Вход Господен в Йерусалим. Страстната седмица. Пасха

30 март 1980 г., Иоан 12:1-18

От днес Христос встъпва не само в Своите страдания, но и в тази страшна самота, която го обгръща по време на всичките дни от Страстната седмица. Тя започва с едно недоразумение. Хората очакват, че входът Господен в Йерусалим ще бъде тържествено шествие на един политически, народен вожд, който ще освободи своя народ от гнета, от робството, от това, което те смятат за безбожие, понеже всяко езичество, идолопоклонство е отрицание на Живия Бог. Тази самота ще прерасне по-късно в страшно неразбиране дори от страна на Неговите ученици. На Тайната вечеря, когато Спасителят за последен път разговаря с тях, те през цялото време недоумяват за смисъла на думите Му. И след това, когато Той отива в Гетсиманската градина, за да се изправи пред страшната предстояща смърт, Неговите най-близки ученици Петър, Йоан и Яков ще заспят от униние, умора и отчаяние.

И накрая, последната крачка в тази самота ще бъде викът на Христос от кръста: Боже Мой, Боже Мой, защо Си ме оставил? (Марк. 15:34). Изоставен от хората, отхвърлен от народа на Израиля, Той навлиза в пределна изоставеност и умира като че ли без Бог, без хората, сам, единствено със Своята любов към Бога и със Своята любов към хората, умирайки заради едните и умирайки заради Другия.

Била ли е св. Богородица първата, видяла възкръсналия Господ вън от празния гроб?

В православните икони на празния Иисусов гроб и на Възкресението обикновено виждаме Мария, майката на Иисус, изобразена като една от жените-мироносици. Една свързана тема, макар и вероятно изобразявана по-рядко на иконите, е св. Богородица, гледаща към възкръсналия Иисус, Който е вън от гроба. Наистина, някои православни християни днес настояват, че Мария, майката на Иисус, не само е видяла възкръсналия Господ вън от гроба, но и че тя е била първата, която Го е видяла там. Къде е произходът на тези предания по отношение на св. Богородица при празния гроб и подкрепени ли са те със свидетелства от четирите канонични евангелия?

Възможно е тези предания относно св. Богородица при гроба да произлизат от Диатесарона (приписван на Тациан, † ок. 173 г.) – една симфония на четирите евангелия, която е в широка употреба в църквите в Сирия до 5 век. Тъй като четирите евангелия съдържат разлики, както и противоречия, които са били трудни за помиряване, в този Диатесарон избирателно е съчетан материал от четирите евангелия, за да може по този начин се стигне до едно вътрешно съгласувано евангелие. В Диатесарона самоличността на Мария Магдалина и тази на Мария, майката на Иисус, изглежда че са били смесени умишлено, така щото Мария, майката на Иисус, а не Мария Магдалина, както е в Иоан 20:1-18, да може да бъде възприета като отиваща при гроба сама, където да види Иисус възкръснал. Една възможна мотивация за това смесване на Мария Магдалина с Мария, майката на Иисус, може да е идвала от желанието за противопоставяне на някои групи гностици, подчертаващи особената любов, която Иисус е имал към Мария Магдалина. Само че присъствието на Иисусовата майка при гроба и нейната среща с възкръсналия Иисус също се превръщат в елементи от някои апокрифни и гностически писания от 2-4 век.

Тази е благословената събота

(за утринната на Велика събота)

„… та смъртното да се погълне от живота“

(2 Кор. 5:4)

Утринната на Велика събота е един от върховете на литургическото творчество на Православния изток. В една малка статия не е възможно нито да се опише, нито да се обясни цялата безпределна дълбина и красота на тази служба, в която Църквата ни води съвсем близко до вникването в най-радостната тайна на нашата вяра – тайната, без която тази вяра губи своя смисъл, защото „ако… Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви“ (1 Кор. 15:17). Затова ще се ограничим до немного. Ще се опитаме, макар и с намеци, да посочим какво извършва Църквата чрез тази служба, в какво ни призовава да участваме, какво тя ни възвестява като неизменна истина.

Чумната пандемия от средата на 14 в. в омилиите на св. Григорий Паламà

По всички стандарти и критерии в средата на 14 в. е налице пълен колапс на византийското общество – социален, политически, икономически и военен. Нещо повече, към това пълно разпадане се прибавя и демографският дефицит, вследствие разпространението на чумната пандемия (1347-1350 г.), покосила над един милион балкански жители.[1] Същевременно религиозните текстове от тази драматична епоха не отразяват и сякаш премълчават за подобен крах, въпреки че авторите им са били напълно наясно със случващото се. На пръв поглед омилетичното творчество на св. Григорий Паламà също е напълно „безмълвно“ за конкретно-историческите проблеми и социално злободневие като разпространението на „Черната смърт“ в столицата на Византийската империя. Но само на пръв поглед!

Известно е, че св. Григорий Паламà е бил забележителен проповедник, оставил шестдесет и три омилии (беседи), които покриват почти пълния кръг от неделни и празнични дни и които са венецът на неговото творчество.[2] Тези омилии са посветени главно на тълкуване и изясняване на евангелски събития като Преображение Христово, Възкресение, Рождество, Успение Богородично, евангелските притчи, църковните празници и т. н.

Оставам вкъщи, но какво правя вкъщи?

Пандемията от новия коронавирус разкри множество проблеми, с които трябва да се справим, защото не е само телесното здраве, но има и душевно, и телесно здраве. Човек не е само тяло, като една машина, не е и само душа, а съчетание на двете, състои се от душа и тяло.

Разбира се, според специалистите, на етапа, на който се намираме, не можем да направим много неща, и засега най-важно е хигиената и оставането вкъщи, за да не се получава струпване на хора и така да се избегне разпространението на вируса, така че и човекът да се предпази, и здравната система да не рухне.

Проблемът обаче е „какво правим вкъщи“ или „как живеем, когато сме вкъщи“, така че да има също душевно и духовно здраве.

За свободата

Много ли са днес хората, които обичат свободата? Тези, които сякаш я притежават, не я ценят – подобно на водата, която пият, без да заплащат за нея; други пък я ненавиждат. Изглежда, сякаш всички блага в света, всички реформи и усъвършенствания и, разбира се, всички революции се купуват за сметка на свободата. Отдавна е добре известно, че за да оцениш свободата си, трябва да се лишиш от нея. Философът и социологът лесно ще докажат колко е неопределеното и размитото в това понятие. Толкова много и различни видове свобода! Толкова пъти сме казвали, че вътрешната свобода не зависи от външната, че свободата от света е съвместима с вътрешното робство, че нея я имат мъдрецът или светецът, които са затворени в тъмница!

Мисля си обаче, че за това следва да съди самият затворник. Мисля също така, че колкото и далече да може да е той от външния свят, радостта от освобождението обаче, първият ден на воля – всичко това е едно огромно и реално щастие. Нататък, в случай че допуснем, че на света не може да има свобода, то има такова нещо като освобождение, а освобождението носи със себе си особен метафизически или религиозен вкус, който не лъже. Това е като вкусът на райската ябълка за смъртните уста в житийните легенди. Той говори за тайна и дълбока реалност на свободата, която се символизира в нашия живот като рядката и чиста радост на освобождението.