Царственото свещенство: Изследване на проблема за миряните

Възстановяването на автентичния смисъл на мирянския елемент в Църквата и възвръщането към значимата роля на мирянина в църковния живот е едно от най-значимите достижения на съвременното западно богословие. Това безспорно е трудно поради множеството натрупани във вековете деформации в разбирането за миряните. Почти тоталното господство на клириците в римокатолицизма и на миряните – в протестантизма е създало пропаст между двата възгледа, които от дълго време биват съотнасяни един спрямо друг като две различни и дори противоречащи разбирания, а не в контекста на връзката Църква-лаос (народ Божи) и Христос – като Глава на лаоса.

Настоящата статия ще погледне към проблема от православна гледна точка и ще има за цел да допринесе за изясняване на няколко трудни моменти, като по този начин помогне за преодоляването на някои неизбежни безизходици в западната перспектива. Освен това, в последно време и в Православната църква има действителен проблем с мирянството – поне що се отнася до практическия живот на Църквата и до нейната организация. Богословският поглед би могъл вероятно да помогне за разрешаването на този проблем.

Подготовка за откриването на Богословския факултет

1. Идеята за откриването на богословски факултет у нас се е родила още преди освобождението. Идеалистичните пориви у дейците от онази епоха, основаването на Българската Екзархия (в Цариград) и наложилата се необходимост да се поставят навсякъде в нея български духовници и то по-подготвени и по-просветени, отколкото са били гръцките и да се подготвят преподаватели по религиозното обучение и възпитание в българските училища, планът на български водачи в Цариград (ок. 1874-1875 г.) да се основе в Цариград българска гимназия и български университет и обстоятелството, че някои от тогавашните видни български църковни дейци са имали висше богословско образование, получено главно в руските духовни академии, пък и гърците са имали вече свой богословски факултет в Атина – тези и подобни на тях обстоятелства и съображения ще да са породили идеята, при проектирания български университет в Цариград да се открие и богословски факултет. Ала тогавашните твърде примитивни наши условия и липсата на подготвени лица за преподаватели и на средства за издръжката на такъв институт, както и наскоро възникналите въстания по българските земи и избухналата след това руско-турска война са турили край на идеята за откриване още преди освобождението на богословски факултет у нас. Открито е било (11 май 1874 г.) от Иларион Макариополски и издържано от Екзархията средно богословско училище в Петропавловския манастир, при Лясковец (търновско).

Началото на Оптина пустиня: Манастирът и скитът

Увод

Разцветът на руското старчество започва приблизително в последната трета на 18 в., достига своя апогей през 19 в. и без прекъсване продължава чак до революцията от 1917 г. Така, тази духовна традиция възниква в Русия едновременно с обновяването на манастирския живот, когато – благодарение на архим. Паисий (Величковски) – се възражда истинското общежитийно монашество в манастирите на Молдавия, откъдето учениците на стареца се разпръсват по всички краища на родината и по-конкретно в губерниите Калужска, Курска и Орловска. Тази традиция свършва или, нека кажем така, става незабележима за външния поглед, когато в революционната епоха в Русия общежитийното монашество изчезва.

През тези 150 години в манастирите и скитовете на обширната руска земя има много старци, но Оптина остава една – избрано място, където особената харизма на старчеството става местна традиция, своеобразна благодатна школа, възпитала четири поколения старци, към които се стичат тълпи от всички краища на Руската империя.

Православното богослужение

Контекстът на богослужението

Три основни теми на свещената история на света – творението, грехопадението и изкуплението, обуславят контекста на раждането, на развитието и на установяването на православното богослужение. Служението на Бога е същностна характеристика на човешкото съществуване. Човекът е сътворен и дарен с възможности, позволяващи му да служи на Бога, да Го прославя, да Го възхвалява, да общува с Него и накрая да стане съвършен в общението си с Него… или казано накратко – да се обòжи. Тайната на сътворението на човека по образ и подобие на Бога (Бит. 1:26), която бе скрита, но не и заличена от грехопадението, и която бе подновена с изкуплението, е антропологичната компонента на православното богослужение.

Проблемът на богослужението

Грехопадението води до отпадане на човека от общението с Бога, което се заменя от общение с творението – факт, който е проблем на богослужението, а съответно и на съществуването. Човекът започва да служи на творението, а не на Твореца. Както казва св. Атанасий Александрийски, човешкият ум бе помрачен от картините на света и чрез желанието бе поробен от тях дотолкова, че загуби възможност да се извиси на висотата да вижда Бога. Образът Божи в човека бе помътнен и светлината, която го съпътстваше, се разсея. Светлината на Бога, просвещаваща всеки човек, дошъл в света, не прониква в центъра на човешкото същество, за да го оживи и обòжи. Резултатът от това разсейване на Божествената светлина, проявяваща се в нейното отделяне от човека и дължащо се на падението му в сътвореното царство, беше опустошителен. Човекът стана роб на тлението и смъртта и царството на ада надделя в историята му. Служението на Бога бе заменено от робство към света и природните стихии.

За Бога, когото търсят

Статията на Андрей Сергеевич Кончаловски „В какъв бог вярва руският човек”, публикувана в Российская газета, предизвиква нееднозначна реакция.

От една страна, в статията са поставени дълбоки, до голяма степен актуални и до сега въпроси, които не могат да не вълнуват всеки, замислящ се над пътищата на Русия, над нейното минало, настояще и бъдеще. Очевидно е, че авторът более за страната си и искрено желае тя да се развива плодотворно и да процъфтява.

От друга страна, не по-малко очевидно е и това, че в случая имаме работа само с един от възможните възгледи върху руската история и съвременност, при това възглед със стародавна традиция у нас. В руската интелектуална история привържениците на този възглед наричат западници (имам предвид като широко направление на мисълта). Когато разглеждат историософските въпроси, те задават определена своя перспектива, определяща кое е главно и кое второстепенно, какви отговори следва да се признават за правилни и какви – за безспорно лъжовни.

Новият Завет: Православната перспектива

Авторитет и употреба на Писанието

Приведохме аналогията с Въплъщението като ключова парадигма за правилното разбиране на природата на Св. Писание: То е слово Божие, предадено човешки думи. Оттук следва, че Библията е книга на Бога и на Църквата. На Бога, защото свидетелства за самооткриването на Бога в Неговите изкупителни действия и спасителна воля. И на Църквата, понеже е писмено свидетелство на живата вяра, развиваща своята традиция първо в Израил, а сетне и в Църквата, в историческите обстоятелства на нейното битие. Когато говорим за природата на Св. Писание трябва да отчитаме, че там божественият и човешкият елемент са свързани неразделно – като две, здраво сплетени и взаимно проникващи нишки – и трябва да се разглеждат заедно, независимо от изводите, които правим на базата на историческите и богословските интерпретации на Писанието.