Болест и лечение в православното богословие

Как православното богословие разбира и как Църквата възприема болестта и лечението, ако не с идеалистични, натуралистични или психолого-християнски форми и понятия? В опита си да дадем отговор на този въпрос, нека заимстваме от отеческото богословие следните основни начала:

1. Болестта, всяка форма на болест, идва в резултат от падението на човека. Това означава, че болестта е свързана с греха, не с човешката природа. Не е нещо естествено, следователно, човек да се разболява, а неестествено, против природата, παρά φύσιν. На пръв поглед това изглежда, че води към позиция, определяна като натуралистична или идеалистична: лечението и изцелението в този случай изглежда означават привеждане в съзвучие с природата. При все това обаче съществуват уточнения, които ни отвеждат далеч от всеки натуралистичен възглед. Природата на човека сама по себе си, като произхождаща от нищото (από το μηδέν), се нуждае от възпиране, тоест стреми се към разложението и смъртта, а оттам и към болестта. Но и самата природа е в състояние да преодолее това тежнение, само че не със собствени сили, а ако се едини с нетленния и вечен Бог.

Няколко думи в защита на Бога от богословите

Човекът се обръща към Бога. Започва да говори с Него и можем да наречем това молитва. След това се обръща към други, за да им разкаже за Бога и така сам по-добре да разбере съдържанието на собствената си вяра – това можем да наречем богословие. Говори човешки език, защото ангелски не знае и това е много естествено и правилно. Същевременно, този човек не може да се намира постоянно в състояние на святост, на озарение, на пламенна молитва. Нужни са му и чужди, земни думи – като ориентири. Те не заменят собствения опит, но му помагат да се разкрие, да се състои – така, както чужди стихове за любовта помагат да разберем и изразим и нашата собствена любов.

Затова богословието просто е необходимо. Без него и без църковната молитва с чуждите слова (думите на други), вярващият лесно става жертва на собствени фантазии и чужда недобросъвестност. Ересите, неверните представи за Бога действително ги има и за да се доближим до Истината е необходимо да можем да различим истина от лъжа.

Думите за Бога са призвани да станат икона, която води към Бога. Може обаче да стане и обратното – да се превърнат в идоли. Човекът извлича от думите, както някога от дървото и камъка, образ на Бога. Този образ е създаден по неговия вкус, разбиране и умение, а след това започва предано да му се покланя, понякога дори да му принася човешки жертви. Как се получава това?

Тайната на човека. Ханс Урс фон Балтазар

Биография

Ханс Урс фон Балтазар е оригинален римокатолически богослов, църковен деец, издател, представител на римокатолическото обновление от втората половина на 20 в.[1] Роден в Люцерн в 1905 г., той принадлежи към семейство, от една страна, с швейцарски дворянски корени, а от друга – с унгарски. Твърдата християнска вяра е съставна част от семейното възпитание, получено от него.

Обучава се в гимназия, под ръководството на монаси-бенедиктинци, а сетне и в лицей. Защитил дипломна работа върху немския идеализъм през 1929 г., той постъпва в ордена на йезуитите. Интересът му към богословието е предизвикан от лекциите на изключителния римокатолически богослов Романо Гуардини. Съществена за неговото творчество е срещата с Анри де Любак. Обръщайки се към светоотеческата традиция, фон Балтазар подчертава не толкова разнообразността на причините и следствията от действието на благодатта в творението, колкото същността на благодатта като такава, разкриваща се като дар от Самия Бог.

Грехопадението на човека

В предната глава видяхме как е сътворена тварта и човекът, как функционират душа и тяло и кой е естественият (физиологичният) човек след неговото сътворение.

В кн. Битие боговидецът Моисей не описва само събитията по сътворяването на света, а също и падението на човека, както и последиците от него за цялото творение. Творението няма свобода да потисне тлението. То е повлечено подир падналия човек. Тъй като човек в своето устройство включва елементи от сетивния свят, последствията от греха се предават и в цялото творение.

Преди падението човешкият ум (νοῦς) е в общение с Бога и с ангелите. Той гледа славата Божия и в тази перспектива се преобразяват всичките действия (ἐνέργειαι) на неговата душа и тяло. Всички те се намират в движение към Бога. След грехопадението обаче тази даденост се обръща, защото помраченият ум не направлява вече действията (ἐνέργειαι) на душата и тялото. Вече не излъчва светлината към останалото творение.

В следващите страници ще видим какво става след грехопадението на човека.

Религиоведските изследвания на прот. Александър Мен и съвременната православна мисия

„Ако хората се отдалечават от Бога, то те неизбежно дохождат при идолите”

Прот. Александър Мен

Познаването на религиите и на тяхната история е от изключително значение за мисията на Църквата и затова подходът към този въпрос има съдбоносно значение за изпълнението на основната задача на Църквата: да благовести на стоящите в тъмнина и да ги вгражда в себе си, в своя Богочовешки организъм. В историята на Църквата има много примери за успешни и за неуспешни мисии, при което конкретният резултат се дължи именно на използваната методология. Сред причините пък за успеха или не на една или друга мисия са познаването, съответно непознаването тъкмо на историята на религията.

Съвременната ситуация е коренно различна от тази в зората на християнството. Днес, освен традиционното езичество, съществува още и неоезичество. Продължават да съществуват и изповеданията, които има за своя основа Библията – юдаизъм и ислям, с цялото им конфесионално деление. Такова деление има и вътре в самото християнство, а така също и в атеизма. Характеристиките на съвременната духовна ситуация изискват нови подходи, почиващи, разбира се, на Преданието, които не биха били свойствени за древността: не е едно и също да се проповядва ново учение на вярващи и на невярващи. Освен това, днес става все по-трудно да се говори за християнство въобще, т. е. не може да се избяга и от конфесионалното разделение.

Научната критика на старозаветния текст и православното богословие

Библейският текст и научното му изучаване, което се развива особено активно в последните два века в рамките на протестантската и католическа традиции, служи за добра основа за поставяне на въпроса за отношенията между науката и религията. От една страна, Библията като Св. Писание се разглежда от християните от всички конфесии като духовен авторитет, който донася до нас основите на нашите знания за Бога и за самите нас. От друга страна, библейският текст както и всеки друг текст има история на формиране и предаване. За времето на своето съществуване и преписване текстът може да се окаже подхвърлен на изопачаване и в различните културни контексти да предизвика различни тълкувания. Тази страна на съществуване на Св. Писание изисква не просто лично отношение към него, но критическият му анализ, който представлява съдържанието на научния подход към Библията, изисква от нас формален, обективен подход към текста.

В тази връзка православното богословие, което се основава не само на авторитета на Библията, но и на Преданието (трудовете на отците на Църквата), нерядко вижда в научната критика на Библията голяма опасност. Методите за изучаване на Св. Писание в рамките на библейската критика са се разглеждали и продължават да се разглеждат като нахлуване на светското, безбожното знание, развиващо се – начевайки от епохата на Просвещението – в християнското богословие, което пък се основава на Божественото откровение. При все това още от средата на 19 и през 20 век непрекъснато се появяват православни богослови, говорили за това, че научната критика на библейския текст по никакъв начин не може да влиза в противоречие с богословските определения и дори прекрасно се съчетава с православната представа за Преданието като за непрекъсващо развитие и нарастване на Църквата.

Необходимо е, говорейки за това, да направим и кратък обзор на историята на развитието на научната критика на Библията, за да преминем след това към основните ѝ изводи и значението им за православното богословие.