е несъмнено: памет – това е способността на човека да възкресява миналото, да запазва в себе си знание за него. Тъкмо за тази способност обаче може да се каже, че е двусмислена. Действително, не е ли в това нейната същност, че, ако, от една страна, в паметта миналото наистина възкръсва, – ако чрез нея, в нея, аз виждам човек, напуснал отдавна живота и чувствам във всички подробности онова утро, когато съм се срещнал с него, или пък в което за последен път съм го видял, и мога, по този начин, някак да събера своя живот – то, от друга страна, не възкръсва ли то именно като минало, т. е. безвъзвратно, така че осъществяваното от моята памет знание за това именно минало е заедно с това и осъзнаване на неговото отсъствие в настоящето. Оттук и присъщата на паметта печал. Защото, в края на краищата, паметта в човека не е нищо друго, освен свойствено единствено нему знание за смъртта, за това, че смъртта и времето царуват на земята. Ето защо дарът на паметта е двусмислен. Чрез нея човекът едновременно и възкресява миналото, и познава разпокъсаността на живота си, който кръжейки, изчезва в мъглата, чрез нея постига и разпокъсаността, и невъзвратимостта на времето, в което – рано или късно – помръква, отслабва и гасне и самата памет, и където се възцарява смъртта.

Преображението на света

Предложената тема изисква преди всичко изясняване на съответната библейска терминология. Терминът преображение, на гръцки μεταμόρφωσις, означава изменение на формата и сочи събитие от живота на Христос, изложено в синоптичните Евангелия (Мат. 17:1-9; Марк 9:2-10; Лука 9:28-36). В посланията на ап. Павел този термин може да обозначава и духовното преобразяване на вярващите (Рим. 12:2; Кор. 3:18; Фил. 3:21).

Терминът свят, на гръцки κόσμος, означава универсум, вселена. В библейските текстове може да означава място, където живеят хората (Мат. 26:13), мястото, където идваме (където се раждаме) (Иоан 1:9), където се намираме (Иоан 1:10), от което си тръгваме (когато умираме) (Иоан 13:1), а също така света, който ще дойде (Мат. 12:32). У св. апли Йоан и Павел с този термин се обозначава мястото, където се извършва тайнството на спасението. Светът е бил създаден добър (Бит. 1:10), но под влиянието на греха се оказал под властта на княза на този свят и станал лош (Иоан 12:31). Затова и Синът Божи е станал човек – за да спаси този свят: „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан 3:16). Евхаристийната жертва, актуализираща Христовата жертва, е дарувана, за да даде живот на този свят: „Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света” (Иоан 6:51).