Елинизъм и християнство: срещата на два свята

Раждането на християнството: противодействие и взаимно влияние

Проблемът за историческите начала на християнството тук няма да бъде разглеждан комплексно, а само по отношение на връзката на християнството с елинизма в първите три века. Така въпросът приема за нас такава последователност: Каква е ролята, която изиграва елинизмът при първата историческа поява на християнството? Имало ли е присъствие на гръцкия дух на тази историческа сцена, където се появяват първите християнски общини, вярващи в личността на Иисус Христос? Каква е връзката между елинизма и християнството в историческите корени на последното?

След залеза на т. нар. религиоведска школа, която слагаше особено силен акцент върху връзката между древното християнство и античните мистерии и особено с елинизма, съвременната наука вече е убедена, че историческите начала на християнството не бива да търсим първично в елинизма като такъв или по-общо в извънбиблейска религиозна среда, а в тогавашия юдаизъм. Това става най-вече чрез откриването на есхатологичния характер на ранното християнство и особено на образа на Иисус Христос, какъвто ни е представен в Евангелията. Тази тенденция в съвременните проучвания започва преди всичко в трудовете на J. Weiss и Α. Schweitzer и е дотолкова утвърдена, че днес всеки опит да бъде разбрана личността, думите и делото на Иисус Христос автоматично се свързва с изучаването на юдаизма в онази епоха. Убеждението, че Иисус Христос е бил юдеин, че спасението е от юдеите, а християнството идва в историята като форма на изпълнение на очакванията в юдаизма, почти изцяло е изместило предишните опити да се свърже ранното християнство с елинизма. Означава ли това, че трябва да се изключи всяко присъствие и значение на елинизма в историческото оформяне на християнството?

Две речи за о. Сергий Булгаков

Булгаков, Флоровски и другите: размисли sub specie antiquitatis

Поводът за настоящата статия е малка книга, която преди години все още можеше да се открие в книжарниците. Тя говореше за типовете духовен живот изобщо и в частност за този в Руската църква. Въпреки скромния си обем, текстът впечатляваше със своите изстрадани, преживени, преглеждани отново и отново размишления, живи изводи и сериозни заключения – нетипичен за повечето автори стил, пропит с искрено и родено в сърцето слово, който повече подхождаше на една отдавна отминала епоха. Оказа се, че този стил не е случаен – авторката преп. Мария Скобцова (Кузмина-Караваева), освен високо ерудирана жена, бе и духовно чедо на о. Сергий Булгаков, приятелка на Николай Бердяев, а сетне и мъченица за вярата. Тъкмо участието в съвета и размишленията на тези задълбочени наставници, довело и до съзряването и формирането на вътрешния ѝ човек, което пък е породило живите истини в онази малка книга, неусетно провокира размисли относно духовното родство и зависимости в Църквата, а това впоследствие доведе до въпроси и търсения, свързани с личността на о. Сергий Булгаков (1871-1944).

Професор протопрезвитер академик Стефан Цанков

Богословът и духовникът в служба на Църквата обществото

През 2013 г. се изпълват 90 години от основаването на първата висша богословска школа у нас, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски” – добър повод да си спомним за основоположниците на висшето ни богословие. Сред учителите ни по богословие от 20 век се открояват библеисти, литургисти, историци на Църквата, систематици… Макариополският епископ д-р Николай (Кожухаров) и прот. Благой Чифлянов, Иван Марковски и Боян Пиперов, академиците Иван Снегаров и прот. Иван Гошев, Ганчо Пашев и Иван Панчовски, Димитър Пенов – имена, респектиращи и като личности, и като творчество. Ако обаче тези и други наши богослови от епохата имат повече или по-малко поместно значение и влияние, то друг български богослов от 20 в. и днес остава най-добре познаваният в богословските среди не само у нас, но и в чужбина. Познат дотолкова, че първият докторат върху неговото творчество е защитен отвъд Желязната завеса – в Рим, още в 1965 г.[1]

Този богослов е Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – пръв декан на Богословския факултет и ректор на СУ (1940-1941), високо поставен църковен служител, представител на БПЦ пред света, почетен доктор на три европейски университета (Атина, Оксфорд и Берлин), Духовната академия в София и Евангелсколутеранската в Будапеща. Списъкът с академичните, църковни и обществени длъжности включва още: гост-преподавател в редица европейски университети (Берлин, Лайпциг, Базел, Берн, Кьонигсберг, Женева, Цюрих, Атина, Букурещ и др.), участник в Първия православен конгрес в Атина 1936 г.,[2] дългогодишен член на Академичния съвет на СУ (1923-1946), секретар на Философско-обществения клон при БАН (1932-1935; 1944-1947) и член на правния институт при БАН (от 1949 г.), съветник на Св. Синод по каноничните въпроси и консултант в изработване устава на Българската Патриаршия от 1953 г.,[3] член на Синодалната комисия за превод на Библията на съвременен български,[4] главен редактор на Църковен вестник, основател и редактор на сп. Духовна култура,[5] предстоятел на храма „Св. Александър Невски” (1926-1961), член на Червения кръст и Славянското дружество…

Бъдещето на християнството в Европа: опит за ориентация

Наистина, не съм пророк и син на пророк (Ам. 7:14) и тази задача е трудна за мен. Най-много от всичко ми се ще да се предпазя от двата симетрично противопоставени рода глупост: от Сцилата на оптимизма и от Харибдата на песимизма.

На нас, християните, не ни е позволено да бъдем песимисти, доколкото от опит знаем, че нашият Бог – въпреки всички идеолози и дори теолози на смъртта на Бога – е жив Бог и Бог на живи; че против общността на онези, които останат докрай верни на обещанието, вратите адови действително са безсилни; накрая, че Провидението и днес, както винаги, намира най-неочакваните и – нещо повече – непредставими и за хората, и за бесовете пътища. Тактиката на Бога е такава: и историята, и преживяното лично от всеки от нас учат, че тя е напълно неочаквана. Не тази ли особеност на Провидението, посрамващо сметките и човешките прогнози, описват загадъчните думи на псалома за Божия смях над замислите на земните царе? „Оня, Който живее на небесата, ще се насмее, Господ ще ги поругае“ (Пс. 2:4).

Тъй като казаното дотук е безспорно, песимизмът е безсмислица. Но и тъй като всичко останало е във висша степен проблематично, оптимизмът е лъжа. По думите на Шилер, човекът е обречен да губи пътя си, докато вярва в златното време, когато доброто и благородното ще победят окончателно – доброто и благородното водят вечна битка и противникът няма да отстъпи никога.

Индивидуализирането на смъртта и евтаназията

Ваши Високопреосвещенства, уважаеми отци, обични колеги, Христос возкресе!

Въпреки че съм последният в редицата изявени лектори тук, ще се опитам да променя малко рамката на обсъжданията ни, за да можем да откроим проблемите в темата за евтаназията още по-добре. В тези кратки дни, докато подготвях доклада си, се опитвах да разбера, защо е така трудно да постигнем съгласие – имам предвид на европейско ниво – по този въпрос, който външно изглежда много лесен и самопонятен. Християни сме, в основите на нашата култура стои разбирането, че човешкият живот е дар от Бога, следователно всички сме съгласни, че той не може да бъде отнеман под какъвто и да е предлог. (Ако бяхме гностици, например, щяхме да смятаме Творението за лошо по самата си природа, но ние сме християни). Защо тогава този проблем се оказва толкова сложен? И съответните закони, а те вероятно ще стават все повече и повече и по всяка вероятност ще стигнат и до нас, неминуемо отчитат, че такъв род дилеми предизвикват сблъсъци на противоположни мнения. Защо тогава да не е самопонятен отговорът на този толкова лесен на пръв поглед въпрос? Именно това ме вълнуваше и тук бих могъл да направя своя принос: да видим, защо не е толкова ясен проблемът за евтаназията. Ако можех да отговоря с една дума, бих отговорил така: противоречията се дължат на съвременния mentalité, на съвременното мислене, което е оформено под влиянието на християнски истини, които по думите на Честъртън, са полудели. И така се пораждат противоположни мнения в една и съща християнска утроба. Това е странно. И именно това би могло да направи взаимното разбиране трудно.

Ще се опитам да разкрия това първоначално и във философска, и в богословска рамка, говорейки по тема, която бихме могли да озаглавим: „Индивидуализирането на смъртта на Запад и съвременното общество”.

Иночество и подвиг

Съществува широко разпространена представа за монашеството, според която то е своеобразен уродлив придатък към християнството или най-малко нещо излишно, вид ексцес. Достатъчно е обаче малко по-внимателно да се прочетат основните свещени и отечески текстове, за да стане ясно, че точното и цялостно изпълняване на заповедите на Христос еднозначно води към монашеството.

За християнина целта на живота е определена от християнската антропология, в чиято основа лежи идеята за телесната и душевно-духовна същност, сътворена по Божи образ. Настояваме тъкмо за цялостно разбиране на образа, защото Словото, чрез Което е сътворено всичко – с човешко тяло и душа, и с Духа – седи отдясно на неизречимия Отец. В това е и надмирното, онтологично значение на празника Възнесение Господне, приет от тварите с велика радост. Затова телесното схващане за образа у старообрядците има дълбок смисъл. При човека възрастването на образа към подобие е съзряване за вечността на цялото същество, заедно с тялото. Последното – по думите на апостола – представлява членовете Христови, отбелязани с Неговите рани.

Целта на живота за християнина е израстване по мярата на възрастта Христова в богоуподобяване във вечността, така да се каже, прорастване от времето във вечността. Защото – както казва апостолът – „знаем, че когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище” (2 Кор. 5:1-2). Ето тази жажда да се облечем в небесно жилище, стремежът към целта – ценностите, неразделно свързани със стремящата се към Христос любов, водят и към мъченичеството, което е и завършекът, върховният плод на монашеския път.