Ключови теми и фигури в гръцката богословска мисъл

Бурно наследство

Съвременната Гръцка държава е основана през 1830 г., след като в продължение на почти четири столетия гърците живеят подчинени на османските турци. Това означава, че в ново време гръцкото богословие се развива в политическите условия на окупацията и, в най-общи черти, под влиянието на два интелектуални фактора. От една страна, то е наследник на многообразното богословие на гръцките отци, което доминира в Християнския изток в продължение на дванадесет столетия – до падането на Империята. От друга страна, то се развива в условията на това, което отец Георги Флоровски нарече псевдоморфоза на православното богословие: постепенното размиване на собствените му критерии под влияние, от 15 в. насетне, на характерни за западното богословие черти като легализма и институционалното схващане за Църквата – черти, които засенчват повече екзистенциалния характер на източното богословие.

В процеса на формиране на гръцкото богословие тези два фактора действат едновременно, при разменено взаимно надмощие. В условията на османско господство и антагонизъм между отделните християнски изповедания православното богословие често е принудено да заема отбранителна позиция – нещо, което спъва творческия му характер както що се отнася до ангажирането с нови идеи, така и в разработването на вече присъстващи в източната богословска мисъл теми (като например напрежението между мистицизма и историята или връзката между авторитета на Св. Писание и този на Отците). В резултат от настъпилите в Европа промени, вследствие от Реформацията и от Просвещението, клир и народ се колебаят между диалога и отхвърлянето – нещо, което може да бъде видяно добре в някои от инициативите, насочени към укрепване на православната идентичност, довели на практика до установяването на неправославни влияния. Такъв е например случаят с патр. Кирил Лукарис (1572-1638), чиято позиция срещу римокатолицизма е осъдена като дълбоко повлияна от калвинизма. В същото време „Изповеданието” на Петър Могила (1597-1646), което е одобрено от четиримата източни патриарси, отразява явно римокатолически дух.

Словото Божие – културата на Духа

Какво е словото? Свикнали сме да го разбираме като способ за установяване на контакт с другите с цел обмен на информация. Но виждаме, че Св. Писание ни казва нещо друго за словото: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото”, „и Словото стана плът...” (Иоан 1:1, 14). „Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина” (Бит. 1:3). И всичко онова, което Бог е нарекъл слово, е станало. И отново се връщам към словата на Спасителя: „Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан 6:63).

Какво е словото? Как да го разбираме? Бих искал, с Божията помощ, да свържа думата слово с понятието култура, с културата на Духа. Св. Писание ни показва, че Бог, като твори света, до сътворяването на човека, го твори с едно единствено слово: Да бъде! Когато идва времето да бъде сътворен човекът, Бог говори различно: „… Да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие…” (Бит. 1:26). И разбираме, че човекът не е създание като всяко друго. Разбираме го не от гордост, а от словото, което Бог ни е дал.

Виждаме как – посредством словото – Бог продължава да вика, да държи връзка с човека. Бог – чрез словото – наставлява Адам. След падението беззаконието обгръща земята напълно до времето на Ной и гибелния потоп. Но настъпва момент, когато Бог отново се обръща към човека и му дава закон чрез пророка Моисей. Предназначението на този закон е било главно да завърне човека от беззаконието към закона – морален закон, който посочва какво Бог ще направи в края на времената или, по-точно, когато се „изпълни времето”. Това изпълнение не е само хронологично събитие, а преди всичко онтологическо – въплъщението на Същото Слово. Както казва св. ап. Павел в своето Послание до евреите: „Бог, след като в старо време много пъти и по много начини говори на отците чрез пророците, в последните тия дни говори ни чрез Сина, Когото постави за наследник на всичко, чрез Когото сътвори и вековете” (1:1-2). Иначе казано, това е самият Син Божи – Словото Божие: Словото Божие, Което сега се завръща, за да продължи делото Си чрез диалога с човека, да го продължи отново, след отчуждението, което е настъпило в Рая. Можем да разберем това слово като енергия, като съзидателна енергия.

Поместната църква и измеренията на нейното достойнство

През настоящата 2013 г. се навършиха шест десетилетия от възстановяването на патриаршеския статут на Българската православна църква – добър повод за църковна и богословска рефлексия върху достойнството както на поместната ни църква, така и по-общо погледнато – на всяка друга църква в голямото семейство, което познаваме като Вселенско православие. Достойнството е измерение на духовния живот, чиято същност е добре известна в Църквата, но не и на широката аудитория. Днес мнозина – и с право твърдят, – че нашата поместна църква е достойна за своето звание, но влагат в подобно заявление различен смисъл. За едни достойнството се изразява в нейната древност, за други, в ролята ѝ за опазването на Кирилометодиевото дело, за трети – преди всичко в административното ѝ устройство и във възстановения автокефален статут. Има ги най-сетне и четвъртите, които продължават да са на мнение, че достойнството на БПЦ се състои преди всичко в опазването на българския народ или нация. Ако пък се запитаме, на какво се дължи това разнообразие от толкова различни по същността си мнения, отговорът може да се даде с малко думи: на недостатъчно познаване на Преданието на Църквата и на съответстващия подход към тълкуването на нейния исторически път.

