Рождество Христово – съдържание и развитие на празника

Изминали са малко повече от две хиляди години от нощта, в която едно събитие ще се превърне във вододел на човешката история – раждането по плът на Божия Син и влизането на Бога в човешката история. Някога св. пророк и цар Соломон бе заявил: „няма нищо ново под слънцето” (Екл. 1:19). Близо две хилядолетия по-късно св. Йоан Дамаскин внася малка, но съществена корекция в думите му: „Христос е единственото ново нещо под слънцето”. Между думите на св. цар Соломон и св. Йоан Дамаскин стои Богочовекът Христос. Съществената разлика е, че в Стария завет всички откровения на Бога са откровения на безплътното Слово, докато новозаветните са откровения на Бог Слово, но вече в плът.

Открилият се на Моисей, на Соломон и на всички старозаветни пророци е бил все още неприелият плът Син и Слово Божие – Логосът, второто Лице на Пресветата Троица. Старозаветните отци и пророци не само са имали пряко общение с Божието Слово, но и са виждали Неговото бъдещо Въплъщение и Раждане. Стъпките, които чува Адам (Бит. 3:8), случилото се с Яков и Моисей, с прор. Исаия и Даниил ясно свидетелства за това. Както пише съвременният богослов митрополит Йеротей (Влахос), в Христос ние различаваме две рождения: едно, предвечно, от Бог Отец, както го изяснява Символът на вярата, и второ – по плът от Пресвета Богородица, което за пореден път Църквата чества днес. И двете рождения са непостижими за човешкия ум и логика. Неслучайно св. Григорий Богослов ни предупреждава, че всеки опит за проникване в тайнствата, превишаващи нашата логика, може да ни доведе до загуба на разума, до лудост. Затова и истината – откровение за предвечното раждане на Христос от Отца и от Богородица по плът ние приемаме с вяра, т. е. без да се опитваме логически да го осмисляме, защото тази тайна е непостижима. До Въплъщението Си Второто лице на Пресветата Троица е наречено Син и Слово. Синовството изразява предвечното раждане от Отца и родеността е Неговото ипостасно свойство. Словото явява Бог Отец: връзка аналогична на тази между словата и разума. Св. Григорий Богослов обяснява тази свързаност така: Словото явява Отца, защото който вижда и приема Словото, вижда и Отца в Словото. Затова и Сам Христос ни казва: „Никой не дохожда при Отца, освен чрез Мене” (Иоан 14:6).

За богословския персонализъм на прот. Йоан Майендорф

Никой, изглежда вече не се съмнява, че приснопаметният отец Йоан Майендорф е сред бележитите богослови на нашето съвремие. В тази статия си поставяме задачата да покажем, че неговото ключово богословско постижение е премисленият и широко приложим в различни сфери на богословието християнски персонализъм. Известно е, че о. Йоан е бил подлаган на критика за уж внедряване в православното богословие на чужди философски понятия, за увлечение – в оценката на паламизма – по понятията на екзистенциализма,[1] за приписване на преп. Максим Изповедник и на св. Григорий Паламà на несвойствен за тях „персонализъм”, за присвояване на понятието ипостас на първенствуващо значение по отношение на същността[2] и т. н. Ние обаче ще се опитаме да докажем, че богословският персонализъм на о. Йоан е не само законно и правилно развитие – през 20 век – на светогледа на отците на Църквата, но и дълбоко необходим прочит на тяхната мисъл за съвременния човек.

За отношението на Христовата Църква към отделилите се от нея

За вярващия човек въпросът, намирам ли се в истинската Христова Църква е така важен, че, изглежда, при решаването му няма място за каквато и да било обида или обикновено самолюбие. Който ми посочи, че съм вън от Църквата и ме упъти къде да я открия, би трябвало да разчита само на благодарност от моя страна. Практически като че ли няма въпрос от сферата на вероучението, така болно засягащ човешкото самолюбие и съпровождан от толкова силно взаимно противопоставяне, както този. Вероятно виновни за това са и онези, които, макар и да са готови да бъдат милосърдни самаряни, все пак нямат силите да се въздържат от известно пренебрежение спрямо падналия разбойник. И каквото и да се прави тогава, всеки опит да се помогне на този последния среща от негова страна непримирима враждебност.

Ето защо в културното християнско общество не е прието да се поставя ребром въпросът за истинската Църква. Там по-често се застъпва т. нар. „широк възглед”, че земните стени, които издигаме, не стигат до небето; че църковните разделения са плод на властолюбието на духовниците и несговорчивостта на богословите. А човекът, бил той православен, католик или протестант, трябва само да живее като християнин и ще може да бъде спокоен за задгробната си участ.

Преодолелият разделението: Към жизнеописанието на архиеп. Серафим (Соболев)

Разделението на руското православие като резултат от печалните събития през 20 в. не можеше да не се отрази на съдбата на верните чеда на Руската църква. Мнозина приемаха сложните взаимоотношения между Московска патриаршия и Карловацкия синод като лична трагедия. Смятаха Руската църква за вътрешно единна, но не срещаха разбиране от страна на тези, които гледаха на взаимоотношенията между Църквата в Русия и Църквата зад граница изключително в черно-бели тонове.

Един от най-ярките примери за това е житейският път на Богучарския архиеп. Серафим (в света Николай Борисович Соболев; 1881-1950), управлявал руските енории в България в периода 1921-1950 г. – първоначално подчинен на Архиерейския Синод в Сремски Карловци (Югославия), а по-късно минал към юрисдикцията на Московската патриаршия.

Псевдо-Дионисий

Византийската мисъл никога не успява да се освободи от големия въпрос за това, как гръцката философия се отнася към християнското Откровение. Все пак осъждането на оригенизма при Юстиниан е важна стъпка от историята на винаги пребивавалия в конфликт със самия себе си византийски елинизъм. За системата, обединила учението на Аристотел с платонизма, наричана днес александрийски възглед за света, изграждаща основите на системата на неоплатонизма и, след Климент Александрийски и Ориген – вече широко възприета от гностиците – спечелила авторитет и сред християните, това осъждане е сериозен удар. Тя представя един йерархичен свят, където всички елементи произлизат от Бога и се стремят към Него, при което по-висшите посредничат на по-нисшите. В усилието си за решаване на проблема за отношението между абсолютното и относителното философският метод на неоплатонизма умножава броя посредници, като ги натоварва с откровяващи и теургични функции. Подобен метод удовлетворява типичната за елинизма необходимост от схващане на света като едно хармонично цяло (κόσμος), подчинено на един ред – постоянен и метафизично необходим (εἱμαρμένη). Тъй като обаче в него изцяло е изключена идеята за творение от нищо (ex nihilo), той не позволява да се избегне монистичното и всъщност пантеистично виждане за вселената.

Житие на Филотея Темнишка: социални акценти

Като има за отправна точка Личността на Иисус Христос, социалното учение на Църквата е насочено към човешката личност и цели нейният земен живот да е устроен така, че да доведе до обòжение върху основата на любовта. Основният метод, с чиято помощ който Църквата се стреми да осъществи нравствените и социалните си идеали, е свидетелството за правотата на православното учение с проповед и богоугоден живот. Преуспелите в богоуподобяването и открити ни от Бога за пример човеци, са светците, чиито жития са сред първостепенните извори върху социалните възгледи на Църквата. Този факт ни предоставя възможност да насочим вниманието на читателите към тази малко позната и неподозирано важна за съвременното богословие проблематика.

Като извор тук отново ще използваме – след като разгледахме богословските му аспекти[1] – житието на св. Филотея, при поставяне на акцента върху действията на героите, за да проличи неразривната връзка между изповядваната и живяната вяра.