Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Да бъде Твоята воля (богословска цел на православната мисия)

Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Anasthasios YannoulatosОтношението на Христос спрямо Отец

Когато разсъждаваме над молитвата на нашия Господ, която Той ни завеща като непрестанно моление – да бъде Твоята воля – тогава автоматично възниква въпросът за отношението на Христос спрямо Отец, Който Го изпрати. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 6:38). Вътрешната убеденост, че е дошъл, изпълнявайки волята на Отец, и пълното Му отъждествяване с нея определя самосъзнанието на Богочовека, на новия Адам – Онзи, който в най-висша степен е изпратен от Отец.

Следователно, за всички, които служат на полето на мисията – верни на словото на възкръсналия Господ „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан 20:21) – не съществува друга възможност, освен да бъдат постоянно готови да изпълнят волята на Онзи, който ги е пратил. Когато говорим за свещената мисия по стъпките на Христос, ще трябва в началото да изследваме съдържанието и дълбочината на собственото си съзнание, разбирайки кои сме, какво искаме, какви са нашите мечти, какво правим, доколко синхронизираме себе си с волята на Този, Който ни е изпратил. По този начин ще разберем до каква степен сме очистили волята си от лични, егоистични критерии и намерения, така че тя да се доближи колкото е възможно повече до волята на Този, Който ни е пратил.

„Абсолютно неподходящ”: Личността на Доростолски митр. Иларион през погледа на Държавна сигурност

Написана от Момчил Методиев

Picture1dМожел ли е един перспективен духовник да се „скрие” от вниманието на Държавна сигурност? И ако това е било възможно, какви са били последиците? Това са само някои от въпросите, които останаха неизяснени в дебата за проникването на тайните служби на комунистическата държава сред висшия клир на Църквата. В своя защита разкритите сътрудници изтъкваха аргументи като тези, че „времената бяха такива”, „съпротивата беше обречена” или „отговорът на властите щеше да е драматичен”. И наистина, на пръв поглед това е така – монасите в България са били толкова малко, а Държавна сигурност толкова силна и активна, че един обещаващ духовник едва ли е можел да избегне срещата с представителите на тайните служби. Така се стига до обяснението, че всички духовници са били жертви, защото не са имали възможност да се съпротивляват на системата, а разликите в поведението им са били минимални и са се дължали на външни фактори или на случайността. Вярно ли е всичко това?

Разсекретените досиета на действащите митрополити не успяха да дадат отговор и на въпроса за отношението на ДС към предишното поколение духовници – родените в началото на 20 век и постригани за монаси преди 1944 г., които към средата на 40-те години са били изградени личности с потенциал за развитие. Някои от тях успяват да си проправят път към висшето духовенство, други са обречени на забрава. За всеки от тях и днес остава открит въпросът дали и те са могли да се впишат в системата по същия начин, по който са направили това голяма част от днешните митрополити? Един от представителите на това поколение е Доростолският митр. Иларион. Роден през 1912 г. в гр. Елена със светско име Димитър Драганов Цонев, той завършва Софийската духовна семинария през 1933 г. и Богословския факултет на Софийския университет през 1937 г. Постриган е за монах на 4 септември 1938 г. с името Иларион в Дряновския манастир от Търновския митрополит Софроний. През 1941 г. е ръкоположен за йеромонах, а през 1947 г., когато новата политическа власт все още не се е намесила активно в църковните дела, е възведен в архимандритско достойнство. През 1944 г. е назначен за протосингел на Търновския митр. Софроний. После сякаш се намесва някаква невидима ръка, която спира неговото развитие – работи като инспектор в Духовната академия в София (1957-1964 г.), след това за кратко е игумен на Троянския манастир (1964-1965 г.), а после в продължение на девет години (от 1972 до 1981 г.) е игумен на Бачковската св. обител. И едва на 21 януари 1973 г., на 60-годишна възраст, той е ръкоположен за епископ с титлата Траянополски.[1] Това се случва въпреки факта, че бъдещият митрополит Иларион се ползва с име на истински аскет, а неговото образование и личните му качества предполагат, че пътят му към висшата църковна йерархия ще бъде безпроблемен.

Делото на акад. Марин Дринов в паметта на Българската православна църква

Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Ep NaumИсторическата памет на православния български народ пази свидно спомена за не един и двама скъпи свои синове, допринесли – в различни времена и по различни начини – за възхода на Българската православна църква и осъществяването на нейната спасителна мисия както сред българите, така и сред други народи в православния свят. Първородна дъщеря на Константинополската патриаршия, Българската църква помни освен епохи на подем и процъфтяване, също и времена на тежки изпитания. Безспорно столетията на османското робство и прекъсването на самостоятелното ѝ администриране са най-критичният период от нейната хилядолетна история. Систематично и планомерно се провеждат опити тя не просто да бъде унищожена, но и да бъде ликвидиран всеки исторически спомен за нейното минало, да бъде изтрито и последното свидетелство за поместната църква по българските земи. За неуспеха на тези опити заслуги имат не един и двама, знайни и незнайни дейци на Българската православна църква, но техните усилия биха били напразни, ако българският народ не бе родил двама от своите най-свидни синове: преп. Паисий Хилендарски и акад. Марин Дринов.

