Есхатологичната еклисиология: отвъд пределите на евхаристийната еклисиология

За мен е голяма чест да бъда поканен от Синодалната богословска комисия на Руската православна църква на тази извънредно важна за бъдещето на православието конференция, посветена на есхатологията – фундамента на православното богословие. От името на „Световната конференция на асоциацията на богословските институти” (WOCATI), на която имам честта да съм президент, представлявайки „Конференцията на православните духовни училища” (COTS), аз сърдечно ви приветствам. Задачата на WOCATI, федерация на всички съществуващи обединения на богословски институти, е да поддържа и повишава богословското образование във всичките му съставни части. Като изхожда от това, че богословското образование е всемирно дело, неотделимо от мисията на Църквата, WOCATI бе образувана преди 20 години, в 1987 г., като световна мрежа на богословските институти, за да обезпечи последователен, действен и истинен поглед на богословието, по пътя на развитието на широко и съдържателно разбиране на богословското образование и на служението – като поддържа на местно и глобално ниво подобряването на богословското образование и отстоява важността на богословието за Църквата, за обществото и за науката въобще.

Както показва заглавието, ще съсредоточа вниманието си над есхатологическия аспект на еклисиологията. В своя доклад накратко ще разгледам следното:

а) важността на есхатологията и значението на евхаристийната еклисиология на Афанасиев;

б) последиците от есхатологичната еклисиология за правилното разбиране на Евхаристията и

в) доктриналното, мисиологичното и каноничното значение на есхатологичната еклисиология.

Проф. Н. Н. Глубоковски и новозаветното богословие в България

Десетилетия наред Втора аудитория на Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски” пази портрета на големия руски учен-богослов проф. Николай Никанорович Глубоковски. Макар официално да не е обявяван, той се смята за патрон на тази аудитория, която обикновено се ползва от студентите от втори курс, чиито предмети се доминират от Св. Писание на Новия Завет. А името на проф. Глубоковски в България и в чужбина (както в Русия, така също и в останалите славянски, и във всички православни страни, а въобще и в богословските среди по света) се свързва безпогрешно с науките, занимаващи се именно със Св. Писание на Новия Завет.

Българското богословие е било честито да има сред основателите на академичната си традиция учен от величината на проф. Глубоковски. Как е станало това?

Отрано Българската православна църква и просветената ни общественост е работела за откриването на висша богословска школа у нас. Университетът също е бил заинтересуван да има и богословски факултет в своя състав, за да бъде пълна представата за universitas litterarum („всеобщност на науките”). Но нещата вървели трудно. Трудни били преди всичко годините за отечеството ни. Последователни катастрофални войни доразрушили оцелялото от гибелната липса на слога сред политици и общественици. Едва в последните месеци на правителството на Ал. Стамболийски мечтата става действителност: през пролетта на 1923 г. тържествено е основан Богословският факултет на Софийския университет.[1] След руските духовни академии, създадени през 18 и 19 век, след гръцки, румънски и сръбски факултети, създадени през 19 и началото на 20 век, накрая и България се сдобива със свой разсадник на висша богословска наука. Сред четирите пък първи избрани професора на новия факултет е и именитият руски новозаветник проф. Николай Никанорович Глубоковски.

Прародителският грях: Въведение

Предговор към английското издание

Книгата Прародителският грях от отец Йоан С. Романидис беше публикувана за първи път в Гърция, преди половин столетие. Тя стана, и продължава да бъде, широко приветствана в богословските школи в Гърция и от Православната църква в страната. Извън Гърция пък – в своето английско издание – тя се признава за първостепенно по стойността си изложение на опозицията между православната светоотеческа традиция и схоластицизма.

В продължение на столетия римокатолическата и протестантските богословски системи, основно чрез богословието на Августин, са упражнявали значително влияние върху академичното богословие – както из целия православен свят, така и в Гърция, – и над умовете на популярни религиозни братства на миряни в Гърция. Авторът на тази книга е сред първите от многото православни богослови на 20 в., които въстават срещу това и представят изследвания и трактати върху православната светоотеческа традиция и фундаментите на вярата. Прародителският грях е докторската дисертация на о. Йоан Романидис, която той представя през 1957 г. в Атинския университет и с която отправя предизвикателство към този истински център на високата образованост. Не трябва да учудва, следователно, че в подобна среда неговата теза се сблъсква с мъчно преодолима съпротива. Въпреки това, след няколко месеца на заядливи разследвания, разгорещен дебат и атаки, основани на схоластичните парадигми, неговата дисертация е приета.

Из преписката между отец Александър Шмеман и Никита Струве

Отец Александър Шмеман беше убеден „привърженик на Движението”[1] и деен сътрудник на Вестник РСХД, член на редакционната му колегия в течение на повече от 30 години – до последните си дни. Във Вестника се печаташе Евхаристията – главната книга на живота на отец Александър – отначало в първия ѝ вариант, а след това, след дългото прекъсване (свързано с прекомерната му заетост, начело на семинарията „Св. Владимир”, и неговата апостолска мисия в САЩ), и в окончателната ѝ редакция. Във Вестника бяха отпечатани и етюдите му върху Солженицин – може би най-дълбокото от онова, което и до днес е казано за великия писател (преиздадени по-късно в отделна брошура). В неговата обширна преписка с Н. А. Струве се срещат критични разбори на списанието, предложения и обсъждане на нужните мерки за подобряването му. През 1975 г. о. Александър написа: „Никъде не се чувствам духовно така у дома и при своето дело така, както във Вестника”. Тук привеждаме редица откъси от неговите писма.

1. 15 януари 1952 г.

537 West 121 Street

New York 27, N.Y.

Скъпи Никита,

Благодаря Ви за поздравленията. Бързам да Ви уведомя, че следващият откъс от Литургията – „Двери, двери…” – вече е почти готов и ще бъде изпратен най-късно след пет-шест дни. Прекъсването ми се обяснява единствено с онзи гръм от ясно небе, който за новопристигналия представлява Америка. Сега отново се захванах за работа и макар времето да е много малко, мисля да изпращам съвсем регулярно. Не знам само дали не досадих вече на читателите с моя „ултра-реализъм”?

Съслужението с небесната йерархия в св. Литургия: поглед към същността

Евхаристията и ангелите са основни теми в духовния живот. Като проявления на свръхестественото, благодарствените приноси към Всевишния и благодатната подкрепа на Неговите небесни пратеници са едни от най-ярките, архетипни нужди на душата. И къде другаде, ако не в най-великата мистерия на материализацията на Духа, в общото съслужение на небесни и земни, би се проявила най-силно тази връзка, приобщаване и взаимозависимост между благодарност и подкрепа.

Развитието на монотеистичния култ, свещеното служение и учението на вярата (след Ной и особено след Христос), разгръщането на достъпа до богоявленията и до сътрудничеството с непадналите небесни йерархии следва динамиката на разгръщате на Божественото откровение. Бог знае всичко, включително което е извън благодатния Му промисъл (Ис. 59:1-2; Мих. 2:7). Как обаче се схваща това, как се преживява? Има ли нужда от посредници при осъществяването на Божията воля? В тази връзка еврейската традиция посочва, че след благодатното законоустановително служение на патриарха Ной, идва ред на Мелхиседек, сетне на Моисей, Самуил и Давид, а сетне на Иезекиил и Садок, когото Бог изрично посочва за наследник в благодатния чин на пристъпващите пред Лицето Му в края на старозаветния период (Иез. 43:19).

Последното е важно да се подчертае и поради известния факт, че св. ап. Павел, в тълкувание до самите евреи обяснява, че „промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:12). А промени ли се законът, се променят и храмът, и култът, догматиката и практиката, както и достъпът, който се упражнява чрез него, до Божествените енергии и явления, до сътрудничество с небесната йерархия в обновена мистагогична парадигма. За причастниците (верните) се появяват нови откровения и духовни реалности, а и нови измерения, които има да се насищат с обновено човешко присъствие. Земният свят е изчерпаем, но не и човешкият потенциал за благодатно развитие, според Божието предопределение, в сътрудничеството с небесните сили. Ето защо, недостигът и ограничеността не могат да са следствия от богопричастността,[1] но ако въпреки това съществуват, то се явява необходимост Бог да промени свещенството, за да се промени законът и да не бъде хулено Божието име от дебнещите клеветници[2] и завистници.[3]

Приложимостта на антропологичната парадигма в христологията според преп. Анастасий Синаит

Пътеводител (Ὁδηγός, лат. Viae dux, от края на 7 век) на преп. Анастасий Синаит (7 – началото на 8 в.) е един от първите в православното богословие опити за вместване в едно съчинение на христологията на Църквата – както на богословско-философския ѝ апарат, така и на самото нейно систематично описание (макар и по-скоро в полемичен вид). В този смисъл този обемист трактат (от 24 глави) може да бъде наречен „сума на христологията”, а преп. Анастасий – предшественик на преп. Йоан Дамаскин с неговия Източник на знанието.

Две от неголемите по обем глави в Пътеводителя (осемнадесета и деветнадесета) са посветени на разсъждения върху границите на приложимостта в христологията на антропологичната парадигма.

Към времето на преп. Анастасий използването на антропологичната парадигма (τό τοῦ ἀνθρώπου παράδειγμα – 18, 5)[1] за изясняване на тайнството на съединението на божествената и човешката природа в Христос има вече достатъчно дълга история. Още у св. Григорий Богослов, в Послание до Кледоний, присъства образът душа-тяло: „И така, двете природи – Бог и човек – са същото, каквото и душата и тялото, но не двама сина, не двама Бога”.[2] Към аналогията със съединението на душата и тялото за обяснение на съединението в Христос на двете природи е прибягвал и един от основоположниците на несторианството, Диодор Тарски: „Както човек е безсмъртен в онова, което се отнася до неговата душа, и е смъртен в онова, което се отнася до тялото, така и в Христос Един и Същ е и съществуващият преди вековете, и Този, Който е от семето Давидово”.[3]