Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Писмо до Л. Толстой за Възкресението на Христос

Написана от Владимир Соловьов

V SolovyevПетербург, 28 юли – 2 август 1894 г.

Скъпи Л. Н.! От последното ми писмо, изпратено чрез граф Кр., на два пъти бях сериозно болен и не искам повече да отлагам важния разговор, който Ви дължа.

Всички наши разногласия могат да бъдат сведени до една единствена конкретна тема – възкресението на Христос. Мисля, че и във Вашия собствен светоглед (ако, разбира се, правилно разбирам последните Ви съчинения) няма нищо, което да би попречило да се приеме истината на възкресението, а дори и повече – има нещо, което задължава нейното признаване. Отначало ще поговоря за идеята за възкресението изобщо, а след това – за Възкресението на Христос.

Увод към Православната духовност

Написана от Архим. Лев (Жиле)

lev gilletТази книга не е нито научна история на Православната духовност, нито подробен богословски трактат върху аскетичната и мистичната благодат, нито описание на психологията на православните мистици, а кратко и съвсем несложно въведение в първите принципи на духовността на Източната православна църква.

Тук духовният живот се разглежда в светлината на учението на Източната православна църква. Наименованието се отнася до онези сестри-църкви, чиято вяра се изразява в решенията на седемте Вселенски събора и които поддържат общение с Патриарха на Константинопол и апостолските престоли на Антиохия, Александрия и Йерусалим. Като църква, Православната църква има своето точно определено учение по въпросите на аскетиката и мистиката и това учение е Предание (παράδοση), което върви от самото начало на християнството и до днес. Това Предание, а не лични теории – били те негови или на произволно избран духовен писател, колкото и велик да би бил той, се опитва да изложи тук авторът.

Един монах от Източната църква. О. Лев (Жиле)

Написана от Прот. Владимир Зелински

Fr V_ZelinskyВсеки, който, не знаейки за този автор, прочете неговия Иисус, ще попита: та кой е написал тази книга? Книга твърде личностна, пределно интимна. И в същото време подчертано безименна. В оригинала пред псевдонима стои неопределителен член: не еди-кой-си монах, а „един монах”. Какво стои зад това обозначение? Иночески кеносис, особена христология, подчертана привързаност към източното християнство? Авторът не иска казаното от него да се покрива с неговата личност, име, известност или „място в литературата”. Това, което говори, трябва да преминава през читателското възприятие през призмата само на три реалности: монашеството, Изтокът и Църквата. Преди да се създаде обаче, такава книга трябва да бъде износена в нечий конкретен изживян живот.

Църквата, Изтокът, монашеството – три съставни на едно единствено призвание. Авторът на тези размишления е роден в градчето Сен Марселен в югоизточна Франция през 1893 г. Семейството му е достатъчно добре обезпечено и ревностно католическо. Баща му, Анри Жиле, вървейки по стъпките на своя баща, става съдия. Той ще остави поста си, когато ще разбере, че съдебната система е наводнена от франкмасони. При кръщението си детето получава името Луи в чест на Людовик ІХ – светия крал на Франция. Четири поколения по-късно, при погребението на архимандрит Лев (Жиле), по негова лична молба, освен православните молитви ще бъдат прочетени и латински. Същите, които той е слушал някога в детството си.

Богословие и Евхаристия

Написана от Прот. Александър Шмеман

shmeman1


Сегашното състояние на православното богословие може да се опише с две думи: бъркотия и пробуждане. Под бъркотия тук аз разбирам очевидната липса на единство сред православните богослови – единство на богословски език и метод, както и липса на съгласие що се отнася до естеството на въпросите и до начина на тяхното разрешаване. Нашето богословие се развива сред многообразие от богословски „ключове” и затворено в няколко взаимно изключващи се интелектуални рамки. Тази бъркотия обаче е и знак за пробуждане, за ново търсене на автентичната православна богословска перспектива.

Тази ситуация далеч не е случайна, защото съдбата на православното богословие е трагична съдба. От една страна, след рухването на Византия и прекъсването на съзидателната светоотеческа традиция нашето богословие е трябвало да устои на дълъг „западен плен”, дълбоко помрачил и дори изкривил православната богословска мисъл, докато, от друга страна, същият този следсветоотечески период е време и на коренна промяна на положението и предназначението на богословието в живота на Църквата. От грижа на цялата Църква – и предназначено за цялата Църква – то се превръща в „школско” занимание, лишавайки се по този начин от живия интерес и от вниманието, без които не е възможно нито едно съзидателно усилие. В наши дни това положение вече се променя. Противоречията и разделенията вътре в Църквата, новата „икуменическа” среща с християнския Запад и най-вече непосредствено отправеното му от съвременния свят предизвикателство, поставиха пред богословието нова цел и му възвърнаха изгубената в продължение на столетия важност. Оттук са и бъркотията, и пробуждането, и неизбежният сблъсък между идеите, и плурализмът на подходите, и тази острота на проблема за методологията, и оспорването на източници и авторитети. Освободило се от официалния „конформизъм”, наложен от външни за него фактори, православното богословие все още не намира истинското си единство. То обаче трябва да го намери. Макар разбираем и донякъде дори полезен, съвременният богословски плурализъм не може да продължава вечно. Това, което трябва да търсим, е синтез, т.е. съчетаване на всички – повече или по-малко „частни” – богословия в едно споено цяло. Защото по самата си природа православното богословие представлява католичен израз на вярата на Църквата, която, от своя страна, нито познава, нито изпитва необходимост от каквото и да било друго богословие.

Аскетическото и богословското учение на св. Григорий Паламà

Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Basil Krivoshein Brussels1. Аскетико-гносеологичната основа на учението на св. Григорий Паламà

Религиозният живот, бил той определян като общение на човека с Бога или като познание на човека за Бога, винаги може да бъде разгледан като взаимно и двустранно отношение и действие – на Бога и на човека, на Твореца и на сътворения. Ето защо, за правилното разбиране на учението на който и да било духовен писател, в случая на св. Григорий Паламà (1296 – 14 ноември 1359 г.), е важно предварително да бъде изяснен начинът, по който той схваща възможността за взаимно общение между Бога и човека, и разсъжденията му над пътищата на богопознанието и способността за богопознание. Това означава да съставим – ако можем така да се изразим – аскетико-гносеологичната основа на интересуващата ни богословска система.[1] Ето защо, преди да преминем към чисто богословските идеи на св. Григорий Паламà, ще се постараем да изложим – в най-съществените ѝ черти – точно тази страна от неговото богословско учение.[2]

Благодатното отчаяние в аскетичната традиция на 20 век

Написана от Златина Иванова

elder silouanЕдва ли в историята на човешкия род има епоха, която да е белязана от толкова дълбоки трагедии като двадесетото столетие – този трагичен век даде толкова много изгубени поколения в световни войни, исторически катаклизми, революции, сривове, велики депресии, че за човека стана като че нормално да живее с болката на тоталната липса. Липса на смисъл, липса на цел, липса на вяра, на кумири. Но по Своя премъдър промисъл Бог реши, че и това съвсем ново, различно и познало отчаянието в небивала дълбочина поколение трябва да има своите представители в рая, като внесе в богатата палитра на светостта своя неповторим почерк. Една от основните характеристики на раненото от отчаянието поколение е безкомпромисната, екзистенциална честност – предпочитаща тоталната смърт и саморазруха пред частичната истина и половинчата ценност. Ангелите Господни уловиха за Църквата именно такива хора – радикалисти, способни да оценят и припознаят като сроден евангелския радикализъм на Христос. Онзи Христос, който беше снизходителен и съчувстващ на всеки грешник, и безкомпромисен и суров към фарисеите и тяхната полу-правда, и Чиито образ в предходните епохи на „църковно благополучие” бе затъмнен. На Този Христос екзистенциалните радикалисти можеха да се доверят, защото припознаха в Него сроден дух. При цялата им емоционална, психологическа и идейна обърканост, безкомпромисната жажда за истинност прави такива хора способни да погледнат към Христос и да поискат да Го чуят. „Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те вървят след Мен” (Иоан 10:27). А Христос винаги е бил щедър към жадните. Те са Неговите любимци, неслучайно на тях Той посвещава едно от блаженствата: „Блажени са гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят” (Мат. 5:6).

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме