Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Бог като Дух

Написана от Диоклийски митр. Калистос (Уеър)

Kallistos WareЗащото Духът Божи, даден на тази плът, не подкрепя нито скръбта,

нито потиснатостта.[1]

(Ерм, Пастир, Заповед десета)

Когато Духът Божи се спусне над човека и го осени с пълнотата на изливането, тогава душата му прелива от неописуема радост, защото Светият Дух превръща в радост всичко, до което се докосне.

Царството небесно е мир и радост в Светия Дух.

Придобий вътрешен мир и хиляди около теб ще намерят спасение.[2]

(Св. Серафим Саровски)

Свит юмрук или отворени длани?

На някои места по стените на римските катакомби е изписана фигурата на жена в молитвена поза – т. нар. „Оранта”. Тя гледа към небето, с издигнати ръце и отворени длани. Това е една от най-древните християнски икони. Кой обаче е изобразен на нея – благословената Дева Мария, Църквата, или пък душата в молитва? А може би и трите заедно? Както и да се тълкува, иконата изобразява характерно християнско отношение: на призоваване или ἐπίκλησης – призив към или очакване на Светия Дух.

Преп. Симеон Нови Богослов и отношението му към обществено-политическата действителност на неговото време

Написана от Брюкселски и Белгийски архиеп. Василий (Кривошеин)

Archb Basil KrivosheineВ тази статия бих искал да разгледам и да оценя няколко характерни места от Огласителните слова на преп. Симеон Нови Богослов,[1] които отразяват отношението на този духовен писател и мистик към политическата и обществената действителност на неговото време. Преп. Симеон Нови Богослов не е бил политически писател. Неговите интереси са съсредоточени изцяло върху въпросите на духовния живот, поради което – напълно естествено – при него не се и срещат непосредствено политически изказвания. При все това, дори и говорейки за духовния живот или за отношенията между Бога и човека, преподобният обича да ползва образи и примери, заимствани от обществения живот, в които често прозира и неговото отношение към явленията в този живот. Така например, когато, следвайки апостол Павел (1 Кор. 1:27-28), той казва че „като оставил мъдрите и силните, и богатите в света, Бог е избрал, поради неизречената Своя благост, немощните и не-мъдрите, и бедните в този свят”,[2] преп. Симеон Нови прави следното противопоставяне между царството Божие и земното царство: „Хората се отвращават от тях,[3] земният цар не понася техния вид, от тях началстващите се отвръщат, богатите ги презират, а когато ги срещат, ги отминават – все едно че те не съществуват – и никой не желае да общува с тях, но Бог, на Когото служи безбройно множество ангели, Който всичко удържа чрез Своята сила и Чието великолепие е непоносимо за всички, не се е отказал на стане отец, приятел и брат на тези отхвърлени, но е поискал да Се въплъти, за да стане подобен на нас във всичко, освен в греха, и да ни направи съпричастници на Своята слава и на Своето царство”.[4] Интересното в този откъс от второто огласително слово е не само яркото описание, – как „богатите” с отвращение и презрение се отнасят към „немощните и бедните” и как „царят” дори не понася „техния вид” – но и самото противопоставяне на „земния цар” спрямо Царя небесен: спрямо Самия Бог, Който, за разлика от земния цар, не се е отказал да общува с хората и да стане човек, подобен на нас, наш брат. Както се вижда от това място, на преп. Симеон Нови Богослов му е била чужда мисълта, че „земният цар” бил уж някакъв образ на Бога на земята и че земното царство е някакво отражение на царството небесно – точно обратно: земното царство, с всички негови порядки му изглежда като противоположност на царството Божие.

Богословско образование и съвременност

Написана от Прот. Томас Хопко

Fr Thomas_HopkoЗадачата на православното богословско образование е поначало двояка: първо, то цели да утвърди и обясни православната християнска вяра и, второ – да помогне на вярващите да приложат тази вяра на практика в ежедневния си живот.

Православното богословско образование поставя две главни изисквания: първо, „познание на истината” (1 Тим. 2:4) – нещо, за което ние, православните, постоянно се молим в богослужението, и второ – способността да изпитваме духовете и различаване „личбите на времената” (1 Иоан. 4:1; Мат. 16:3).

Познаване и различаване

Ние, които сме ангажирани с богословското образование, трябва непрестанно да полагаме усилия да разкриваме истината, особено по отношение на специфичните ни образователни задачи и педагогически задължения. Така както се стараем да се молим и очистваме от греховните си страсти, така също сме длъжни постоянно да изучаваме и авторитетните църковни свидетелства за православната християнска вяра и живот: Св. Писание, богослужението, постановленията на вселенските събори, каноните, иконите, творенията на Отците на Църквата, житията и поученията на светците. И сме длъжни постоянно да повишаваме нашите знания и да усъвършенстваме себе си в специалните теоретични и пастирски дисциплини, за които носим и лична отговорност. Ние, които сме православни богослови и преподаватели, трябва да се стремим към способността да изпитваме духовете, да изясняваме личбите на времената. Трябва добре да познаваме реалиите на света, в който живеем и работим, като имаме очи да виждаме ставащото около нас, като имаме уши да слушаме и разум – да разбираме. Да противостоим на изкушението да бягаме в свят, създаден от собствената ни фантазия. Да бъдем свободни от всяка форма на прелест (πλάνη). Да служим на този свят, без да бъдем объркани от него, да бъдем отделени от този свят, без да презираме проблемите му и да проявяваме равнодушие към желанията му, но да съчувстваме на страданията му и да разбираме неговата нужда от спасение.

Творение, падение и спасение според гръцката философия изобщо

Написана от Прот. Йоан Романидис

Fr John_RomanidesНапълно разбираемо, всички философски системи, които се стремят да тълкуват явленията и присъствието на злото в тях от гледна точка на съществуващата реалност, объркват сътворяването на материята с нейното падение.[1] Ако започнем с философски и научни наблюдения над материалния свят, ще е невъзможно да стигнем до логично отделяне на сътворяването на света от неговото падение, просто защото сега реалността представя пред очите ни природата такава, каквато е след падението. Липсата на ясни доказателства, че светът по начало е нещо положително и добро, въпреки че сега – след падението – в него присъстват тлението и злото,[2] води до заключението, че материята сама по себе си е нещо отрицателно, зло и несъществуващо. По същество материята не може да бъде нищо друго, освен начин за проява или разкриване на смисъл, скрит вън от нея или вътре в нея.

Всички рационални усилия да бъде разрешен проблемът за произхода на злото и за намиране в човешкото съществуване на значение, трансцендиращо гроба, създават разбирането, че реалността може да бъде намерена вътре в или вън от материалните явления.[3] Ала самите тези явления са лишени от реалност. Всички материални явления съществуват във възникване и разложение. Принципът на промяната управлява всички неща. Ако пък съществува нещо неизменно, то трябва да е или вътре в материята, или външно за нея.[4]

Във философията, следователно, материята е отрицание без вечно значение[5] и се отличава от реалността в това, че променливото и тленното представлява отсъствие на неизменност. Реално е само неизменното и нетленното. Философията не е в състояние да преодолее дуализма между материя и реалност, тъй като за обикновения човек не е възможно да разграничи изцяло положителното сътворяване на света от падението на света.[6] Човекът не може да знае това разделяне по друг начин, освен чрез откровение.

Християнското разбиране на културата

Написана от Свещ. Дмитрий Кирянов

Fr Dmitrij_KirjanovВъпросът за това, какво е културата – при цялата си привидна очевидност – и досега продължава да бъде спорен и не решен окончателно. Дори в определението на понятието култура се наблюдават разногласия. Прилага се спрямо всичко, с помощта на което човек усъвършенства и развива различните способности на душата и тялото, старае се чрез своите знания и труд да опознае вселената, твори социалния и семейния си живот, а също и гражданския в цялата му съвкупност, по-хуманен, благодарение на подобряването на нравите и учрежденията; най-накрая изразява, споделя и съхранява през времето величието на духовния опит и вътрешните стремежи на човека, за да са от полза на целия човешки род. Както казва френският философ Емануел Муние, „… културата – това не е отрасъл, а основна функция на човешкия живот. За този, който се формира, развивайки се, всичко е култура… Културата, това е човекът. Тя е израстване и преодоляване“.[1]

Разпространено и е по-тясно разбиране за културата – само като за дейност по създаване произведения на изкуството. При все това и двата подхода към разбирането на термина култура не отразяват напълно истинския смисъл на това понятие – такъв, какъвто се е утвърдил в езика. Думата култура е неразривно свързана с културен – говорейки за културата, ние преди всичко имаме предвид културата на човека, неговия духовен свят. Латинската дума „cultura”, която означава „отглеждане“, „възпитание“, „образование“, „развитие“, произлиза от cultus – „почитане“, „поклонение“, „култ“. Това сочи религиозните корени на културата. Създавайки човека, Бог го поставя в рая, повелявайки му да обработва и опазва Неговото творение (Бит 2:15).

Рождество

Написана от Прот. Александър Мен

Fr Alexander_MenСъбитията, описани в Свещената история, често са пронизани с остри контрасти и един от контрастите, свързани с Рождественските събития, са истинският цар и лъжливият цар. Истинският цар се ражда в пещера, а лъжливият цар господства в двореца. Това е Ирод. Пред нас се разкрива не легенда, а символика. Това е конкретна, реална и твърде мрачна история.

Когато чуваме да казват „жесток като Ирод” не бива да си мислим, че става дума само са избитите от него младенци във Витлеем. Ирод, наричан Велики, управлявал от 37 г. пр. н. е. до 4 г. сл. н. е. Превзел насилствено Юдея, той не бил законен цар, понеже идва на власт с помощта на покровителствалите го римляни. Известно време обръщал внимание на царица Клеопатра и даже мислел дали да не се ожени за нея (а бил женен десет пъти).

След поражението на Клеопатра и Антоний в битката при Акция през 30 г. пр. н. е. Ирод станал верен, предан съюзник, васал на имп. Август, единовластния диктатор на целия Средиземноморски свят, на цялата Римска империя от онова време. Август винаги го подкрепял, макар и да се изумявал от вакханалията на убийствата, вършещи се в двореца му.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме