Давид Дисипат – едно голямо име от манастира на св. Григорий Синаит в Парория

В своя исторически път православното богословие преминава през различни върхови периоди, най-видните представители на които са оставили незаличима следа в съкровищницата на православното духовно наследство. Един от последните най-значими такива периоди е 12-15 в. – периодът на разпространението и разцвета на исихазма във Византия и на Балканите, преди всичко в земите на Второто българско царство. Някои специалисти биха могли да ме апострофират, че измествам с близо век по-рано началото на исихасткия период, но смятам, че за това има основания, които бих изложил в друго изследване. Тук само ще вметнем, че като духовна практика и опитност исихазмът може да бъде трасиран обратно през вековете до първите християнски пустиножители и подвижници и от там до примера, който Сам Господ Иисус Христос ни е дал по време на Своя пост в пустинята.[1] В теоретичен план различните аспекти на исихасткото учение са неразделна част от учението на всички големи подвижници и учители на Църквата, започвайки със самия св. ап. Павел[2] и стигайки до св. Григорий Синаит и най-вече св. Григорий Палама, който синтезира и ясно формулира това учение.[3] Неслучайно в богословието исихазмът става известен като „паламизъм“.[4]

Белградска митрополия (кратък исторически преглед)

Увод

Днешната Белградско-Карловацка архиепископия е църковно-административна единица на Сръбската православна църква (СПЦ), която обхваща първопрестолния Белград, със Земун, и непосредствената област (Кърняча, Земун поле, Гроцка, Мали Пожаревац, Барич, Умка, Ритопек). Това е една от най-старите епископии на СПЦ, която съществува без прекъсване от времената на древната Църква до днес. Най-напред Белград е бил епископия, а днес е Белградско-Карловацка митрополия. На географски малката територия на тази митрополия днес живеят около два милиона души или 27% от населението на Република Сърбия.

Обширната и детайлна история на Белградско-Карловацката архиепископия не е представена тук. За съжаление тя все още не е написана. Тук представяме само кратък исторически преглед на основните сведения, които ни показват единствено голямото значение на християнско-православното минало на Белград. Най-напред, в гръцко-римско време Белград е седалище на епископ и важно християнско и духовно средище в тази област на Югоизточна Европа, за да стане в ново време патриаршеско седалище на Сръбската православна църква.

Настоящият кратък духовен пътеводител през Белград и неговите светини[1] ще представи основни сведения за историческите храмове, манастири и параклиси, както и за тези, които са изградени в ново време. Пътеводителят е замислен като основно и практично информационно пособие, стимул за по-широко и всеобхватно проучване на богатото и разнообразно духовно минало на Белград и духовен указател за неговите набожни жители.

Не смесвайте автокефалията с богословието

През цялата ни история границите на епископиите и на автокефалните църкви са били диктувани от светската география. Решенията на вселенските събори, които при случай са утвърждавали тези юрисдикции, са били прагматични усилия за подреждане – а често и за преподреждане – на църковната карта съгласно променливите политически реалности. Накратко, границите на църквите нямат никакво богословско значение.

В късноримския и във византийския период границите на епископския диоцез са точно тези, които са и на имперската карта. Ако границите на някоя римска провинция се променят, променят се и диоцезните граници. Когато имп. Юстиниан I утвърждава идеята за автокефалните църкви и основава Пентархията, църковната карта отразява с точност организационната структура на империята – автономията на Йерусалим е била, разбира се, изключение, което само потвърждава правилото. И трябва да се отбележи, че Юстиниан и неговите приемници правят и нещо повече от това просто да променят границите: те също така увеличават или намаляват броя на автокефалните области. Така например, точно преди смъртта на императора, църквата дарява автокефалия, наравно с Пентархията, и на балканската епархия на юстиниановия роден град – един град, който не само че вече не съществува, но и ние не сме сигурни дори къде точно се е намирал.

Философията и богословието в контекста на съвременността

Когато говорим за философията и богословието в контекста на съвременността, говорим не за академични специалности, а за терапевтични знания, които могат да ни дадат житейска ориентация и отговор на въпроса как трябва да се живее. Ако изключим т. нар. специализирана общност и общността на изследователите, би трябвало да се запитаме на какъв адрес днес пристигат писмата с философски и богословски послания, какво въобще съдържат тези послания и на кого трябва да бъдат връчени тези писма? Дали адресатите на философските и богословските писма все още имат доверие в тяхното съдържание? Защото човешката памет, както и всеки друг човешки феномен, е отдавна в криза: именно кризата е, ако не общ белег, то поне онази преобладаваща атмосфера, в която всичко съществува или се случва; кризата е станала общо състояние, а не преломен момент на решението.

1

Нашата съвременност се характеризира с глобалната финансова криза, предизвикана от доминирането на финансовия капитализъм, и поставя въпроса как да се защитим от финансовите злоупотреби в огромни размери. Доминирането на финансовия сектор и на високите технологии обуславя постоянното увеличаване на неравенството (напр. в САЩ 1% от най-богатите притежава близо 30% от общественото производство) на национално и на интернационално равнище. За да бъдат в състояние да оцеляват икономически, много държави зависят от благосклонността на инвеститорите, а инвестиции се получават само когато стопанската и социалната системи на съответната държава се харесат на инвеститорите, ако тази държава провежда политика по волята на инвеститорите.[1] Така се стига до политизиране на икономиката (икономическото оцеляване и развитие зависи от изпълняването на политически условия) и до икономизиране на политиката (политическата стабилност и политическите структури зависят от икономическите отстъпки от страна на инвеститорите).

След постмодернизма

Вероятно следва да започна с обяснение на заглавието – какво означава „след“? Възнамерявам ли да съобщя, че безрадостната (във всеки случай за хуманитарните хора[1]) епоха „след-всичко“, „post-al“, епохата „след края“, която по силата на самата своя пост-финалност се смята за безкрайна, е приближила към своя край? И че ние с облекчение отваряме нова страница – най-сетне нова, след като всички окончателно са се уверили в невъзможността на всяка новост?

… и всичко отново отначало…[2]

Възможна ли е обаче тъкмо тази пастернакова строфа след постмодернизма? Причува ми се: „не“. Не че постмодернисткият студ е убил тази или множество други прекрасни строфи, не. По-скоро сам той замлъква и се разпилява пред сериозните неща, подобно на, по думите на Бах, „дяволски вопли и монотонно хленчене“.[3] Това обаче, което той е направил, и то трябва да му се признае, е, че е прикрепил, пригвоздил е тези сериозни неща към „тяхното време“, към някакво радикално друго време, към до-пост-модернисткото състояние на света и на човека. Боя се, че да се каже нещо ново, така или в този дух, след постмодернизма би било неубедително. На този призив отговарят някак по друг начин. Ако разполагахме с много примери за удачни отговори, тогава би могло и да се говори за „след“ в оптимистичен смисъл. Нищо подобно обаче, струва ми се, не се забелязва – във всеки случай поне не и на повърхността на публичната култура.

Какво стои отвъд капитализма?

1. Какво е капитализмът?

Търговията по същество е сатанистка.
Търговията е заплащане за нещо,
дадено назаем с условието:
плати ми повече, отколкото ти давам

Шарл Бодлер,

Mon cœur mis à nu

Нямам напълно задоволителен отговор на въпроса, поставен в заглавието на тези размисли, но смятам, че верният подход към отговора може да бъде очертан, ако в началото се постараем да изясним понятията. В днешно време, особено в САЩ, думата капитализъм се е превърнала в нелепо всеобхватно понятие за всяка форма на икономически обмен, без значение колко примитивен и базов е той. Приемам обаче, че тук ще я използваме в по-конкретен смисъл, като термин, който описва една епоха от историята на пазарната икономика, започнала същински едва преди няколко века. Капитализмът, както го дефинират много историци, е сбор от финансови конвенции, придобили форма по време на индустриализацията и постепенно изместили меркантилизма от предходната епоха. Следвайки дефиницията на Прудон от 1861 г., това е система, в която като общо правило тези, чийто труд създава печалбата, нито притежават средствата за производство, нито се радват на плодовете на своя труд.