Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Христологичната полемика на преп. Максим Изповедник и появата на исляма

Написана от Григорий Беневич

G BenevichОтчитайки, че догматиката в Ромейската (Византийска) империя играе не само вероучителна, но и мирогледна и идеологическа, а следователно и политическа роля, е много важно да разгледаме момента на появата на алтернативната на християнството религия на исляма на сцената на световната история в 30-те години на 7 в., в контекста на христологичните спорове, които по това време протичат във Византия. Едно такова съпоставяне може да осветли както някои аспекти на тези спорове, така и мястото, до този момент незаето в пространството на светогледните алтернативи, което запълва в този контекст ислямът. Определянето на мястото, което заема ислямът, в момента на самата си поява, има важно значение и за нашето време, както и за разбирането на идеологическата му и светогледна роля в сравнение с християнския мироглед. Когато говорим за христологичните спорове във Византийската империя от 30-те и 40-те години на 7 в., ще се обърнем към наследството на големия православен богослов св. Максим Изповедник, чиято полемика от този период се е съхранила и е достатъчно добре проучена, макар, според мен, учението му все още да не е разглеждано от никого в този аспект.

На първо място следва да кажем, че с имената на св. Максим Изповедник и на близкия му св. Софроний Йерусалимски, когото Максим нарича свой учител (авва), са свързани първите сведения за християнската реакция към новоизлязлата на арената на световната история сила, каквато се оказват арабските мюсюлмани.[1] В частност, добре е известно, че именно патр. Софроний (634-638/9) възглавява отбраната на Йерусалим в зимата на 637 г. и след дълга обсада не дочаква помощта от имп. Ираклий. Патриархът решава да предаде града на арабите, като от арабска страна капитулацията е приета от халиф Омар ибн ал Хаттаб (634-644), а по условията на договора св. Софроний успява да запази живота на жителите на Йерусалим и главните християнски светини. От този момент започва съжителството на християнството и исляма в Светите земи, където при влизането в Йерусалим Омар построява на запустялото място на Йерусалимския храм джамията Ал Акса – една от главните мюсюлмански светини и до днес. В настоящата статия няма да изследваме как патриарх Софроний възприема арабското нахлуване,[2] а реакцията за това нахлуване на неговия съратник св. Максим, изразена в контекста на неговото христологично послание.

Бог като Човек

Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareБог примири света със Себе Си чрез Христа...

(2 Кор. 5:19)

Жадувай по Христос и Той ще те насити със Своята любов[1]

(Св. Исаак Сирин)

Авва Исаак каза: Веднъж като седях с авва Пимен, видях, че той е в екстаз и тъй като с него говорех много открито, аз паднах пред него и го помолих: „Кажи ми, къде беше?”. А той не искаше да ми каже. Но когато го притиснах, ми отговори: „Мислите ми бяха със св. Мария – Божията майка, която стоеше и плачеше при кръста на Спасителя; и ми се прииска и аз да бих могъл винаги да плача толкова, колкото тя плака тогава”.[2]

(Слова на отците-пустинници)

Нашият Спътник

Към края на Пуста земя Т. С. Елиът пише:

Кой е третият дето винаги крачи до тебе?

Само двамата с теб сме когато броя

но когато погледна нагоре по белия път

някой друг има винаги крачещ до тебе…[3]

В бележките той обяснява, че е имал предвид историята, разказвана за антарктическата експедиция на Шакълтън: когато групата изследователи стигали до предела на силите си, те неведнъж изпитвали усещането, че с тях има един повече, отколкото можели да преброят. Дълго преди Шакълтън, вавилонският цар Навуходоносор преживял нещо подобно: „Нали трима души вързани хвърлихме в огъня? … Ето, аз виждам четирима души, невързани да ходят сред огъня, и нищо им няма; и видът на четвъртия е подобен на сина Божий” (Дан. 3:91-92).

Такъв за нас е Иисус – нашият Спасител. Той е Онзи, Който винаги върви до нас, когато сме на предела на способностите си, Който е с нас в ледената пустош или в огнената пещ. Това слово е за всеки от нас в миговете на пределната ни самота или изпитание: Не си сам, имаш спътник.

Отношението между грях и смъртност в историята на човечеството според Теодор Мопсуестийски

Написана от Светослав Риболов

Svetoslav RibolovМакар в традиционната академична църковна история дълго време личността на Теодор Мопсуестийски (352-428) да бе разглеждана като средоточна за антиохийското богословие, през втората половина на 20 в. в научните среди се утвърди мнението, че Теодор е и във висока степен оригинален и търсещ автор, подхождащ новаторски по широк кръг екзегетически въпроси. Същото наблюдаваме и в разбирането му за греха и смъртността – в епохата до грехопадението и след нея. Тук ще опитаме да дадем нова перспектива в тълкуването на подхода му към този богословско-екзегетически въпрос, отчитайки мненията на останалите, докосвали се до него изследователи.

Състоянието на човека преди грехопадението

Да се определи твърда позиция на Теодор по отношение състоянието на човека преди грехопадението, дали е бил смъртен или безсмъртен, е трудно.

В традицията обикновено наблюдаваме триделна схема в Божията икономѝя за човека. Първоначалното той е сътворен безсмъртен и има възможност за богообщение в райското си състояние. След грехопадението човек става подвластен на смъртта и под нейно влияние – склонен към греховни страсти. Третото състояние има есхатологичен характер и представлява единение и сдружение с Бога – в Неговото небесно царство. Църквата е междинен етап между второто и третото, в което все още са налични някои следствия от греха, но в нея християнинът живее в покаяние и носталгия по райското състояние, в живо очакване на Царството Божие, освещаван от Божията благодат.[1]

Да виждаш заданието Божие

Написана от Игумен Пьотр (Мешчеринов)

Igumen Petr_MeshterinovЧовешкия живот може да се разглежда в различни аспекти. Най-важният от тях са отношенията между човека и Бога. Тези отношения са невероятно богати и до самия край на историята именно те ще остават в центъра на човешкия живот – те никога няма да бъдат изчерпани, нито някога ще има нещо по-дълбоко и по-интересно от тях. От страна на човека, тези отношения се изразяват в търсене на Бога, във вярата, в познанието за Бога, често в недоумение пред Неговите пътища, нерядко в претенции към Бога, в спорове с Него и, накрая, в предаването ни по детски на Бога, в любов и съвършено упование в Него. Но тези отношения не са просто търсения от страна на човека; най-скъпоценното в тях е, че са винаги двустранни. Господ неизменно откликва на всяко движение на човешката душа, насочено към Него, а човекът, търсещ Живия Бог, знае и чувства Божията неизречена любов и милосърдие и може да свидетелства за уважението и приемането, с които Бог се отнася към него. Много важна съставна в тези отношения е в това, че Бог е нашият велик и грижовен Учител и Педагог. Той не иска да бъдем някакви Негови механични играчки – целият ни опит от духовния живот говори за това, че Бог учи и възпитава човека през целия му живот, че постоянно поставя пред него една или друга задача. Много хора не разбират двустранността на тези отношения и за тях религията, това са някакви едностранни усилия, вътрешни или външни, с надежда, че в земния им живот всичко ще бъде добре, пък и в бъдещия ще получат обещаното в Св. Писание въздаяние. За да можем да разберем и да почувстваме тази скъпоценна двустранност, трябва постоянно да виждаме именно Божиите задачи към нас – при това не само към нас самите, но и към цялата Църква. Нека опитаме да поразмишляваме върху Божието задание, което Той поставя пред Своята Църква днес.

Помирението – главният проблем на постмодерността: православен принос към мисиоложкия диалог

Написана от Атанасиос Папатанасиу

A PapathanasiouБолести като спина днес и проказата някога изтласкват заразените от тях в периферията на обществото или, ако същите остават в обществото, то е само когато съществува гаранция за безопасността на всички останали. При това болести като тези придобиват такива кошмарни размери, че подобна логика изглежда добре обоснована. Ето защо, едно свидетелство от 5 век, идващо от средите на египетското монашество звучи като истински абсурд. Четем, че Авва Агатон пламнал от толкова голяма любов, че търсел да намери някой прокажен, с когото да размени своето собствено тяло.[1]

Що за перспектива, бихме се запитали, е в състояние да породи подобна готовност? За какво отношение към себе си и към другия – съответно към разделението и съвместното съжителство – би могла да е признак тя?

Живеем в постоянно променящ се свят, насред период, който описваме с двусмисления термин постмодерност.[2] На международната сцена като че ли се пресичат две противостоящи тенденции. От едната страна са специфичните сили на глобализацията (като технологиите и икономиката), които подсилват монокултурата и клонят към превръщане на света в хомогенно глобално село.[3] От другата страна обаче виждаме да се надига и убеждението, че всъщност не само светът не е само един, но и че всеки отделен поместен човешки контекст формира херметически затворен, запазен само за него самия свят: свят със своя истина, валидна сама за себе си;[4] холистичните интерпретации върху космоса (така наречените големи наративи) се отхвърлят като неоснователни.[5]

Великият инквизитор

Написана от Николай Бердяев

N BerdjaevI

В Легенда за великия инквизитор Достоевски сякаш има предвид недолюбвания от него католицизъм и изобличава антихристиянската тенденция на това разклонение на историческото християнство, лъжата на католическата антропология. Но темата на знаменитата легенда е значително по-широка, тя е универсална, в нея е представена цялостна философия на историята, скрити са най-дълбинни пророчества за съдбата на човечеството. От Великия инквизитор може да бъде изведена религиозна философия на обществото, от която черпим вечни поучения. Във Великия инквизитор се преоткриват нови религиозни истини и се зачева ново религиозно съзнание. Това не е разпра между истината на православието и лъжата на католицизма – това е несравнимо по-дълбоко противопоставяне на две начала от всемирната история на две метафизични сили.

Великият инквизитор се появява и пак ще се появява в световната история под различни образи. Духът му живя и в католицизма, и изобщо в старата историческа църква, и в руското самодържавие, и във всяка насилствена абсолютна държава. Днес този дух се пренася в позитивизма, в социализма, претендиращ да замени религията, строящ вавилонска кула. Където съществува опека и привидна загриженост за щастие и задоволеност на хората, съединена с презрение към тях и неверие във висшия им произход и предназначение – там живее духът на Великия инквизитор. Където пред свободата се предпочита щастието, където временното е по-високо от вечността, където човеколюбието въстава срещу боголюбието – там е Великият инквизитор. Този му дух се крие в различни, често противоположни образи. Този световен тумор, въплъщение на злото начало в историята, на коренното метафизично зло се проявява еднакво и в старата Църква, отричаща свободата на съвестта и изпепеляваща еретиците, поставила авторитета над свободата, и в позитивизма, религия на човешкото самообожествяване, продала висшата свобода срещу задоволеността, и в стихията на държавността, която се прекланя пред кесаря и неговия меч. Във всички форми на държавен абсолютизъм и обожествяване на държавата, отричаща човешката свобода и обгрижваща човека като презрян скот – и в социализма, доколкото отхвърля вечността и свободата в името на земно благополучие и равна земна ситост на човешкото стадо.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме