Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Св. великомъченик Потит Сердикийски – първият раннохристиянски мъченик на София

Написана от Венцислав Каравълчев

St PotitusВ края на месец февруари 2020 г. Българската православна църква получи в дар от Ватикана частици от св. мощи на двама древни светци – св. Климент Римски и св. Потит, свързани с ранната история на Сердика. И ако за първия светител на Църквата е писано много, то второто име е почти неизвестно на българските християни. В настоящата статия ще се опитаме да прелистим страниците на историята от 2 в. до нашето време, за да съберем частиците памет за този свидетел на Христа, широко почитан в италийските земи, но напълно забравен в земите на своя подвиг и мъченичество. И както всяко изследване в областта на агиологията, и настоящото има за цел не просто реконструкция на случилото се в миналото, но е призив към възстановяване на молитвената връзка с този Христов мъченик. Дълбоко съм убеден, че църковната памет е жива, само когато подбужда към молитва, само когато се превърне в молитвена памет.

Молитвата е връзката на човека с Бога, неговият разговор с Бога. Тя е диханието на вярващото сърце, израз на божественото в човека, начин за преодоляване на ограниченията на този свят и този живот и реализиране на истинската потенция на това, което Сам Бог е вложил във всекиго от нас. Молитвата е средството, чрез което се издигаме от чисто биологичното, присъщо на всички твари, към духовното, към което само и единствено човек е призван (срв. 1 Кор. 15:39-50). Свидетели за тази сила на молитвата са носителите на светостта, истинските примери от хилядолетния живот на Църквата, които чрез молитвата още тук, приживе, са открехвали вратите на небеснотоцарство. Бидейки плът и кръв, те са се издигнали над физическите ограничения на материята, над земните закони, които движат света, станали са синове на Бога. Това синовство не е нещо въображаемо, а е истинско, то е стъпало над спасението. Синовството е истинското призвание за човеците – обòжението (теосис), в изпълнение на думите на Господ: „Аз рекох: вие сте богове, вие сте всички синове на Всевишния“ (Пс. 81:6). За нас, които днес се спасяваме, е жизненоважна молитвената връзка с тези хора, вече небесни жители. Затова епископите са полагали и днес също трябва да полагат усилия да създават и поддържат във вярващите потребността от молитвена връзка с мъчениците и другите свидетели на живота в Христос. Прочутите кападокийски епископи навремето са издигали мартириуми, организирали са чествания, призовавали са християните да имат молитвена връзка със своите съвременници, пострадали мъченически за Христос. Те са правили това, защото от опит са знаели, че двигател на молитвата са живите примери и молитвената памет. Не мъчениците, а ние имаме нужда да съединим своята молитва с тяхната, която е „дала кръв и е получила дух“ и която и сега се издига пред Божия престол.

Църковното имущество в Неманичка Сърбия

Написана от Прот. Радомир Попович

Fr Radomir PopovicУвод

В сръбските средновековни извори присъстват многобройни сведения, които се отнасят до църковното имущество. По своя характер тези сведения са най-разнородни, но преди всичко се отнасят до произхода на църковното имущество, а понякога и дават сведения как то бива управлявано. Най-старите извори, притежаващи такива сведения, произхождат от края на 12 в. Това са главно манастирските грамоти, както и грамотите за епископските катедрални храмове. В настоящата работа се използва изданието на грамотите от Ф. Миклошич в неговият труд Monomenta Serbica, макар че датирането им в този сборник от втората половина на 19 в. често не е точно. За онези наши грамоти, за които все още не разполагаме с по-добро издание, винаги са добре дошли трудовете на С. Новакович Законски споменици српских држава средњег века и на А. Соловьов Одабрани споменици српског права. Отделни издания на грамоти или група от грамоти се ползват по изданията: Дечанске хрисовуље от М. Милойевич; Дечанске хрисовуље от П. Ивич и М. Гръкович; Светостефанска хрисовуља от Л. Ковачевич; Грачаничка повеља от М. Павлович; Повеља краља Милутина Карејској ћелији 1318 г. от В. Мошин. Освен тези публикации, голям брой грамоти се използват по неотдавна публикувания сборник Споменици за средновековната и поновата историја на Македонија, т. 1-3, тъй като там те са публикувани изцяло и са придружени с професионални коментари.

Тълкуването на Библията: наука или изкуство?

Написана от Прот. Дмитрий Юревич

Fr D V YurevichДолу традицията?

Едва ли ще се намери човек, интересуващ се от изучаването на Библията, който да не е чувал за научния подход към нейното тълкуване. В случая с вярващия човек обаче близкото запознаване с такъв подход предизвиква недоумение, граничещо с огорчение: оказва се, всъщност, че тълкуването, което е наречено научно, в много от своите детайли влиза в противоречие с традиционните църковни представи за Библията и за нейното съдържание. За представителя на съвременната култура, в която научните сведения се явяват опитно проверявани, потвърждавани и, като правило, достоверни знания, този факт може да означава следното: църковната традиция на тълкуването на Библията е безнадеждно остаряла и трябва да отиде в миналото – по същия начин, както в миналото са отишли и научните представи, с които тя е била свързвана: например, философията на Аристотел или пък геоцентричната система на обяснение на света. Даже в средите на православните свещенослужители може да се намерят такива, които в традиционното църковно тълкуване на Библията виждат едва ли не някаква заплаха за по-нататъшното нормално функциониране на енорийския живот и призовават към безусловно приемане на научния подход към тълкуването на Библията. Близкото запознанство с този въпрос обаче позволява да твърдим, че самото понятие „научност“ в сферата на библеистичните изследвания е безнадеждно остаряло.

От Ветхия към Новия Адам

Написана от Архим. Василий (Гондикакис)

Vasilios GondikakisАдът на разделението

Адам не е възприел евхаристийно (с благодарност) цялото творение, любовта и Божията заповед. Не е послушал Бога. Движил се е индивидуалистично. Действал е насилено, а впоследствие – с фалшива храброст. Уплашил се от Бога, когато Го чул да върви из рая. Хвърлил вината на другиго, на Ева, на змията. Осъдил Другия. Осъдил Бога. Спечелил си ада.

Не е разбрал каква е природата и каква е мисията на човека. Разделил се е с другия. Разделил се е с Бога. Разделил се е с общуването, с божественото Причастие, със съборното общение, което е божествено. Навлязъл е в ада на разделението, на не-общението, в налудния стремеж да спаси своя „аз“ в ущърб на другия.

Тогава, както казва св. Симеон Нови Богослов, цялата природа е въстанала против първозданните човеци. Животните озверели. Станали зверове и се спуснали да разкъсат човеците. Те се отбранявали. И започнала познатата история – не на перихорезата в любовта, а на индивидуалната отбрана, на разделението. Всеки се усамотява в своето самолюбие – телесно и духовно. Оттам хвърля морални и материални шрапнели по тялото на другия.

Какво Бог повелява и какво позволява

Написана от Дейвид Б. Харт

David B HartВ предишната част на този доклад, разглеждах крайната фаза на темата, поставена във Всичко това ще бъде спасено, засягаща естеството на свободата на разума и въпроса дали идеята за ад и вечни мъки може правдоподобно да бъде защитена като израз на свободната воля на тварите. Достигайки до отговора на този въпрос, – който, за да бъда точен беше „не“, – аз отстоявах като даденост, че „Бог със сигурност просто не може да желае злото, тъй като Той е безкрайно свободен“. Не дадох обаче никаква индикация за точното значение на това твърдение в рамките на контекста на по-голямата тема на книгата. Така че сега искам да се върна при началото на моя обещан „пътеводител“ по тази тема. В нормална ситуация не бих седнал да резюмирам нещо, което усещам като достатъчно добре изяснено, и очевидно не бих могъл да вместя логиката на тази книга в няколко абзаца. В случая обаче достатъчен брой погрешни схващания пуснаха корени около книгата и смятам, че трябва да се опитам да изчистя някои от тях, стига да мога.

Има два въпроса, определящи пътеката, по която поемат разсъжденията в тази книга, и всяка стъпка по пътя попада между тях: първо, може ли един Бог, Който било то налага, било то позволява състояние на постоянно съзнателно мъчение за разумните твари, да бъде наистина не просто добър (какъвто и разумът, и вярата еднакво говорят, че Той трябва да е), но и самата Доброта? И, второ, биха ли могли ограничените твари, притежаващи реална свобода (като противопоставена на чисто волевата възможност за спонтанно насочване към каквато и да било цел), истински свободно вечно да отхвърлят Бога и, с упражняването на тази свобода, да заслужат вечни мъки? Отново отговорът на тези два въпроса е „не“. Разгледани са и други въпроси от не по-малка важност, но тези два доминиращи въпроса придават на аргументацията нейната форма. Безспорно тази аргументация се разгръща чрез горе-долу половин дузина основни теми, които трябва да бъдат удържани едновременно, за да може книгата като цяло да има смисъл.

КороНации. Бележки от карантината

Написана от Архим. Йоан Пантелеймон (Манусакис)

Archim John Manousakis1. Едиповата болест

Чумата порази града.

Природата на всяка болест е такава, че разкрива онова, което се таи скрито под човешкото тяло. Защото чрез симптомите си болестта изявява онова, което остава невидимо, скрито вътре в тялото – или ако бъдем по-точни – скрито от тялото. Именно болното тяло ни позволява да познаваме телата си обективно, т. е. като тела, които могат да бъдат изследвани и лекувани. Подобно обективно познание за тялото – знанието за моето собствено тяло като обект за мен – се разкрива от телесната патология, тъй като, докато тялото функционира правилно, не се налага и навярно не е възможно да видя тялото си, сиреч мен самия (тялото, дадено в темпоралността, flesh), като обект за мен самия (опространственото тяло, Körper). То става такова обаче, когато телесните функции дефектират – когато тялото се разболее. В този смисъл познанието, предизвикано от телесната патология, е собствено точно толкова патологично, колкото е и разкриващо телесната обективност. И по-точно: това е патологично знание, защото изявява моето тяло като едно обективирано (objectified) и отхвърлено (objected) тяло.

Разбира се, чумата не е просто някаква си болест: тя е заразна болест – болест, която се проявява не върху тялото на индивида, не върху едно индивидуално тяло, а върху общностното тяло, така да се каже, върху тялото на общността, каквито са градът и нацията, или в случай на глобална пандемия като настоящата – върху телесното като такова. За Софокъл, както и по-късно за Камю, чумата не се отразява толкова на индивида като индивид, колкото на взаимоотношенията между индивидите – доколкото всеки принадлежи на някаква общност и принадлежи именно заради тази общност.

Наши партньори

Християнство и култура

Полезни връзки

 

Препоръчваме