Всеки от тях, по своему, има неповторима по рода си заслуга за съхраняването на паметта за славното минало на Българската църква: преподобният Паисий с това, че пръв в тежките години на иго издигна глас и, с написването на своята История славянобългарска, събуди сред българите чувството им за историческа памет, свяст и приемственост, а акад. Дринов с това, че пръв постави научните основи на българското църковно-историческо изворознание и историография. Буден син на своя род и своята църква, със солидното образование, получено в Киевската духовна семинария (1858-1861), Историко-филологическия факултет на Московския университет (1861-1865), както и на други места в тогавашна Европа, той пръв сред своите сънародници се заема с нелеката задача да постави изучаването на българското църковно минало на стабилни научни основи, с което остава завинаги в паметта на своя народ като първосъздател на българската църковна история.

Светоотеческото наследство и нашето време

Написана от Волоколамски митр. Иларион (Алфеев)

Metr Hilarion_Alfeev1. Светоотеческата вяра

Св. Йоан Дамаскин (8 в.) определя Преданието на Църквата като предел, който са положили нашите отци.[1] Преди него св. Атанасий Велики (4 в.) говори за първоначално Предание и вяра на Вселенската църква, която е предал Господ, проповядвали са апостолите, съхранили са отците.[2] В тези думи е изразена същността на вярата като вяра апостолска, вяра отеческа, вяра православна,[3] основана както на Св. Писание, така и на Св. Предание, включваща светоотеческите творения като неотменна съставна част.

Разбираемо е защо християнската вяра трябва да бъде апостолска: предадена от Самия въплътил се Бог Слово, тя е дадена на апостолите като талант, който те трябвало прилежно да умножат, за да може той да принесе тридесеткратен, шестдесеткратен и стократен плод в историята на различните народи. Разбираемо е, защо нашата вяра трябва да бъде православна: да имаме правилно разбиране за Бога (защото тъкмо такова е основното значение на гръцкото ὀρθόδοξος) е необходимо за спасението – по същия начин, както и неправилното разбиране води към духовна гибел.

Осмият вселенски събор (Четвърти Константинополски) и осъждането на Filioque

Написана от Прот. Джордж Драгас

Fr George_DragasВстъпление

Осъжда ли Осмият вселенски събор в Константинопол (879-880 г.) добавката Filioque към Символа на вярата като канонично неприемлива и богословски погрешна? Това е въпросът, на който се опитваме да отговорим в тази студия, в светлината на съвременните разисквания между православните и лутераните в Америка. Тя се състои от три части: 1) разяснения защо този събор е Осми вселенски; 2) значение на неговото вероопределение (орос) във връзка със спора за Filioque и 3) нов поглед към това вероопределение.

1. Разяснения относно Осмия вселенски събор

Гръцкият Православен изток и Латинският запад нямат общо становище по въпроса кой събор е Осми вселенски. Те приемат единодушно първите седем вселенски събора,[1] но вън от тях римокатолиците броят още 14, като достигат до общия брой 21, последен от които е Вторият Ватикански събор.[2] От своя страна, Православната църква не смята за вселенски повече от първите седем събора, макар че възприема някои по-късни от тях свои събори, които, както можем да видим от техните протоколи, наричат сами себе си „вселенски”. Един от тях е т. нар. „Осми вселенски събор” или Четвърти Константинополски от 879-880 г.[3]

За Светия Дух

Написана от Евдокиадски еп. Георги (Вагнер)

Ep Georges_VagnerМоже ли да се говори за православната пневматология (православното учение за Светия Дух) като за някакво определено и завършено учение, характерно единствено за богословието на Православния изток. Да се отговори на този въпрос с предварително готовото „да” или „не” е трудно.

Православният изток не претендира да е носител на някакво в собствен смисъл „особено” учение за Духа. Изтокът изповядва вярата в Светия Дух с думите на древното вселенско изповедание, фиксирано в Символа на вярата на Константинополския събор от 381 г. Основната черта на всяко истинно православно богословстване е библейското и светоотеческото вдъхновение. Православната богословска работа предполага преди всичко постоянна, и винаги нова, среща с Божественото откровение, засвидетелствано в Словото на Писанието и непрекъснат, жив диалог с великите си Отци – свидетели на Преданието в Църквата. Православния богослов е длъжен постоянно да се обръща към Отците и да разбира от тях как те схващат и тълкуват данните на Откровението; да се стреми да богословства заедно с тях. Предвид тази основна насока на всяко православно богословстване, на пръв поглед изглежда малко вероятно тук да ни се открият някакви „особени” или принципно „нови” пневматологични хоризонти.

Заедно с това обаче, в православната традиция достатъчно ясно излизат и някои специални теми, отнасящи се до областта на пневматологията или допиращи се до нея – срещаме някои въпроси, на които Изтокът дава отговор, не съвпадащ с отговорите на западните конфесии.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме