За творчеството (размишления)

Когато се стремим по християнски да обосновем гледната си точка върху даден предмет или явление в света е необходимо винаги да различаваме две плоскости. От една страна, длъжни сме да проникнем в Божествения замисъл за този предмет или за това явление и да покажем какво то е трябвало да бъде, на основание на този Божествен замисъл. От друга страна, установили тази норма не трябва да се боим, че веднага ще се сблъскаме с всевъзможните отклонения от нея. През цялото време трябва да отчитаме, че в процеса на своето „ставане” длъжното неизбежно бива изопачавано от човешката греховна природа и в действителността се наблюдава като в криво огледало. 

Източното православно мисионерско богословие днес

„Истинската разлика между богословието на източното и западното християнство се крие не в отделните догматически положения, а в коренната разлика на подходите към предмета като цяло”.[1] За да се разбере същността на Православната църква е необходимо да се види какъв е православният подход към богословието. Често самата мисъл за възможността да съществува друг подход към богословието поразява западния християнин със своята новост (и дори еретичност). Предпоставките, които определят подхода на западните църкви към богословието, рядко са предмет на обсъждане, в резултат от което е налице строга филтрация на всеки опит за богословски анализ на Св. Писание. Тези предпоставки са общи за западните църкви – както за Римокатолическата, така и за протестантските. Макар в различните конфесии те да се видоизменят, по своята ориентация те винаги остават западни. Точно това има предвид Алексей Хомяков, когато казва:

„В целия Запад съществува едно зададено „А”. Цялата разлика се състои там, че при римляните съществуването му се предшества от положителен знак „+”, докато при протестантите от отрицателен „-”, но „А-то” си остава непроменено”.[2] 

Архиеп. Серафим (Соболев) и църковните проблеми на съвременността

През 2012 г. в София излезе второ издание на Живот, чудеса и завети на светител Серафим Софийски. Изданието е подготвено от Българската старостилна църква, която е извън единство със световното православие. Повече от четвърт от сборника (105 от 416 стр.) критикува моята книга Жизнеописание на архиепископ Серафим (Соболев) (С. 2011).[1] Страниците са представени и на сайта на споменатата структура.[2] Тъй като става дума за възгледи на Богучарския архиеп. Серафим – известен подвижник на благочестието и авторитетен богослов, струва ни се необходимо да отговорим на споменатата критика.

Бъдещият йерарх е роден в Рязан през 1881 г. За епископ е ръкоположен в Крим от руските архиереи. Емигрира през 1920 г. Живее в България под юрисдикцията на Руската православна задгранична църква (РПЗЦ). През 1945 г. преминава в Московска патриаршия. Изказва се против икуменизма и преминаването на Църквата към новия календар. Автор е на книгата Руската идеология, както и на трудове, насочени против догматичните заблуждения на митр. Антоний (Храповицки) и прот. Сергий Булгаков. Известен е и като чудотворец. В България мястото на неговото погребение се почита.

След преминаването на Българската църква към новия календар през 1968 г. привържениците на стария стил вземат на въоръжение името на архипастиря и макар той да умира 18 години преди това печално събитие, групата на българските клирици и миряни оправдава своето отделяне с авторитета на архиеп. Серафим.

Бог и история в късновизантийското богословие

Увод

Една от знаковите автори от епохата на късна Византия е св. Григорий Паламà. Той не съставя цялостна система, а тълкува Божието откровение в историята. Това не е случаен феномен, нито пък се дължи на липса на философско образование на светеца. Тъкмо обратното – през първите двадесет години от живота си в императорския двор в Константинопол той получава прекрасно философско образование. Особено е отдаден на изучаване на аристотеловата традиция. Седемнадесетгодишен говори за логиката на Аристотел с такъв успех пред василевса Андроник ІІ и пред други официални лица, че знаменитият му учител Теодор Метохит възкликва: „Ако сам Аристотел присъстваше, щеше да го похвали”.[1]

Св. Григорий обаче не търси Бога единствено с ума си, а и със сърцето си. То е съкровищницата на ума и „първият плътски орган на разумността”.[2] „Разпиленият в сетивата ум”[3] на човека не може да пристъпи действително към Бога, нито да придобие истински опит за него. Ето защо това изисква очистване и съсредоточаване в сърцето. Следвайки библейския и светоотечески път, Паламà посвещава на познание за Бога не само мисълта си, но и цялото си същество. Докато се намира още в двора на василевса, той се подлага на лишения. Презрял светската слава и предначертаната му блестяща кариера на политик, оставя двора на василевса около двадесетата си година и се отдава на монашески живот. Като монах-исихаст той остава и вероятно щеше да остане през целия си живот неизвестен, ако не бе предизвикан т. нар. исихастки спор при появата на калабрийския гръцки монах Варлаам. Същият се наема да въведе в православното богословие агностицизма. Като се обръща към непонятността на Бога, той изключва възможността за оформяне на аподиктични силогизми за божествените неща, както и всяка мисъл за действително общение на Бога с човека в историческия процес.

Половин век богословие (1950-2000): критичен поглед

В началото е необходимо да направя няколко уточнения върху темата. Те засягат хронологичните и пространствените ѝ граници. Не е възможно да обхванем цялостно миналото на богословието, а само един конкретен период – именно втората част на 20 век, когато се развива Богословският факултет в Солун. Следователно от само себе си се разбира, че разсъжденията ми ще се отнасят до тази школа, на която сам служих в продължение на четиридесет години.

Тези четиридесет години съвпадат с две трети от живота на нашия факултет – точно толкова е и пътят на Божия народ към обетованата земя. Път, разбира се, сред безводни пустини, но и с много свежи оазиси по него. Този път, както колегите от моето поколение могат да потвърдят, мина през места, които сложиха отпечатък върху богословието и дадоха възможност на участващите в него да се похвалят днес в Господа, правейки си критична оценка и предавайки щафетата на новото поколение.

Изповед и причастие

Доклад до Св. Синод на Православната църква в Америка

1

Появилите се в нашата Църква спорове и въпроси за по-честото причастяване, за връзката на тайнството Причастие с тайнството Покаяние, за същността и формата на изповедта и т. н., не са признак за слабост или упадък, а за живот и за жизненост. Сред православните хора, сред членовете на нашата Църква се пробужда интерес към главното, възниква жажда за автентично духовното. Дори само за това си струва да благодарим на Бога. И затова би било крайно неправилно да се опитваме да разрешаваме тези спорове и въпроси единствено с административни мерки – с укази и инструкции. Защото пред нас е духовен въпрос и той засяга буквално всички страни на нашия църковен живот. Ето върху това трябва да се спрем на първо място.