Безкраен живот?

Смъртта, убеден е човешкият дух, е основоположното зло, съчленено с живота, тя е според християнската визия дори „пределното зло“ в този свят – самото безсмислие. Тя е нищото, което ще ни принадлежи, което ще станем. Но ако това е така, ако това е смъртта – ужасът на импрегнираното в мен небитие – то какво тогава при първо приближение би трябвало да е изцелението от това зло? Спонтанно можем да кажем: „ако би могло това небитие да не ме постига“. Ето тогава аз бих могъл да се утеша.

Венчанието

Продължение от „Съвременният обред на обручението“

В тържествено шествие, водени от свещеника, женихът и невестата влизат в средата на храма, посрещнати с пеене на Псалом 127. Всеки стих на този псалoм е съпроводен от думите „Слава Тебе, Боже наш, слава Тебе“.

Блажен всеки, който се бои от Господа, който ходи по неговите пътища!
Ти ще ядеш от труда на ръцете си: блазе ти, ще добруваш!
Жена ти в твоя дом ще бъде като плодовита лоза; синовете ти – като маслинени клони около твоята трапеза:
тъй ще бъде благословен оня човек, който се бои от Господа!
Господ ще те благослови от Сион, и ти ще видиш добруването на Иерусалим през всички дни на живота си;
ще видиш синове от синовете си. Мир на Израиля!

Този псалом е част от богослужението още в старозаветния храм в Йерусалим. Той е една от „песните на възкачванията“, изпявани на стъпалата на храма, когато левитите са влизали в светилището в тържествените празнични дни. В него се възхвалява радостта от семейния живот, благоденствието и мира, които този живот носи на човека, като най-висши форми на Божието благословение.

Мисия и култура

Аз, Иоан, който съм и брат ваш и съучастник в скръбта и в царството и в търпението Иисус Христово, бях на острова, наречен Патмос, заради словото Божие и заради свидетелството Иисус Христово. Един неделен ден бях обзет от дух и чух зад себе си силен глас като от тръба, който казваше: … туй, що видиш, напиши на книга и изпрати на църквите, що са в Асия: в Ефес и в Смирна, в Пергам и в Тиатир, в Сарди, във Филаделфия и в Лаодикия.

(Откр. 1:9-11)[1]

Започвам с тези стихове от кн. Откровение затова, защото в тях мога да проследя началото на моето собствено пътуване от моя личен „Патмос“ – мястото, където, осмелявам се да кажа, съм сигурен, че Бог, след като първо ме подготви в един болезнен процес, ме разпарчетоса целия. Той срина със земята всичко онова, което вземах за даденост или за самоочевидно, всичко, което смятах за свещено, и което с голяма дързост си мислех, че Той и историята са сложили на раменете ми. Направи ме на парчета и с тези парчета, с тези камъни ме префасонира така, както Той желаеше и както самият аз никога не бих могъл да си се представя. Накара ме да разбера какво точно означава „… за всички станах всичко“ (1 Кор. 9:22): за евреите – евреин, за гърците – грък. С риск да бъда етикетиран и категоризиран, бих си позволил дори да кажа, че сега съм наясно как крайната цел на служението ми като епископ на Църквата на Африка се обяснява чрез моята еклисиална идентичност, а не чрез която и да било от другите ми идентичности, които съм наследил и които, без да ги изброявам, бяха в крайна сметка релативизирани. Кеносисът, колкото и болезнен да е той, е плод от свободата, от любящата откритост и от опита да участваш в кеносиса par excellence – в този кеносис, който отива дори дотам, че да приеме „образ на раб“ (Фил. 2:7), дори до Кръста.

Константин Цицелков и животът на богословската мисъл

През 1991 г. във вестник Култура се сложи начало на рубриката „Християнска култура“, водена от Емил И. Димитров и мен. Към края на годината в редакцията се получи калиграфски изписана пощенска картичка от дотогава (за мой срам) неизвестния ми д-р Константин Цицелков. В нея той кратко посочваше, че е ученик на Романо Гуардини, а е слушал и лекции на Ханс Урс фон Балтазар. Предлагаше да преведе нещо от тях. Вече бях депозирал преведена от мен статия на Балтазар, затова веднага поисках превод от Гуардини. „От Бога сътворен“, преведен от Цицелков, е първият текст на големия богослов, появил се на български език. За съжаление с това се изчерпаха личните ми контакти с този достоен човек. Какво успях да науча междувременно за него?

Стана ясно, че – след дипломирането си в Богословския факултет на Софийския университет – през 1937  г. Цицелков продължава с Хумболтова стипендия образоването си в Германия по богословие в Берлин, а в Марбург по философия, където защитава философска дисертация върху етиката на Владимир Соловьов. През 1939 г. се завръща в България и става преподавател в Пловдивската семинария. От 1941 до 1944 г. е мобилизиран и затирен като трудовак в Беломорска Тракия. След това продължава работата си в семинарията. През 1949 г. предлага в Богословския факултет на СУ хабилитационен труд, озаглавен Теориите на Нюман и Харнак за историческото развитие на християнството (прецизно представен от Борис Маринов с публикацията му в този брой).

Богословската мисъл днес

Каква насока ще вземе богословската мисъл в наше време? Това е вълнуващ въпрос, който въпреки многото понякога твърде сполучливи отговори продължава да занимава и тревожи съзнанието на мнозина християни. Ако добавям с настоящата работа друг такъв отговор, то е с намерението да разработя по-пълно и последователно едно най-често само загатвано в съответната литература гледище. Претендирам не за собствени оригинални възгледи, а само за становище спрямо вече постигнатото. Ще се постарая разсъжденията ми да стигнат до точка, която позволява по-широк обзор.

Богословската мисъл и днес още кръжи около въпроса за демитологизирането, поставен от основателя на Марбургската екзистенциално-богословска школа Рудолф Бултман. Въпреки че това понятие е по произход религиозно-историческо, по смисъл то отразява една основна тенденция на настоящата научно-техническа епоха: за богословието демитологизирането е това, което ненаблюдаемостта, динамизирането и относителността са за съвременната физика.

Неравенството: православни християнски реакции и сдържаности

Равенството е основна идея и ценност на модерността. И все пак съвременните общества са белязани от многобройни форми на неравенство – например, социално-икономически и свързани с пола. Какво е отношението на Православната църква към неравенството? Съществуват ли неравноправни отношения и в Църквата и ако да, как тя се справя с тях?

Без съмнение, за да смекчат последствията от неравенствата православните църкви развиват богата и многостранна филантропска дейност, а също така и осъждат формите на експлоатация като нарушаване на свещения характер на човешката личност. Искам обаче да покажа, че съществуват редица фактори, които не позволяват на Църквата да развие едно по-активно отношение, което да би преминало отвъд словесното осъждане и традиционната филантропия.