Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Задачите на духовното образование

Написана от Алексей Осипов

A OsipovАко обобщим, историята на образованието в Русия може да бъде разделена на два достатъчно големи периода: първият, започнал с покръстването на Русия, продължава до 16 в.; вторият – от 16 в. чак до наши дни. Изследването на тези периоди за нас представлява не просто историческо опознаване на това, което е било и което е отминало, но и ясно очертава два напълно различни подхода към проблема за образованието като цяло, две различни принципни постановки.

С какво се отличава древноруското образование? Ако погледнем дори и външно, е очевидно, че то е напълно различно от днешното. В онези времена в Русия е нямало специални учебни заведения, както и учебни програми и дисциплини. Образованието се е получавало в съвсем други условия, начала и средства. Негови центрове, и в този смисъл центрове на културата, на първо място, са били манастирите и храмовете, а също немалка роля в това отношение са играели и великокняжеските и княжеските фамилии, които са притежавали големи за времето си библиотеки.

 

Глубоковски „под черта”

Написана от Иван Ж. Димитров

N-N-Glubokovsky 2Навършиха се 150 години от раждането на проф. д-р Николай Никанорович Глубоковски, роден на 6.12.1863 г., изградил се като учен в Санкт-Петербургска духовна академия и по Божия воля станал основател на библеистиката в България. Неговата личност и научната му дейност бяха изчерпателно проучени и подробно изтъкнати през последните десетилетия у нас, в отечеството му и по света. Тук сега ще бъдат представени някои от онези страни в личността и дейността на именития учен, които обикновено остават извън вниманието на биографите, остават „под черта”. Правя това с убеждението, че тези страни от неговата личност са не по-малко интересни и значими.

*   *   *

Н. Н. Глубоковски наистина е голям учен и църковен общественик.[1] Магистър по богословие на Московска духовна академия, доктор по богословие, заслужил професор на Санкт-Петербургска духовна академия, член-кореспондент на Руската академия на науките, многократен лауреат на различни научни награди, Глубоковски се е ползвал с безкрайното уважение на своите студенти. Това отношение към професора е било предизвиквано не само от неговите бляскави заслуги пред науката. Глубоковски е бил „човек с широка натура”[2] – велик учен във всичко, което се е отнасяло до науката, взискателен и твърд, и заедно с това искрен, добър и снизходителен наставник в академичната аудитория. Не случайно вече в преклонните му години, като професор в Софийския университет неговите студенти от Богословския факултет го наричали Стареца.

Видният учен Н. Н. Глубоковски основно е известен с библеистичните си изследвания. Но той не е живял откъснат от живия живот на Православната църква – първо в Русия, а после и в България. В Русия е участвал дейно и ангажирано в обсъждането и решаването на редица въпроси от чисто църковен характер (като преминаването от синодална към патриаршеска система на управление), от междуцърковен характер (като междуконфесионалните диалози и начеващото икуменическо движение[3]) или от църковно-академичен характер (като статута на духовните академии и реформата на религиозното образование[4]). Писал е статии, участвал е в дискусии, дори в лекциите си пред студентите е правел отклонения, ангажиращи вниманието на аудиторията и към такива въпроси.

Тази своя до голяма степен пристрастна ангажираност той е запазил и в новото си отечество (лаская се от мисълта, че можем така да определим България в отношението му към нея).

Символи и символизъм в Православната литургия

Написана от Прот. Александър Шмеман

Alexander Schmemann_EucharistНезависимо с какви сведения за Византия ще разполага образованият западен интелектуалец, той най-вероятно е чувал за „богатия символизъм” на византийското богослужение. Действително, понятията символ и символизъм са станали практически синоними на византийската литургия. Това клише е толкова очевидно и достатъчно, че не изисква други разяснения. При все това ще се постарая да покажа, че византийският литургичен символизъм ни изправя пред лицето на въпроси, които са важни не само за разбирането на византийската литургия, но и въобще на византийската религиозна мисъл като цяло. Тази статия е само опит да означа проблема така, както го разбирам и да отбележа по необходимост, само в общи щрихи, възможните пътища за неговото решение.

По правило, повърхностното разбиране на символизма се смята за съществен елемент на византийската литургия и – като такъв – не представлява особено сериозен проблем. Съществуват множество византийски и следвизантийски тълкувания: гръцки, сръбски, руски и др., в които всички литургични действия, дори и самата Литургия се разбират предимно като символично изображение – действия, които представляват и означават, с други думи, символизират нещо друго: било то събития от миналото, идеи, богословски твърдения. Този символизъм, свойствен на византийското богослужение като цяло, особено подробно е разработен в коментарите на основното богослужебно действие – на св. Евхаристия. Практически всички тълкуватели разбират Божествената литургия като някакво символно изображение на живота и служението на Христос: от Неговото раждане във Витлеем до славното Му Възнесение на Небето. Така например, πρόθησις (предложение) – обреда по приготвянето на Евхаристийните дарове, хляба и виното – е символ на Христовото Рождество; т. нар. Малък вход символизира появата на Христос в света[1]; Великият вход, или пренасянето на Даровете до св. Престол, е символ на Неговото тържествено влизане в Йерусалим[2] и символ на погребението Христово и т. н.

Страданието

Написана от Марио Коев

1 JobНай-голямата вина на болката

е, че е организирала Хаоса

и го е принизила до Вселена

Емил Чоран[1]

Стана дума, че страданието в собствения му модус според мен не може и не бива да бъде предмет на етическото; че макар и да поражда нравствени проблеми, само по себе си е безсмислено и от него не могат и – най-вече – не бива да се изграждат каквито и да било спекулативни тези. Страданието винаги е лично и в този смисъл непосилно за другия. Различията между отделните човеци, начините, по които те понасят своите страдания, сме склонни автоматично да отъждествим със страданието, а това е грешка. Защото подобно отъждествяване задължително довежда до сравняване и, съответно, до един или друг тип морализаторски, дидактични обобщения. Например твърдостта на даден човек, с която понася определена лична трагедия, в един момент се превръща в пример за понасяне изобщо на този вид трагедии. И когато друг бива сполетян от същото (външно погледнато), но не се държи по начина, приет вече за своеобразен стандарт, то веднага бива определен като слаб и безволев, като слабохарактерен и невярващ. Това е своеобразно обезличаване на човека, подвеждане под някакъв пределно обобщен общ знаменател. Но, както пише о. Юзеф Тишнер:

Да преживяваш другия означава да преживяваш „епифанията на Лицето”. В този преживян опит важното е следното: съдържанието не се вмества във възприетото понятие. Другият представлява нещо повече от нашето мнение за него.[2]

Разколът в Българската православна църква и неговото преодоляване

Написана от Русенски митр. Наум (Димитров)

Ep NaumУчредена през 870 г. като архиепископия на Константинополската патриаршия, в повече от хилядолетната си история Българската православна църква е преминавала през множество изпитания. Отричана, обявявана за схизматична и открито преследвана, тя влезе в най-новия период от своята история (след 1989 г.) вътрешно разделена. Група духовници и миряни, активно насърчавани от представители на държавната власт, се самопровъзгласиха за алтернативна и „демократична” БПЦ, като обявиха избора на Българския патриарх Максим за невалиден.

Формално този разкол започва на 18 май 1992 г., когато няколко български архиереи, предвождани от Неврокопския митрополит Пимен, излизат с изявлението, че:

„Предвид опорочеността и нищожността на избора на патриарх Максим от 1971 г. трябва да се проведе нов избор на патриарх. С оглед на това и на основание чл. 17 от Устава на БПЦ следва да се избере наместник-председател на Св. Синод, който да поеме председателството на Св. Синод до избирането на патриарх”.

На това основание на 25 май същата година Дирекцията по вероизповеданията при Министерски съвет на Република България издава Акт № 92, с който неправомерно провъзгласява за нелегитимен действащия към момента състав на Св. Синод на БПЦ, а за наместник-председател на новия, „алтернативния синод”, е определен митрополит Пимен.

Църквата на многото църкви

Написана от Свещ. Фиоренцо Реати

Fiorenzo ReatiПравославната църква или православните църкви?

Гледайки към Изтока от позицията на Европейския запад, обикновеният човек знае, че съществуват римо-католици и гръко-православни (тези, които са традиционно свързани с древната Константинополска църква, която е наричана още и Византийска). Възможно е също така да знае, че съществуват и други източни църкви, обединени под общия термин православни: православни арменци, сирийци, копти. Тези последните са се отделили от Вселенската (неразделена още) църква на Четвъртия вселенски събор (451 г.) в Халкидон с отказа си да се съгласят с неговите христологични формулировки. Поради това тези църкви биват наричани още до-халкидонски, не-халкидонски или древноизточни, поради факта на древното им отделяне от Църквата. За Римокатолическата църква е спорен прилаганият към тях термин монофизити, защото учението им за едната природа на Христос е най-вече неортодоксално. За тях понятията природа и ипостас в Христос съвпадат. Тези източни църкви са запазили чертите на древното християнство, поддържат се една друга чрез общение в тайнствата, но същевременно се различават в своите литургични и канонични традиции, в религиозното изкуство и архитектура. Би било неточно да се наричат национални църкви – по-скоро в тях са намерили своето въплъщение различните култури на Древния Изток.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме