Разговорът между св. апостоли Павел и Йоан Богослов за личността на Господ Иисус Христос

В самото начало е коректно да бъде казано, че читателят не трябва да пристъпва към текста с надежда да открие реален христологичен диалог между двамата апостоли. По-скоро трябва да се опита да надникне зад някои от богословските идеи, които тези мъже на Духа поставят. Интерес представлява начинът, по който те говорят за Христос. Може да се каже, че той е близък и в същото време различен от този на по-късните отци на Църквата. Във връзка с това по-конкретно въпросът би трябвало да звучи така: По какъв начин св. ап. Павел и св. ап. Йоан говорят за отношението между Отца и Сина? Как, ако въобще е възможно, можем да определим единството между тях? Днес ние признаваме Тяхното единосъщие и по различен начин определяме ипостасния Им живот. Затова пък на страниците на Новия Завет ние като че ли откриваме друг начин на предаване на връзката помежду Им. За да бъде осветлен поне отчасти поставеният проблем, ще бъдат взети под внимание текстове, които, от една страна, са изключително полемични, а от друга, са запазили своята значимост за християнското богословие до днес.

На стража на свободата: майка Мария и Бердяев

Влиянието на приятеля

През времето на своята парижка емиграция Елисавета Юриевна Скобцова (майка Мария) неизменно е поддържала приятелски отношения с Бердяев. Не е случайно това, че неговата религиозно-философска академия се е намирала на ул. „Лурмел“ 77.[1] Майка Мария често се е срещала с Бердяев не само „на Лурмел“, но и в дома му в Кламар. Сам Бердяев пък, както сам той е казвал, много е обичал майка Мария, макар и понякога да е спорил жестоко с нея.

Свобода в емиграция

Тяхното отношение към свободата е било еднакво важно и за двамата. И двамата са смятали, че емигрантите имат особени възможности да изявяват свобода. В крайна сметка, те ще бъдат длъжни да завърнат своя „свободен, творчески, дръзновен дух“ в своята родина. За майка Мария това е било не просто нравствен императив, но и призвание.

Призвание, което изисква пълен отказ от самия себе си. По думите на майка Мария, „опустошителната“ свобода изисква христоподобно понизяване. Свободата, това е един „страшен дар“. Заедно с майка Мария, Бердяев също се позовава на „бремето и тежестта на свободата“. При което това бреме е неотложна част от църковния живот. „Църквата е порядък на любовта и свободата, единство на любовта и свободата“.

Може ли хората да бъдат спасени?

Преди да възобновя моя „маршрут“ по темата на Всичко това ще бъде спасено, един допълнителен момент си заслужава, изглежда, да се подчертае. Макар в предната част да беше повдигнат въпросът „Бог планира ли или допуска злото“, темата на тази книга няма нищо общо с традиционните проблеми на рационалната теодицея. Въпросът не е „Защо Бог позволява зло, след като е всезнаещ и всемогъщ?“, или „Защо възможността за извършване на зло е необходима за творението?“, или дори „Това ли е най-добрият от всичките възможни светове?“. Зададени на точното място, тези въпроси са съвършено интересни питания (така поне ги чувам аз), само че това място не е тази моя книга.

Добро мереологично[1] правило е, че да се опитаме да разберем цялото, от гледната точка на неговите части, и да се опитаме да разберем частите в светлината на цялото, са две много различни операции на разума (за да сме точни – индукция и дедукция). Едно е да се опитаме да отсъдим относно релативната доброта или лошота на отделното зло в отношение към някакви крайни цели, които ние не можем да видим, и съвсем друго е да отсъдим относно добротата или лошотата на един предполагаемо цялостен разказ, имащ претенцията да описва цялостната свързаност на всички свои отделни събития. Първото отсъждане никога не може да бъде повече от нещо предполагаемо – второто е въпрос на логика. Логически погледнато, възможно е и да съществува такова нещо като зло, което е изкупено в онова по-голямо добро, към което то води; не съществува обаче такова нещо като неизкупено зло, което да не принизява всяка добра цел, към която то би могло да води, до нещо, чиято стойност остава чисто относителна. В първия случай логически възможно е злото да не е необходимост от гледна точка на крайния резултат, а реална възможност в смисъл на нещо временно, макар дори, в такъв случай само като лишение, което, в края на краищата, ще бъде изтрито от „цялостната картина“.

Мисли за Църквата и нейното отношение към държавата

За Църквата много говорят и пишат разни хора. Нападат я, говорят от нейно име, предявяват към нея изисквания. Много често обаче, при това, може да се забележи, че в разговорите и споровете за Църквата тя бива представяна различно от начина, по който сама мисли себе си.

Разбира се, в една кратка статия не е възможно да се даде изчерпателна представа за църковното учение за Църквата, само че на нас ни се иска, макар и само схематично, да напомним за тази страна от представата за Църквата, която, наричайки я „мистична“, най-често забравят, но която по същество е най-главната за християнина, който вярва в Църквата.

Когато определят Църквата като „общество от вярващи“, това е особено неточно, тъй като Църквата не е само общество. Сама себе си, чрез устата на апостолите и св. отци, Църквата най-често определя като „тяло Христово“, организъм, глава на който е Христос (Еф. 1:22; 5:23; Кол. 1:18).

Което не е просто метафора, образ, подобно на почти нищо неизразяващия образ, който представлява наименованието на „главата“ на ръководителя на една или на друга организация, на председателя на едно или друго общество.

В Айа-Софѝя

Из бележника 9 (22) януари 1923 г., Константинопол

… Вчера за първи път в живота си имах щастието да видя „Св. Софѝя“. Бог яви над мен тази милост – не ми даде да умра без да съм видял „Св. Софѝя“ и аз благодаря за тази милост на моя Бог. Изпитах такова неземно блаженство, че в него – пък макар и за един само кратък миг, потънаха всичките ми сегашни скърби и мъки – все едно че не означаваха нищо. На душата „Св. Софѝя“ се откри като нещо абсолютно, неоспоримо и от само себе си очевидно. От всички, известни ми досега, дивни храмове, този храм е безусловният, вселенският храм. И в душата звучеше пасхалната песен: „Вдигни очите си, Сионе, и се огледай – понеже ето че като божествено сияещи светила, от запад и от север, от морето и от изток, при тебе се събраха твоите чеда…“. Тази непредаваема на човешки език лекота, ясност, простота, дивна хармония, при която съвършено изчезва всяка тежест – тежестта на купола и стените, това море от светлина, която се лее отгоре и владее цялото това пространство, затворено и свободно, тази грация на колонадите и красотата на техните мраморни плетеници, тази царственост – не, не разкош, а именно царственост – на златните стени и дивната орнаментика; всичко това пленява, умилява, покорява и убеждава… Появява се чувство за вътрешна прозрачност, а ограничеността изчезва и тежестта на малкото и страдащо „аз“ – него вече го няма, душата се изцелява от него, стича се по тези сводове и сама започва да се слива с тях. И се превръща в цял свят: аз съм в света и светът е в мене. И това чувство от стопяването на буцата в сърцето, загубата на собствената тежест, това усещане за окриляване – като на птица в небесната синева – всичко това дава не щастие, нито дори радост, а блаженство, някакво крайно познание на всичко във всичко и на всичко в себе си, на един свят в единство, за един свят в единство. Действително това е Софѝя – актуално единство на света в Логоса, вътрешна връзка на всичко във всичко, свят на божествените идеи, κόσμος νοητός.[1] Това е Платон, украсен от елинския гений на Византия, това е неговият свят, неговата небесна област, в която се възнасят душите за съзерцаване на идеите. Езическата Софѝя на Платон бива съзирана и постига себе си в християнската Софѝя – Премъдростта Божия, и наистина храмът „Св. Софѝя“ е художествено, нагледно доказателство и проявление, явяване на светата Софѝя – софийност на света и космичност на Софѝя. Това не е нито небе, нито земя, това е небесният свод над земята. Тук не е нито Бог, нито е човекът – тук е самата божественост, божественият покров над света. Колко вярно е било чувството на нашите предци в този храм, колко прави са били онези, които разказват, че не са знаели къде се намират – на небето ли, или на земята. Те и наистина не са били нито на небето, нито на земята, а между тях – в „Св. Софѝя“; това μεταξύ[2] е било философското провидение на Платон. И „Св. Софѝя“ е последното, мълчаливото откровение в камъка на гръцкия гений, завещание към вековете, което не са могли докрай да осъзнаят и богословски да изразят дори и самите угасващи византийци, но тя е живяла – като висше откровение – в техните души, родена в елинството и проявила се в християнството. И не е случайно, че тук – в „Св. Софѝя“, заради Софѝя и от Софѝя, се е събирала и е звучала в цялата си пълнота и красота божествената, софийна симфония на православното богослужение. И тук с нова сила, убедителност и самоочевидност става разбираем пълният смисъл на думите на св. Юстин Философ – смисъл, неведом дори и за самия Юстин, – че Сократ и Платон са били християни преди Христос, тъй като Платон е бил пророкът на Софѝя в езичеството. „Св. Софѝя“ е платоновото царство на идеите в камък – идея, въздигнала се над хаоса на небитието и победила този хаос, тъй като е убеждаваща, актуализация на всичкото, на всичко като едно, на всеединството. То е явено и показано тук на света. Боже, колко свято, колко дивно, колко неоценено е това явяване!

Човечеството и неговата история

Трагизмът на сътворяването на разумните същества е в това, че човекът е паднал в греха. И по силата на това падение той пребивава в мъчително състояние на непрестанни колебания: склонен към злото, той го ненавижда и се бори с него; в жаждата си за абсолютното благо на божественото битие, при срещата лице в Лице той се оттласква от него и се опитва да се скрие в тъмната яма на самоопределянето вън от Бога.

Христос, Който неразлъчно е съединил в Себе си и Бога, и човека, е единственото разрешение на този – изглеждащ неразрешим – конфликт. Той наистина е единственият Спасител на света.

Какво Бог е замислил за нас, хората, и какво Той твори в света, за да спаси света – сега ние не можем да обхванем това. Ние обаче вярваме, уверени сме, че ще дойде този момент, който наричаме „изпълване на времената“, изпълване на всичко, замислено от Бога за нас. Тогава, в този непротяжен „вечен миг“, ние, с един непротяжен акт на цялото наше същество, ще обхванем всичко съществувало отвека.