Космичното измерение на спасението: преп. Максим Изповедник

До 7 век Ориген е единственият автор, опитал се да изгради християнска система на метафизиката. Макар обаче самият той да е дал храна на светоотеческата мисъл за няколко поколения, оригенизмът като система е отхвърлен от Църквата. Вътрешните връзки, вътрешната логика на тази система, основана върху аксиомите на платонизма, правят невъзможно приемането ѝ от християнската традиция. Последвалите едно след друго нейни осъждания, кулминирали в осъждането от 553 г., изправят византийските богослови пред огромни проблеми. Съществуват ли каквито и да било алтернативи на оригенистичното решение и може ли християнската метафизика да бъде построена в различна от него система?

В епохата на имп. Юстиниан огромният личен авторитет на Севир Антиохийски до такава степен господства на сцената, че ролята на повечето богослови-халкидонци е сведена до едната отбрана на собствените позиции. Сред тях не се появява нито един първокласен автор. Едва в лицето на Максим Изповедник се появява богослов, който не само е способен да отиде отвъд тесните хоризонти на диспута (на който той посвещава по-голямата част от живота си, за да умре накрая като мъченик на автентичната вяра от Халкидон), но и да отправи поглед към цялостна мисловна система, която да отговори по нов начин на проблемите, поставени от оригенизма.[1] На практика св. Максим може да бъде наречен действителният баща на византийското богословие. Едва с помощта на неговата система, в която законното си място намират всички значителни традиции от миналото, за източното християнство са съхранени идеите на Ориген, Евагрий, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и Псевдо-Дионисий.[2]

Бог не е абстрактно понятие

Втората неделя на Великия пост е посветена на Св. Григорий Паламà (14 век). Неговото дело, основаващо се върху по-ранната християнска традиция, се превръща в съборно прието от Църквата, която го поставя в хора на великите нейни учители. Така че – след Неделя на православието – се почита главният учител на православната вяра, която просвети Църквата и който е тясно свързан с историята на Солун.

Бог за св. Григорий не е абстрактна или просто философска идея, а живо Лице. Той е и Този, Който призовава към общение не другиго, а именно човека. Пророците и патриарсите от Стария Завет си Го представят като Ангел на велик съвет или във вид на човек, но в епохата на Новия Завет Бог – в Христос – вече и по същност стана истинно човек. Така щото всеки кръстен християнин – според мярата на своята собствена възприемчивост – да може да познае Бога в лицето на Сина и въплътено Слово, участвайки в тайнствата на Църквата.

Отчаянието

Да кажеш, че нещо е като куче,

е друг начин да кажеш, че то не е куче[1]

… Това обаче, че разумът и моралът не са философия, все още не означава, че са нещо повече от философията или пък коренно различни от нея. Ако транспонираме цитираните думи на Честъртън и кажем, например, че „разумът и моралът са като философията, т. е. не са философия”, ще видим, че изричаме безсмислица, че подобно сравнение е чиста езикова манипулация, свидетелстваща за наличието на своеобразна лого-патия в буквалния смисъл на понятието: „страдащо” и „болно” слово, изказващо смисловия си разпад чрез самия този разпад и нищо повече. Впрочем, съвременният свят дава все повече основания да говорим за възникването и развитието на такава културна лого-патия днес, но това би ни отвело твърде далеч от нашата тема.

Колко пъти например сме употребявали и чували израза игра на котка и мишка? А колко пъти сме се замисляли върху правилността му? Ако се вгледаме внимателно, ще видим грешката, състояща се в промяната на един съюз. Играта не е на „котка и мишка”, играта е на „котка с мишка”. Във футболния мач не играят двадесет и двама футболисти и топка, а двадесет и двама футболисти с топка. Така изказваме нещата като равно-присъстващи, което по един действително патологичен начин автоматично отъждествяваме с равно-стойностни. Изхвърляме качеството в опит да придадем равно-качественост. Мислим приблизително така: „Не може да има игра на котка с мишка, ако няма котка и мишка. Не може да има футболен мач, ако няма двадесет и двама футболисти и топка”. Всичко това звучи на пръв поглед много убедително и изглежда напълно коректно с едно изключение – най-важното – липсата на йерархия. Топката не е равностойна, „равно-качествена” на футболистите, нито пък мишката (в този контекст) – на котката. Тъй като мисленето ни, за да бъде изобщо мислене, работи с абстракции, то в някакъв момент като че забравя или пропуска да удържи тези абстракции в техните собствени (семантични, логически и т. н.) полета и съответно да ги съ-отнесе с другите.

Духовните етапи в живота на Моисей: библейско-практически пътеводител

Традиционно Библията се смята не просто за основен християнски текст, но и за самия център на християнския духовен живот. За човека, стремящ се да пази вярност в тази традиция, е немислимо да вижда в нея, макар и важен, но въпреки това изгубил всяка актуалност документ от миналите векове. Немислимо, но… на практика нерядко това се случва днес, а, съдейки по всичко, се е случвало и преди. А дали това не е така, защото Библията изглежда прекалено неразбираема и далечна?

Казаното е вярно особено що се отнася до описващия живота на древния Израил като избран народ Стар Завет. Християните обикновено наричат своята Църква „Новия Израил” и се смятат за духовни чада на Авраам, но при това е разбираемо, че те стоят достатъчно далеч що се отнася до отношенията вътре в онова родово общество, което е бил старозаветният Израил. При това те не смятат за нещо задължително, нито дори желателно, изпълнението на Старозаветния закон и затова всичко, което се отнася до този Закон, включително и историята на неговото даруване, възприемат по-скоро като източник на образци и асоциации, отколкото като ценно само по себе си историческо повествование.

Как тогава да направим този документ актуален за съвършено различните епохи и ситуации? Този въпрос са си задавали и християнските богослови, и пастирите от отминалите столетия. Решенията, които преди хилядолетие и половина са предлагали на своите читатели и единоверци, могат да не изглеждат съвсем съвременни днес, но те подсказват как именно древното повествование може да бъде актуализирано за такава аудитория, която силно се отличава от изначалните читатели на библейския текст.

Иска ми се тук да поговорим върху един такъв пример: историята на Моисей – такава, каквато ни я представят четирите библейски книги от Изход до Второзаконие и за това, какъв прочит е получила тази история в трактата на св. Григорий Нисийски За живота на законодателя Моисей.

Философският дискурс и богословската интуиция (Дионисий Ареопагит и Максим Изповедник)

Тъй като съм вярващ и съм член на Православната църква, моята фундаментална ориентация е богословска, т. е. тя е теоцентрична. Тя, освен това, е формирана от онзи, според мен основополагащ, подход към природата на реалното, който намира израз в произведенията на двама от видните гръцки богослови на шестото и седмото столетие: Дионисий Ареопагит[1] и преп. Максим Изповедник.

Според св. Максим тварният свят е разделен на две сфери: сфера на това, което се възприема чрез сетивата, и сфера на това, което не се възприема чрез сетивата. Това обаче не означава, че сферата на това, което не се възприема чрез сетивата, е непостижима. Тя не е достъпна за сетивата, но е достъпна за ума (νοῦς)[2] – за това, което можем да наречем у човека духовен разум. Подготвен по необходимия начин и очистен, умът е способен да постига истината на творението. Казано с други думи, ако, например, научните изследвания се ограничават до изучаване на възприемаемия, т. е. на сетивния свят, то истините за същия този свят, които ние откриваме, принадлежат към сферата на невидимото, на онова, което не може да бъде възприето чрез сетивата. Според св. Максим, съединението на тези две сфери представлява непостижима тайна и е нещо, което се осъществява от Бога. Например, не съществува никакъв мост, посредством който да бихме могли да съединим червения цвят, който възприемаме, и светлинната вълна, която – както е добре известно – в крайна сметка определя нашето възприятие.

Според св. Максим, всичко, което съществува в сетивния свят, има умопостигаем аспект, който той нарича логос. Именно логосът е причина за битието на творенията и той може да бъде наречен дълбинна структура на възприемаемия свят.[3] Да се познава нещо, разбира се, в случай че това познание не се ограничава до едното голо сетивно възприятие, означава да се познава съответстващият на него логос. По същество, да се познава единствено чрез нашето възприятие означава да не се познава въобще нищо в собствен смисъл на думата. Възприятието не предава познание. Познание предава само дейността на ума, на νοῦς-а.

Материализмът пред съда на битието и съзнанието (антропологически очерк)

Сред най-големите идеологически фалшификации на 20 век е отъждествяването на руската философия с материалистическия светоглед.

Н. О. Лоски, С. Л. Франк, Н. А. Бердяев, Б. П. Вишеславцев и мн. др., както и отец В. Зенковски в своя ценен труд по история на руската философия, с достатъчна яснота показват, че материализмът не е руската философия. Материализмът е светоглед чужд на руската култура, който може да се приравнява към руската интелектуална култура само в условията на полицейски гнет над всяко инакомислие. Този гнет започва след октомври 1917 г. и продължава до днес. Материализмът е официален и принудителен мироглед на тоталитарната следоктомврийска партийна държава. Извън тази държава, материализмът няма сила за никакви прояви. Диалектическият материализъм днес е не само слаб във философско отношение, но и се страхува от обществото. Такава е неговата „диалектика”. Той се крие зад железобетонните стени на своя „Институт по марксизъм-ленинизъм”, обхванал цялата страна и охраняван с всички сили от държавата. Без съмнение това е единственият начин за опазването на този светоглед в Русия, тъй като във всички правови държави, където на човека е осигурена свободата да изразява мислите си, марксисткият „диалектически материализъм” няма никакви шансове да получи внимание и да просъществува в обществото.

1

Когато развеждат туристите в бившия храм, сега Музей на религията и атеизма, „показвайки атеизма”, гидовете сами не знаят, за какво говорят. Изниква въпросът: кое от какво тук се определя? „Битието” ли на този гид се определя от неговото „съзнание”, или неговото „съзнание” от битието? Ще бъде правилно да кажем, че неговото битие и съзнание еднакво се определят от небитието. Да, небитието (призрачното битие) също може да определя съзнанието на човека, както и божественото битие. Който не събира с Мене, той разпилява. Който не живее истинното битие, се свлича в лъжовното, разтваря се в призрачното. Разтварянето в призрачното е пътят на хората, избрали абстрактното и фантасмагорично понятие за материята като изначално битие, откъдето произтича всичко и откъдето се ражда човешкото съзнание.