Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Обòжението (теосиса) в дискурса на модерния антипаламизъм и на църковните отци

Написана от Венцислав Каравълчев

VKaravulchev 0Едва ли ще кажа нещо ново, ако споделя утвърдилото се сред много съвременни богослови и историци мнение, че разделението между Източното и Западното християнство до голяма степен се определя от фундаменталната противоположност на богословското развитие на традициите им. В творчеството на двама ключови богослови – св. Григорий Паламà за Изтока и Тома Аквински за Запада – тази противоположност може да бъде най-ясно видяна и осмислена предвид факта, че написаното и от двамата е своеобразен апогей и обобщено осмисляне на голяма част от богословието на всяка от двете традиции. Разбира се, св. Григорий не може да претендира за всеобхватен труд като Summa theologiae,[1] но за православието точното изложение и изяснение на учението за обòжението и исихазма, което в същина съдържа и засяга основните верови истини на Православната църква, без преувеличение може да бъде прието за също толкова фундаментално систематизиране и обобщение. Двамата се превръщат във водещи фигури, символични лидери на двете направления в богословието на Изтока и Запада – схоластиката и исихазма, а имената им съответно в синоними на тези направления: томизма и паламизма. В епохата на Средновековието томизмът и исихазмът са най-ярките изражения на двете традиции, като същевременно показват огромната пропаст, образувала се през вековете между тях. Погрешно би било да смятаме Тома Аквински и св. Григорий за новатори, за основоположници на нови направления в богословското развитие на Изтока и Запада. Трудовете им просто обобщават предходния опит, който е основа и съдържание на тяхното богословие, като същевременно ясно показват огромните противоречия, натрупани между двете традиции в цялостното богословско осмисляне на Твореца и творението и на връзката между тях.

Методът на отците и православното богословие

Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovДискусията за метода в началото на 21 век

През 2010 г. във Волос, Гърция, се свика една от най-нашумелите конференции от 2000 г. насам, с много широко представителство – най-вече от православни богословски школи и изследователски центрове в Западна Европа, Америка, Румъния и Сърбия. Организатори бяха Академията за богословски изследвания във Волос, Православният институт на Университета Фордъм, САЩ, и Икуменическият институт в Клуж, Румъния. Конференцията се проведе под интересния наслов: „Неопатристичен синтез или следпатристично богословие – каузата на контекстуалното богословие в православието” („Νεο-πατερική σύνθεση ή Μετα-πατερική Θεολογία: Το αίτημα της θεολογίας της συνάφειας στην Ορθοδοξία”). Този проект за задаване „нова” посока на православното богословие е всъщност дълготрайна програма на кръг православни богослови, които виждат редица недостатъци в досегашните богословски изследвания и в курикулумите на богословските училища и които желаят обнова и актуализиране на православното богословие.[1] В повечето изложения темата за контекстуализирането на православното богословие в 21 в. върви ръка за ръка с изоставянето на т. нар. „неопатристичен синтез” на 20 в. (свързан най-вече с трудовете на о. Георги Флоровски и Владимир Лоски), което пък, от друга страна, се уравнява от организаторите с изоставяне като че ли на цялото патристично богословско наследство на Източноправославната църква[2] – тема, която отдавна назрява в православното богословие и явно сега, в началото на 21 в. придобива ясни очертания и се легитимира като определено течение. Алтернативата на това течение бих поставил в неофициално представящата се във виртуалното пространство вълна на „антимодернизма”, която обаче не успя да формулира конкретни, научно и обективно представени идеи, за да остане в сферата на недиалогичното отхвърляне без ясни богословски и най-вече еклисиологични аргументи, на цяла плеяда православни мислители, дали облика на православната богословска мисъл през 20 в.

Онтологията на обожващата благодат според поборника на исихазма – Григорий Паламà

Написана от Димитриос Целенгидис

tseleggidisБожия благодат според богословието и духовния опит на отците на Православния изток е богословско определение с ясно изразено догматическо съдържание. Според исихаста Григорий Паламà, в рамките на богословието определението Божия благодат разкрива определена природна и същностна енергия на Бога, причастността към която обожва благодатно.[1] Явно е, следователно, сотириологичното значение на характера ѝ и затова тя не бива да се отъждествява с другите действия на троичния Бог.[2]

Понятието благодат (χάρις) св. Григорий обосновава библейски, като придава специфично богословско значение на различни лексикални негови варианти – както в Стария, така и в Новия Завет, които, за него, доизясняват догматическия му характер. В този смисъл за Солунския митрополит особено важно е казаното: „Господ на гордите се противопоставя, а на смирени дава благодат” („Κύριος ὑπερηφάνοις ἀντιτάσσεται, ταπεινοίς δὲ δίδωσι χάριν”, Прит. 3:34).[3] Тук предоставяната на смирените благодат св. Григорий отъждествява с божествена благодат, явявана чрез светлината.[4] И успоредно с това повтаря христологическото тълкуване на блажения Йоан Златоуст[5] върху стиха от Псалтира „изля се благодат в Твоите устни” (44:3), за да обяви нетварния характер на божествената благодат,[6] а при подхода си към думите на Йеремия „Мене, Източника на жива вода, оставиха и си издълбаха пукнати водоеми” (2:13) подчертава, че жива вода означава именно божествената благодат и енергия на Светия Дух.[7] Божествена благодат обаче, като слава и блясък на Бога, е според него именно светлината (φῶς), с която Бог – по думите на псалмопевеца (103:2) – се обгръща.[8] Тя е божествен и невеществен огън, просветляващ душите на човеците[9] и водещ ги към Бога (Пс. 42:3).[10] Иначе и хлябът на ангелите, който, според псалмопевеца, Божият народ е ял в пустинята (Пс. 77:25), за св. Григорий всъщност е същата тази светлина на божествената благодат, с която духовно се хранят както ангелите, така и духовните човеци.[11]

Съвременните гръцки богослови и гръцките отци

Написана от Норман Ръсел

0В продължение на няколко века след падането на Константинопол творчеството на гръцките богослови бива доминирано от суха схоластика. Тази статия има за цел да покаже как след Втората световна война съвременните гръцки богослови, с помощта на редица богослови от диаспората и на западните патролози, отново се завръщат към св. отци. По-подробно са разгледани четирима: В. Гондикакис, П. Нелас, Х. Янарас и митр. Йоан (Зизиулас). Всеки от тях акцентира върху различно направление в патристичната традиция, но и четиримата чувстват отците като живи свидетели на Богочовешкото общение. Янарас и Зизиулас включват в своята интерпретация някои от постиженията на съвременната екзистенциална философия. Въпреки че подобна интерпретация има и своите критици, този подход провокира някои важни разсъждения върху природата на личността и общението.

Осъдените от Първия вселенски събор ариани и догматическите аксиоми от спора с тях

Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesРазличието между отците и еретиците е, че първите приемат непосредствено от обòжваните (т. е. светците) свръхразумен опит от нетварната светлина на божеството на Светата Троица, а вторите поставят между обòжваните и Бога само тварните средства на откровението.

Между тези еретици, като самосатианци и ариани, има все пак последователи на някакво апофатическо богословие, докато еретиците-евномиани изоставят изцяло това богословие, а впоследствие, следвайки Августин, това правят и франколатините. При всички положения обаче във въпросните случаи тварните средства на откровението на нетварното имат за цел пренасянето от нетварното на послание за спасение и самото творение като факт. Докато в Православното предание на обòжваните – пророците, апостолите и светците – апофатическото богословие идва от личния опит на обòжвания в свръхразумна нетварна божествена светлина, при гореспоменатите еретици характерът на свръхразумното или противоразумно откровение е следствие от възприемането от хората единствено на тварни послания от Бога, или единствено чрез тварната природа на Христос, или чрез тази на някакъв тварен Логос, но във всеки случай – както са описани в Св. Писание. Изобщо, както свръхразумното апофатическо богословие на самосатците и арианите, така и рационалното катафатично богословие на евномианите и франколатините се основават изключително върху Св. Писание, тъй като личният опит на духовните мъже от тези ереси познава Бога винаги посредством тварно средство или дори бесовски екстаз, който не е несвързан с обòжението.

Оригенистичната криза през шестото столетие

Написана от Прот. Йоан Майендорф

john meyendorffЛичността и идеите на Ориген винаги са били причина за страстни спорове. Осъден приживе от своя епископ, подкрепян от многобройни ученици, той е нападнат в 4 век от св. Епифаний и осъден през 400 г. от събор под председателството на Теофил Александрийски. Добре позната е и ролята, играна в оригенистичните спорове от св. Йероним и Руфин Аквилейски. Същите тези спорове послужват като оправдание за свалянето на св. Йоан Златоуст от Константинополската катедра.

Едиктът на Юстиниан против оригенистите, публикуван през 543 г., е причинен непосредствено от вълненията във Великата Лавра на св. Сава в Палестина. Самият св. Сава посещава императора в 531 г. и моли за неговата намеса против привържениците на авва Нон – водач на оригенистите.[1] Тъй като обаче проблемът не е само локален, палестински, а е застрашено учението на Църквата като цяло, императорът е принуден да търси начин за всеобщо и принципно осъждане на оригенизма. Накрая осъждането е потвърдено от Петия вселенски събор. От една страна осъждането е насочено против оригенистичната космология и антропология, а, от друга, против христологията, която е изповядвана в средите на оригенистите, както и по-рано – от Евагрий Понтийски.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме