Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Литургия и подвижничество

Написана от Черногорско-Приморски митр. Амфилохий (Радович)

mitr amfilohije_radovichДревният патерик – сборник с думи на египетските отци-пустинници – съдържа странен епизод – диалог на св. Макарий Велики с черепа на езически жрец. Ето този диалог. Авва Макарий разказва как веднъж вървял през пустинята и намерил череп. „Побутнах го с палмова пръчка и черепът заговори. Попитах го: „Кой си ти?”. Черепът отговори: „Бях главен жрец на идолопоклонниците, живели някога тук. Знам кой си ти – духоносният авва Макарий. Когато в теб се разгаря състрадание и любов към онези, които се мъчат в ада и ти се молиш за тях, те получават утешение”. Старецът попитал: „За какви мъки и за какво утешение говориш?”. Черепът му отвърнал: „Както е високо небето над земята, така е висок и пламъкът под нас и от глава до пети сме потопени в него. И това, което е най-страшното – не виждаме лицата един на друг: привързани сме с гърбове един към друг и когато ти се молиш за нас, тогава, макар и за кратко, можем да видим лицата на тези, които са до нас – в това е нашето утешение”. Тогава старецът заплакал и казал: „Нещастен е денят, в който е роден човек…”.

Размишления за патриотизма

Написана от Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr_MeshterinovЗа начало ще изсипя пред читателя куп въпроси. Не съм ги измислил. Бидейки сътрудник на Патриаршеския център за духовно развитие на децата и младежите при Данииловия манастир, работя, като правило, със съвременни млади хора – студенти от московските (и не само московските) висши учебни заведения, които ме питат почти на всяка среща: отец, а как да… и нататък следват въпроси. Ето ги и тях:

Сега много говорят за патриотизма и възраждане на патриотичното възпитание. Какво обаче представлява патриотизмът? Любов към отечеството, разбира се, но какво точно да обичаме? Мама и татко? Мястото, където съм се родил? Града, в който живея, където са моите родственици и са живели предците ми? Родния език? Отечествената култура? Горите, реките и полетата? Правителството, което не се грижи за своя народ? Милицията, която не ни защитава? Скинхедите? Армията, в която е страшно да дадеш детето си? Коя Русия да обичаме: тази на преп. Сергий Радонежки и патриарх Тихон, на Пушкин, Менделеев и Шостакович или другата – на Малюта Скуратов, на Ленин, на Демян Бедни? Родината изисква от нас да обичаме себе си… Самата тя обаче, на всяка крачка проявява нелюбов към нас. И какво да правим? Как, накрая, към всичко това се отнася Църквата, какво, от нейна гледна точка, представлява патриотизмът? И т. нат., и т. нат.

За мен животът е Христос…

Написана от Сурожки митр. Антоний (Блум)

Metropolitan Antony_BlumПреди много години Богословският факултет в Единбург даде дипломата honoris causa на един от най-маститите архиереи на Руската православна църква – митрополит Евлогий (Георгиевски). В ответната си реч тогава той изказа думи, които сега ми се иска да повторя от себе си: „Вие ми давате докторската степен honoris causa, а аз я приемам amoris causa – и като чест, и като радост за любовта, която съединява всички членове на Руската църква, която прави единни нас, намиращите се отвъд пределите на Съветския Съюз, с родната Църква в родната земя”.

Няма да скрия, че получаването на тази степен за мен е голяма радост. Радост не за това, че ще мога да се превъзнасям над когото и да било, тъй като твърде достоверно зная, че не съм школски богослов, че не съм получил нужното богословско образование – тази диплома обаче ще свидетелства пред западните църкви за това, че моето слово е слово православно – не лично, а всецърковно.

Установяването на празника Пасха в ранната Църква

Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Достигналата до нас светоотеческа литература е огромна и е почти невъзможно да се обхване целият светоотечески корпус писания, с който днес разполагаме. В този огромен обем писмено наследство трябва да отбележим, че почти липсват календарни разсъждения, засягащи срокове или дати. Всъщност, единствено църковните историци са тези, които се занимават с подобни въпроси и това е обяснимо. За историка времето е категория на познанието. В съчиненията на историците то обикновено фигурира като инструмент на анализа, тъй като само така може да бъде реконструирано миналото, а времето е фон, на който се проявяват събитията. Макар и рядко, самото време също е обект на самостоятелно изучаване. В схемата на това уточнение, църковните историци правят своите времеви интерпретации и най-вече във връзка с възникналите през 2 век спорове относно празнуването на Пасха. Това, от своя страна, идва да покаже, че през 2 век празнуването на християнската Пасха се е утвърдило повсеместно в Църквата, при това дотолкова, че вече определени подробности от самото празнуване стават предмет на оживени спорове и дискусии. И това е съвсем разбираемо, като се отчита фактът, че Пасха е празник, който християните наследяват от юдеите и в който Христос влага нов смисъл и начало. Раннохристиянските автори виждат в еврейската Пасха предобраз на християнската. Страданията, смъртта и Възкресението на Христос са осъществяването, завършекът на еврейската Пасха.[1]

Христос и преображението на времето (есхатология на настоящето)

Написана от Прот. Владимир Зелински

Christ 11. „В гроба с плътта Си…”

Символът на вярата на първите християни е бил кратък, наситен със съдържание и несложен. Самото му звучене е било нещо подобно на внезапно бликнала светлина. Апостол Павел предава тази вяра така: „Защото, ако с устата си изповядваш Господа Иисуса, и със сърцето си повярваш, че Бог Го възкреси от мъртвите, ще се спасиш” (1 Кор. 10:9).

Това изповедание може лесно да бъде сведено до неговото ядро: Иисус е Господ. Някога това кредо е притежавало грамадна, така да се каже взривяваща енергия, която се изразявала поколения наред в небивало изливане на Духа. Силата, заложена в името на Иисус, се уталожвала в нови и нови обръщания, обличала се в молитви, изпълвала виденията на молещите се, събирала събори, отсичала догмати. Разпростирала облаци от свидетели, едни изпращала да проповядват Евангелието до самия край на земята, а други – да се скитат по земните пещери и клисури, водела ги в пустинята, отлагала се в пророчества, в каноните на катакомбните литургии…

Дванадесетият час

Написана от Преп. Мария (Скобцова)

2 St_Maria_SkobtsovaВ душата на всеки от нас има мъчителни и неунищожими навявания. Мисълта за Русия. Не отстрани, не като историци, не с хладния разум знаехме ние, че Русия погива – всеки от своя личен опит чувстваше тази гибел. В паметта на някои от нас се врязаха фигурите на тифозни тела на някоя гара, чакащи погребение, на други – гладните деца, обречени на смърт, трети виждаха момента на гибелта на Русия в разстрелите на свои близки, съпреживявайки ужаса им в подземията на „ЧК”.[1] Любовта ни към родината бе обагрена от мъчително чувство на тъга. Тази любов беше безнадеждна. Усещане за гибел – в собствен смисъл. Собствено, ние всички загивахме, заедно с Русия, и у почти всеки от нас остава паметта за онзи ден, когато, както изглеждаше, ще дойде пределът, че повече не трябва да се търпи, че около нас се е възцарила вечна нощ и няма никаква надежда.

За тези девет години бяха издигнати безброй гробове. Гробовете на онези, които умираха в глухата нощ без да могат да повярват, че ще има изгрев. И ни се струваше, че в тези гробове лежат не само нашите близки и любими, но и самата Русия лежи в тях.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме