Йохан Арндт и Православието

В тази аудитория не ми се налага да обяснявам значението за протестантската традиция на родения в Анхалтската земя Йохан Арндт. Ще приведа само един цитат от Филип Якоб Шпенер:

„Lutherum setze ich billig vorne an, aber Arndt streicht ihm nahe, und weiß ich nicht, ob er nicht noch in seinen Schriften zu einem nicht geringeren Werk als Luterus mag von Gott bestimmt sein”.[1]

Въпреки че сред част от ортодоксалното лутеранско общество богословието на Арндт е предизвиквало неприемане и спорове, влиянието на неговата книга Vom wahren Christentum върху духовния живот в Европа е огромен, включително и отвъд пределите на протестантския свят. Своето влияние Арндт е оказал и над Руската църква – и тук, в качеството на най-ярък пример трябва да бъде назовано името на св. Тихон Задонски.[2]

Нов поглед към осъжданията на Ориген и Теодор Мопсуестийски от Петия вселенски събор

Днес православните богословски школи по света празнуват паметта на трима светци най-вече заради техния боговидски опит, заради богословските им прозрения, останали в съкровищницата на Църквата като авторитетно тълкуване на откровението и продължаващо откровение в Църквата, непрестанно разкривано от пребиваващия в нея Свети Дух. Именно благодатта на Духа според светите Отци е движещата сила на богословието, тя вдъхновява светите боговидци, тя е и гарантът за истинността на съборите. Именно затова нашата неголяма колегия живее и работи с това убеждение и затова тя винаги стои редом с пастирите на Църквата и винаги откликва с готовност на всеки призив, отправен от архипастирите на поместната ни Църква.

Както сте видели в обявлението за днешния светъл празник, избраната тема на лекцията също е посветена на съборно решение на Църквата. Съборното решение на Петия вселенски събор в Константинопол през 553 г., задало отношението към двама древни мислители, останали в убежденията си извън традицията, като неправославни. Тяхното изобличаване обаче е станало именно благодарение на прозренията на Отците и особено благодарение на светци-богослови като Василий Велики, Григорий Богослов и Йоан Златоуст – светите трима светители, чиято памет празнуваме днес.

Елинизъм и християнство: срещата на два свята

Раждането на християнството: противодействие и взаимно влияние

Проблемът за историческите начала на християнството тук няма да бъде разглеждан комплексно, а само по отношение на връзката на християнството с елинизма в първите три века. Така въпросът приема за нас такава последователност: Каква е ролята, която изиграва елинизмът при първата историческа поява на християнството? Имало ли е присъствие на гръцкия дух на тази историческа сцена, където се появяват първите християнски общини, вярващи в личността на Иисус Христос? Каква е връзката между елинизма и християнството в историческите корени на последното?

След залеза на т. нар. религиоведска школа, която слагаше особено силен акцент върху връзката между древното християнство и античните мистерии и особено с елинизма, съвременната наука вече е убедена, че историческите начала на християнството не бива да търсим първично в елинизма като такъв или по-общо в извънбиблейска религиозна среда, а в тогавашия юдаизъм. Това става най-вече чрез откриването на есхатологичния характер на ранното християнство и особено на образа на Иисус Христос, какъвто ни е представен в Евангелията. Тази тенденция в съвременните проучвания започва преди всичко в трудовете на J. Weiss и Α. Schweitzer и е дотолкова утвърдена, че днес всеки опит да бъде разбрана личността, думите и делото на Иисус Христос автоматично се свързва с изучаването на юдаизма в онази епоха. Убеждението, че Иисус Христос е бил юдеин, че спасението е от юдеите, а християнството идва в историята като форма на изпълнение на очакванията в юдаизма, почти изцяло е изместило предишните опити да се свърже ранното християнство с елинизма. Означава ли това, че трябва да се изключи всяко присъствие и значение на елинизма в историческото оформяне на християнството?

Две речи за о. Сергий Булгаков

Булгаков, Флоровски и другите: размисли sub specie antiquitatis

Поводът за настоящата статия е малка книга, която преди години все още можеше да се открие в книжарниците. Тя говореше за типовете духовен живот изобщо и в частност за този в Руската църква. Въпреки скромния си обем, текстът впечатляваше със своите изстрадани, преживени, преглеждани отново и отново размишления, живи изводи и сериозни заключения – нетипичен за повечето автори стил, пропит с искрено и родено в сърцето слово, който повече подхождаше на една отдавна отминала епоха. Оказа се, че този стил не е случаен – авторката преп. Мария Скобцова (Кузмина-Караваева), освен високо ерудирана жена, бе и духовно чедо на о. Сергий Булгаков, приятелка на Николай Бердяев, а сетне и мъченица за вярата. Тъкмо участието в съвета и размишленията на тези задълбочени наставници, довело и до съзряването и формирането на вътрешния ѝ човек, което пък е породило живите истини в онази малка книга, неусетно провокира размисли относно духовното родство и зависимости в Църквата, а това впоследствие доведе до въпроси и търсения, свързани с личността на о. Сергий Булгаков (1871-1944).

Професор протопрезвитер академик Стефан Цанков

Богословът и духовникът в служба на Църквата обществото

През 2013 г. се изпълват 90 години от основаването на първата висша богословска школа у нас, Богословският факултет при СУ „Св. Климент Охридски” – добър повод да си спомним за основоположниците на висшето ни богословие. Сред учителите ни по богословие от 20 век се открояват библеисти, литургисти, историци на Църквата, систематици… Макариополският епископ д-р Николай (Кожухаров) и прот. Благой Чифлянов, Иван Марковски и Боян Пиперов, академиците Иван Снегаров и прот. Иван Гошев, Ганчо Пашев и Иван Панчовски, Димитър Пенов – имена, респектиращи и като личности, и като творчество. Ако обаче тези и други наши богослови от епохата имат повече или по-малко поместно значение и влияние, то друг български богослов от 20 в. и днес остава най-добре познаваният в богословските среди не само у нас, но и в чужбина. Познат дотолкова, че първият докторат върху неговото творчество е защитен отвъд Желязната завеса – в Рим, още в 1965 г.[1]

Този богослов е Стефан Станчев Цанков (1881-1965) – пръв декан на Богословския факултет и ректор на СУ (1940-1941), високо поставен църковен служител, представител на БПЦ пред света, почетен доктор на три европейски университета (Атина, Оксфорд и Берлин), Духовната академия в София и Евангелсколутеранската в Будапеща. Списъкът с академичните, църковни и обществени длъжности включва още: гост-преподавател в редица европейски университети (Берлин, Лайпциг, Базел, Берн, Кьонигсберг, Женева, Цюрих, Атина, Букурещ и др.), участник в Първия православен конгрес в Атина 1936 г.,[2] дългогодишен член на Академичния съвет на СУ (1923-1946), секретар на Философско-обществения клон при БАН (1932-1935; 1944-1947) и член на правния институт при БАН (от 1949 г.), съветник на Св. Синод по каноничните въпроси и консултант в изработване устава на Българската Патриаршия от 1953 г.,[3] член на Синодалната комисия за превод на Библията на съвременен български,[4] главен редактор на Църковен вестник, основател и редактор на сп. Духовна култура,[5] предстоятел на храма „Св. Александър Невски” (1926-1961), член на Червения кръст и Славянското дружество…

Бъдещето на християнството в Европа: опит за ориентация

Наистина, не съм пророк и син на пророк (Ам. 7:14) и тази задача е трудна за мен. Най-много от всичко ми се ще да се предпазя от двата симетрично противопоставени рода глупост: от Сцилата на оптимизма и от Харибдата на песимизма.

На нас, християните, не ни е позволено да бъдем песимисти, доколкото от опит знаем, че нашият Бог – въпреки всички идеолози и дори теолози на смъртта на Бога – е жив Бог и Бог на живи; че против общността на онези, които останат докрай верни на обещанието, вратите адови действително са безсилни; накрая, че Провидението и днес, както винаги, намира най-неочакваните и – нещо повече – непредставими и за хората, и за бесовете пътища. Тактиката на Бога е такава: и историята, и преживяното лично от всеки от нас учат, че тя е напълно неочаквана. Не тази ли особеност на Провидението, посрамващо сметките и човешките прогнози, описват загадъчните думи на псалома за Божия смях над замислите на земните царе? „Оня, Който живее на небесата, ще се насмее, Господ ще ги поругае“ (Пс. 2:4).

Тъй като казаното дотук е безспорно, песимизмът е безсмислица. Но и тъй като всичко останало е във висша степен проблематично, оптимизмът е лъжа. По думите на Шилер, човекът е обречен да губи пътя си, докато вярва в златното време, когато доброто и благородното ще победят окончателно – доброто и благородното водят вечна битка и противникът няма да отстъпи никога.