Видимостта на чудното

„Чудеса няма, винаги има обяснение!”

неизвестен коментатор

Някъде в Южна Америка мъртвородено детенце бе оживяло след няколкочасов престой, вместо в моргата… върху олтара на болничния параклис. Коментарите бяха изцяло в духа на рационализма на 19 в. и неговите просветителски предшественици. Първо, чудеса няма и второ – си ги въобразяваме, защото не познаваме причините им. Същото казва и цитираният под заглавието коментар. Той предполага, че ако за нещо има обяснение, то не би могло да бъде чудо. Дали е така?

За така наречения естественонаучен светоглед е отдавна характерна представата, че чудото е нещо като обида за разума, своеобразен провал на природните закони, дупка в битието или просто съвпадение, обикновена случайност. Каквото обаче и да представлява чудото, то би могло да бъде обида само за разум, който не оставя място в света за нищо, освен за себе си; инак казано – за някакъв чуден разум. През време на просветителския култ към разума той парадоксално се самоограничава, териториите на разумното неочаквано се стесняват и разумът заплаща издигането си в ранг на държавна политика с качествата си тъкмо на разум. След комичните спектакли на тема Разум от времената на Френската революция, разумът и чудесата отново правят опити да уредят някак мирно съвместно съжителство.

От уважение и към разума, и към чудесата ще разгледам две от най-съществените страни на срещата им, без които те не биха могли да останат такива. Същата показва, че това е възможно само с цената на взаимно признаване. При това ще се интересувам не толкова дали чудесата са изобщо възможни, нито дали те са по принцип доказуеми или опровержими, а в каква ситуация, от гледна точка и на вярата, и на разума, попада този, който се опитва да ги докаже или опровергае.

Всесвета

1

Православната църква не отделя мариологията като самостоятелна догматическа тема. Тази тема остава интегрална по отношение на цялостното християнско учение, като антропологичен лайтмотив. Основан върху христологията, догматът за Божията Майка притежава силен пневматологичен акцент. Чрез двойната пък икономѝя – на Сина и на Светия Дух – тя е неразривно свързана с реалността на Църквата.

Наистина, ако се ограничим до фактите от догматиката в строг смисъл на думата и гледаме само догматите, утвърдени от съборите на Църквата, няма да намерим нещо повече от термина Θεοτόκος. В същото време обаче Църквата тържествено утвърждава божественото майчинство на Светата Дева.[1] В догматически план подчертаването на термина Θεοτόκος – така, както това е направено срещу несторианите, – има преди всичко христологическо значение: онова, което е определено против отрицателите на божественото майчинство, е ипостасното единство на Божия Син, Който е станал Син Човешки. Това, което се има предвид, е именно христологията. В същото време обаче, косвено, тук е и догматическото потвърждаване на почитанието в Църквата на онази, която е родила Бога по плът. Казано е, че всички, които се възправят срещу названието Θεοτόκος, т. е. които отказват да приемат, че Мария притежава качествата, които ѝ се отдават от благочестието, не са истински християни, тъй като се противопоставят на истинското учение за Въплъщението на Словото. Това, на свой ред, показва тясната връзка между догматите и църковното почитание, които са неразделни в съзнанието на Църквата. Все пак ние имаме примерите на християни, които – макар и да признават, от чисто христологически съображения, божественото майчинство на Девата – поради същите тези съображения се въздържат от всякакво специално почитание на Божията Майка в нежеланието си да познават друг посредник между Бога и човеците, освен Богочовека Иисус Христос. Това пък е достатъчно, за да ни покаже, че, взет in abstracto – отделно от живата си връзка с почитанието, което Църквата отдава на Божията Майка, – христологическият догмат за Θεοτόκος все още не е достатъчен, за да се оправдае уникалното място – над всички останали тварни същества – отделено на Царицата на Небесата, на която православното богослужение приписва слава, подобаваща на Божията (ἡ θεοπρεπὴς δόξα). Ето защо не е възможно в богословското излагане на учението за Божията Майка догматическото съдържание – в строгия смисъл на думата – да бъде отделено от съдържанието на християнския култ. Тук догматът е призван да хвърли светлина върху църковното почитание, като го доведе до взаимодействие с основните истини на вярата, а почитанието, на свой ред, е призвано да обогати догмата с живия опит на Църквата.

Призвани сме за общение

Верен е Бог, чрез Когото сте призвани за общение

със Сина Му Иисуса Христа, Господа нашего

1 Кор. 1:9

… което сме видели и чули, ви възвестяваме,

за да имате и вие общение с нас;

а нашето общение е с Отца и Неговия Син Иисуса Христа

1 Иоан. 1:3

Не аз, не аз трябва да говоря за това, що значи да общуваш с Бога. Тук трябва да бъдат питани онези, чието знание идва от опита. Аз въобще не приличам на тези хора – подвижници, именно заради общението с Бога отдали всичко до край. За това отново и отново се говори в евангелските притчи. „Царството небесно прилича още на имане, скрито в нива, което човек намери и укри, и от радост за него отива, та продава всичко, що има, и купува тая нива. Царството небесно прилича още на търговец, който търси хубави бисери, и като намери един скъпоценен бисер, отиде, та продаде всичко, що имаше, и го купи” (Мат. 13:44-46). Скритото съкровище, скъпоценния бисер придобива онзи, който жертва земните си пристрастия и собствената си „самост“ (ненапразно при пострижението монахът се отказва от дотогавашното си име). Както казва великият аскетически учител от 7 в. св. Йоан Лествичник, това е безвъзвратно оставяне, дълбина на мълчанието. Подвижниците, отдаващи за общението си с Бога всичките сили на своето неразделено сърце, ни гледат не само от древните икони и фрески, не само от заспалата памет на вековете, както казва Вл. Соловьов. И днес реалността на подвижничеството е жива. В същата минута, в която аз обмислям тези редове, или когато ти, читателю, ги виждаш някой извършва безмълвния си подвиг. За себе си и за нас. Някой отвръща своя поглед от всичко и от собствената си воля, за да може непрестанно да гледа само към Бога. Някой навлиза в дълбините на мълчанието, – по св. Йоан Лествичник – за да слуша Божия глас, Божия зов. Тези хора знаят.

Православното Предание – вчера и днес

Както беглият поглед към речника подсказва, думата tradition може да означава много неща. Може да означава, например, наследен или установен начин на мислене, на отношение или на действие. Да го кажем по-просто, може да означава да правим онова, което винаги сме правили – или пък да правим онова, което мислим, че винаги правим, или което сме свикнали да правим. На практика всяко семейство има своите собствени особени традиции, най-вече около празниците. Така правят и енориите, така правят и много по-големи или по-малки градове, и всевъзможните обществени групи. И това е толкова естествено, особено в нашия бързо променящ се свят. В съвременното общество сме свикнали да очакваме промените – независимо дали това ни харесва или не – по същия начин, по който хората, живели в статичните традиционни общества от миналото, не са очаквали никакви промени. И пред лицето на промените оценяваме високо всичко онова, което би ни дало усещане за неизменност, за стабилност, за това, че принадлежим към нещо. Ние обичаме да правим онова, което винаги сме правили. Ние обичаме традицията.

Разбирана по този начин, традицията без съмнение запълва една важна човешка необходимост. Тя е в състояние да направи живота ни по-уютен. В този смисъл обаче тя остава далеч от онова предание на истината,[1] за което толкова изразително говорят Отците на Църквата. И действително, правилно разбирано, Преданието гледа и назад – към миналото, но то не е просто сбор от унаследени обичаи и народен бит, успокояващ спомнящите си за него за дни, когато животът е бил по-простичък. Ние, православните християни, можем да ценим много традиции, които сме наследили от предците си, но нашата крайна точка на отнасяне следва да бъде Апостолското предание: вярата, която идва към нас (в буквалния смисъл „по традиция”) от апостолите. На първо място, това означава вярата в Иисус Христос. Ние вярваме, че Иисус Христос е последната „Божия дума” към човечеството, че в Него Бог открива[2] тайната на Своя план за спасение, като в смъртта и възкресението на Христос ни показва решителния авторитет и пълнотата на властта на Онзи, Когото Христос нарича „Отче”. И още вярваме, че имаме достъп до този един Бог и Отец посредством Иисус Христос и силата на Светия Дух – Същият Онзи Божи Свети Дух, Който ни формира като избраници, като осветени, макар Иисус да остава единственият Избран, единственият Свят на Бога.

Una Sancta (основания на икуменизма)

Движение, насочено към „съединяване на църквите”, представлява само по себе си някакъв догматически парадокс. То изхожда от предположението за съществуването една света Църква, Una Sancta – при това не като нещо само търсено, но и като висша, превъзмогваща действителност: не само идея, но и факт. В същото време то предполага наличието на редица църкви (или изповедания), всяка от които притежава атрибута на църковността и е църква, най-малко в смисъла на принадлежността си към Una Sancta. Последната, разбира се, не се дели на части и не се състои от части, и в същото време е очевидно, че в някакъв смисъл съдържа в себе си всичките тях – ако не статично, в една организация, то динамично – в единно битие. Така именно се изобразява Църквата в апостолските послания: като единно Тяло Христово и в същото време – неопределена множественост от църковни общини или „църкви”. Оттук и досега не биха възниквали никакви трудности, ако, видимо, съществуваше само една църква, която с пълно право да би утвърждавала себе си като едната и всеобемащата, и по този начин би отричала самата възможност да съществуват църкви отвъд пределите на дадената организация или изповедание. Тогава биха се различавали и противопоставяли помежду си църква и не-църква и би било невъзможно да се говори за каквото и да било движение, което да е насочено към обединяване на църкви в пределите на Църквата. В известен смисъл приблизително по този начин е стоял въпросът в християнството до възникването на „икуменическото” съзнание, което упорито отказва да приеме такъв опростен възглед в качеството на някаква самоочевидност и твърди точно обратното. За доикуменическото или антиикуменическото съзнание единствено последователната линия на поведение е отричането дори на самата мисъл за отношение към „инославието” като към Църква. Вместо това, уместен тук е единствено прозелитизмът, стремежът да бъдат привлечени инославните, които на практика биват приравнявани до езичници или не-християни в лоното на единствената спасяваща църква.

Мистицизмът в православието

В съвременния руски език думите мистицизъм, мистичен, мистика се използват в най-различни значения. За мистиката говорят като за нещо загадъчно, неразбираемо и тайнствено. Много често терминът мистичен се използва за окултни и демонични явления: в този контекст под „мистицизъм” се разбират различни явления с естествен или противоестествен характер, свързани в различна степен с окултизма. Всички тези значения на мистицизъм и мистика нямат никакво отношение към онова, за което ще стане дума тук. Ще говорим за християнската мистика, а християнството и окултизмът нямат нищо общо. Ще стане дума за неща, принципно различни от обичайните, които се подразбират под думата мистика. Ще стане дума за опита на общението на човека с Бога – опит, който в богословската наука е прието да се нарича мистичен.

Мистицизъм, мистика и мистичен произхождат от гръцкото прилагателно име μυστικός, означаващо тайнствен. В съвременното християнско богословие мистицизъм наричат такъв религиозен опит, който се основава върху срещата с Бога лице в лице – тайнствена и свръхестествена среща с Реалността, превишаваща всяко човешко възприятие. Мнозина мислят, че след като Бог е невидим, няма никаква възможност да се докоснем до Него непосредствено и да Го видим. Но опитът на Църквата показва, че виждането на Бога е възможно – въпреки че Бог по природа е невидим, срещата с Него е възможна, макар Бог да се намира отвъд пределите на разбирането и постижимото.