Каноните и църковният живот

Каноните са основните закони, съставящи фундамента на правото, което действа в Църквата – при това еднакво за всички поместни православни църкви през всички векове на църковната история. От времето, когато каноническият корпус на Църквата е окончателно оформен, т. е. от 883 г. (годината на издаването на Номоканона на св. патр. Фотий с 14 титули), Църквата не е добавила към него нито един нов канон и нито един не е изключила. По този начин самата църковна история е поставила каноните толкова високо, че имаме основание да говорим за неизменност на онези основи на църковното право, които се съдържат в тези канони. Известният и твърде авторитетен православен богослов архим. Юстин (Попович) даже е написал: „Св. канони, това са светите догмати на вярата, прилагани в деятелния живот на християнина – те подбуждат членовете на Църквата към въплъщаване в ежедневието на св. догмати – слънцезрачните небесни истини”.[1] За високото място на каноните в Преданието на Църквата говори и това, че Седмият вселенски събор, в правилото, посветено на образователния ценз на кандидата за епископ ги, е поставил редом със Св. Писание: „Всеки, който ще бъде възвеждан в епископска степен, трябва да знае непременно Псалтира и да вразумява и целия свой клир да се поучава от него. Също така митрополитът му трябва щателно да го изпитва, притежава ли усърдие с размисъл, а не повърхностно, да чете свещените правила и светото Евангелие, и книгата на Божествения апостол, и цялото Божествено писание”.

Утвърждавайки обаче големия авторитет и непрекосновеността на каноническия корпус срещу ревизия, едновременно с това не можем да настояваме, че всички правни норми, съдържащи се в каноните, действат или трябва да действат във всяко време и на всяко място в буквалния си смисъл. Добре известно е, че дисциплината на наказанията, съдържаща се в тях, в реалната епитимийна практика е основателно реформирана още в ранновизантийската епоха, когато при определянето на епитимиите започнали да се прилагат не каноническите срокове за отлъчване от Причастие, а онези, предложени в Номоканона на патриарх Йоан Постник, съдържащ несравнимо по-меки санкции, при все че този Номоканон не е бил включен в основния каноничен свод и в йерархията на авторитетните източници на църковно право е поставен по-ниско от каноните. Че го разглеждат като не повече от допълнение към основния каноничен корпус. Впоследствие дисциплината на запрещение по отношение на миряните е продължила да еволюира към смекчаване, така че у нас, в Руската църква, в 18 век отлъчването от причастие на каещите се грешници за дълго време е било забранено от висшата църковна власт, под заплаха от низвергване от сан, при все че, разбира се, никой не е отменял съдържащите забранените за практическа употреба в църковната практика санкции канони.

Единни в Христос: Исторически поглед

Това, че трябва да станем едно – както и Христос е едно със Своя Отец – е нещо, за което се е молил още нашият Господ (Иоан 17:11). Движението към единството има отношение към много области от живота ни като християни: съпруг и съпруга трябва да станат „една плът” (Бит. 2:24; Мат. 19:5), всички ние трябва да станем „един дух” с Христос (1 Кор. 6:17), а в едно от първите прошения на Великата ектения се молим „за благопреуспяване на светите Божии църкви и единението им”. Това единство – в най-реалния смисъл на думата – е дар и вече е дадено: в тайнството на Брака младоженците стават едно; в Кръщението се обличаме в Христос и, – ставайки част от Неговото тяло – се отъждествяваме с Него; в Символа на вярата изповядваме вярата си в „едната, света, съборна и апостолска Църква”. И все пак в случая с брака и с обличането в Христос от нас се очаква и да работим върху себе си, или, още по-точно – да умрем за себе си, за да получим дара изцяло. Такъв ли е обаче случаят и с единството на Църквата?

Ясно е, че в нашата съвременна ситуация в Северна Америка, с нашите отделени, но и припокриващи се една друга юрисдикции, ние не демонстрираме – със сигурност поне не и на административно ниво – единството, за което се молим. Не сме ли тогава всички ние, в юрисдикционния си плурализъм, въплъщение на еклисиологичната ерес – не се ли проваляме в осъществяването в действителността на онова, което с устните си провъзгласяваме по отношение на единството на Църквата? Или, може би, в обратен ред: Ако приемем за даденост, че действително принадлежим на Църквата и че въплъщаваме Църквата, – при целия безпорядък на нашето конкретно съществуване – нима нашето изповядване на вярата в едната, света, съборна и апостолска Църква е нещо повече от блян, самозалъгване и дори лъжа? Ясно е, че щом ситуацията е докарана дотук, нито една алтернатива не е задоволителна.

Човешкият труд

И ето, към мене скришом долетя дума, и ухото ми долови нещо от нея.

Сред размишления за нощни видения, когато сън наляга човеците,

мене обхвана ужас и трепет и разтресе всичките ми кости.

Иов 4:12-14

Един от основните културни принципи на съвременността е идеята за homo faber, работещият човек, за човека, който върши нещо. Разбира се, той има изцяло позитивни измерения – добре и правилно е да си работещ и да създаваш блага, и в това на пръв поглед няма нищо лошо или пък укорително. Нещо повече – да работиш е нещото, което отличава човека от животните, доколкото животните не създават блага. С други думи, да работиш, това означава да бъдеш човек в собствения смисъл на тази дума. Ще се съглася отчасти с този възглед – но само отчасти, и ще се опитам да обясня защо.

Имаше един човек в земята Уц, по име Иов; тоя човек беше непорочен, богобоязлив и справедлив и отбягваше злото. И родиха му се седем сина и три дъщери. Имотът му беше: седем хиляди овци, три хиляди камили, петстотин рала волове, петстотин ослици и твърде много слуги; и тоя човек беше най-прочут между всички синове на Изток (Иов 1:1-3).