Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Практически измерения на причастността и съдействието

Написана от Ивайло Маринов

Ivajlo MarinovВ света и природата действат неотменимо два характерни закона – законът на съединението и законът на ентропията. При което законът на ентропията представлява пак съединявания, но прогресивно от по-висш към по-нисш порядък. Така или иначе в природата почти не се наблюдават „неправилни” съединения. Неправилни или неточни съединения се наблюдават главно в света на хората, във връзка с тяхната воля (θέλημα) и тяхната вяра (πίστις).[1] Във Вселената няма неправилни решения – такива има в умовете на демони и хора. В природата няма грях – грехът е в демонския избор, цели и навици, подмолно въплъщавани в света на човека. Всеобщият закон на единението в природата и в човека е един от неотменните белези за Божието присъствие: нещо като отражение на Божествения характер.[2] Без Божия промисъл действат ентропията[3] и разслоението. А всяко единяване от по-нисше към по-висше състояние е продукт на Божествена намеса и вдъхновение.[4] Това може да се наблюдава и на квантово, и на физиологично ниво. Но все пак не квантите, а човекът и неговият геном са образ и подобие (selem-demut)[5] на Бога и по-точно – на Неговия Син: в Словото, чрез Духа. Така е във Вселената – по-нисшето е образ и има ипостас от по-висшето. Наблюдава се безкрайност и на макро, и на микро ниво: паралелни безкрайности, в които действат неумолими, устойчиви закони. Такива неотменими закони действат обаче и при, колкото и абстрактни да изглеждат понякога, човешките единения: „Каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7). Не е виновен Бог за злото. Според Него – Който е написал природните закони – преживяването на обстоятелствата и предизвикателствата[6] в битието стои по следния начин: „А синовете на твоя народ казват: не е прав пътят Господен; когато тъкмо техният път не е прав… Аз ще ви съдя, доме Израилев, всекиго според пътищата му” (Иез. 33:17, 20). Поради грехопадението е нанесен ущърб не само на животинския свят, нито само на физико-климатичните процеси, но и на цялата зрима вселена, станала достъпна за демонични влияния: „Творението с нетърпение очаква апокалипсиса на синовете Божии, защото творението се покори на суетата не доброволно, а чрез подчинението, с надежда, че и самото то ще бъде освободено от робството на тлението при славното освобождение на чедата Божии” (Рим. 8:19-21).

Светостта

Написана от Преп. Юстин (Попович)

St Justin_PopovichДо идването в света на нашия Господ Иисус Христос знаехме, че всъщност сме отредени за смърт и смъртта е отредена за нас. Цялото човечество е било проникнато, пленено и победено от смъртта. Смъртта беше и по-близка до нас от нас самите, и по-реална от нас самите, могъща и много по-силна от всеки по отделно и от всички хора, взети заедно. Земята е зловещ затвор на смъртта, а ние хората сме безпомощни роби на смъртта (Евр. 2:14-15). Едва с Богочовека Христос се яви животът, яви ни се вечният живот, на нас, безнадеждните смъртници, на нас – жалките роби на смъртта (1 Иоан. 1:1-2). И видяхме този вечен живот със собствените си очи и го докоснахме със своите собствени ръце, и ние християните на всички възвестяваме „вечен живот” (1 Иоан. 1:2). Защото, живеейки в общение с нашия Господ Иисус Христос, живеем с вечен живот още тук, на земята (1 Иоан. 1:3). От личен опит знаем: Христос „е истински Бог и живот вечен” (1 Иоан. 5:20). Той затова и дойде в света: за да ни покаже истинния Бог и вечния живот в Него (1 Иоан. 5:11). В това и само в това се състои истинското и действително човеколюбие: „… че Бог изпрати в света Единородния Свой Син, за да живеем ние” (1 Иоан. 4:9) и чрез Него да имаме вечен живот. Затова „имащия Сина Божи, има живот; нямащия Сина Божи, няма живот” (1 Иоан. 5:12), но е облечен в смърт.  Животът ни в единия истинен Бог и Господ Иисус Христос е единственият истински живот, защото е вечен и по-силен от смъртта. Нима може да бъде наречен живот животът, заразен със смърт и завършващ със смърт? Както медът престава да бъде мед смеси ли се с отрова, защото цял се превръща в отрова, така и животът, завършващ със смърт, не е живот.

Темата за човека и съвременността

Написана от Архим. Киприан (Керн)

Archimandrite Cyprien_KernУстановената академична традиция ми дава правото на мое встъпително слово преди самата защита на дисертацията ми на тема „Антропологията на св. Григорий Паламà”, представена за получаване на най-високата научна степен. Предавайки моето съчинение на съда на научната колегия на Института, смятам за необходимо да обясня защо бе избрана точно тази тема. Позволете ми обаче да започна с лични спомени.

С името на св. Григорий Паламà и с паламитското богословие в моето минало са свързани спомените за две значими за мен житейски срещи, оставили дълбоки следи в целия ми живот и върху направлението на моята мисъл. И двете се отнасят към моите студентски години. Имам предвид запознаването си с преосвещения епископ Гавриил (Чепур) Челябински и запознаването си с отец протойерей Сергий Булгаков.

За първи път видях и чух покойния еп. Гавриил когато бях втори курс студент по богословие. В бедняшката обстановка на емигрантския храм, с платнени богослужебни одежди и самоделна украса, слухът ми за пръв път се докосна до блестящото слово на владиката. Бе тъкмо Втората неделя на Великия пост: деня, когато Църквата молитвено поменава Солунския архиепископ св. Григорий Паламà – така слабо известен и съвсем неразбираем за широките маси от вярващия народ. Почти нищо не говореше това име нито на сърцето, нито на ума на начинаещия студент по богословие.

За главата на атонските исихасти, за дълбокия богослов, отворил нови пътища за богословската мисъл, епископът говореше ярко и филигранно-тънко – за вътрешното трезвение на сърцето, за умното делание, за неизказаните съзерцания, да осияването от Таворската нетварна светлина. За това, че нетварната Таворска светлина не е само един от библейско-историческите епизоди, но че е вечна реалност, че и сега тази светлина се появява за земята, за да озарява сърца на подвизаващите се в трезвението. Там именно и зовеше владиката: „Нагоре, нагоре, към светлината…”.

Съзерцаващият и действащият човек в текстовете на византийската култура

Написана от Йоанис Лилис

Ioannis LilisВизантийските автори постоянно подчертават в текстовете си единството, което съществува в човешкото битие между съзерцание и действие – между съзерцаващия и действащия човек. Показателно е, че преп. Йоан Дамаскин, този блестящ учен на 8 век, в своето паметно съчинение Точно изложение на православната вяра посвещава специална глава на това, какво представлява разумното начало у човека, опитвайки се обясни на читателя, че всички хора са едновременно и познаващи, и действащи, тъй като притежават единство на мисълта и делото. Същото прави и Немезий, епископ на Емеса, който, в своето ценно произведение За природата на човека е посветил отделна глава на въпроса за единството на ума и на действието у човека, а Дамаскин, макар и да не заявява това непосредствено, го следва дословно.

Владимир Соловьов и приемниците му в руската религиозна философия

Написана от Николай Лоски

N Lossky1. Владимир Соловьов

В съвременната култура се наблюдава възраждане на интереса към религиозната философия – интерес, който не се ограничава само в сферата на човешкото мислене, а обхваща вече всички страни на духовния живот, завършвайки със завръщане към Църквата. Все пак обаче никъде това не бе изразено във философската литература така, както в Русия.

В средата на 19 в. славянофилите първи започнаха да се занимават с религиозно-философски проблеми. Следвайки работата им, но на по-широка основа, в последната четвърт на века Вл. Соловьов създаде сложна и всеобхватна система на религиозната философия, а от нея в последните тридесет години възникнаха множество разклонения и в Русия се появи обширна религиозно-философска литература. В разработването ѝ в по-голяма или по-малка степен участие взеха кн. С. Н. Трубецкой, кн. Е. Н. Трубецкой, отец П. А. Флоренски, отец С. Н. Булгаков, Н. А. Бердяев, В. Ф. Ерн, В. И. Иванов, Д. С. Мережковски, Н. О. Лоски, С. А. Алексиев, Л. П. Карсавин, С. Л. Франк, П. И. Новгородцев, И. А. Илин, Б. П. Вишеславцев и др.

Основна задача на руската религиозно-философска литература бе изграждането на православен християнски светоглед, разкриващ богатството и жизнеността на християнските догмати, които за много хора вече бяха мъртви формули, откъснати от живота и от разбирането за света. Нека първо видим какво в това отношение направи Соловьов.

Св. Герман Константинополски и неговото място в традицията на литургическия коментар

Написана от Пол Майендорф

P MeyendorffКакто всеки богословски труд, Коментарът на литургията[1] от св. Герман може да бъде разбран само в съответния контекст. За това е важно да познаваме състоянието на литургията,[2] която той описва. Също толкова важно е и разбирането и оценяването на литургичния жанр, в който този коментар се вмества, и богословските и историческите условия, в които се появява. Накратко, за да бъде разбрана правилно, на Historia Ecclesiastica трябва да се гледа в перспективата на Преданието. Без такъв подход трудът изглежда крайно объркващ, на места противоречащ си и, в най-добрия случай – като алегория.

Жанрът на литургическия коментар

Литургическият коментар води своето начало от 4 в. с известните мистагогически катехизиси на водещи богослови като Кирил Йерусалимски, Амвросий Медиолански и Йоан Златоуст. Тяхната цел е била обяснението на християнските тайнства (по-точно Кръщението и Евхаристията) на множеството народ, който се е вливал в Църквата след промяната на статута на християнството от преследвано малцинство до официална държавна религия. Първоначално наставленията за тайнствата са само в устна форма – преподавани по време на неделните проповеди, но скоро започнали да бъдат записвани и широко разпространявани. Те остават популярни и полезни и след първоначалния масов наплив от новокръстени като ценно учебно пособие, особено след промяната в преобладаващото мнозинство на присъединяващи се към Църквата, когато започва кръщаването в младенческа възраст. Така тежестта се премества върху наставляването и възпитаването на младите. Огромният брой на присъединяващите се към Църквата поради политическа или обществена изгода също спомага за оцеляването на този тип катехизическа литература. Накратко, целта на коментара е била да обясни значението на онова, което се преживява през време на Литургията, както и да вдъхне чувство на благоговение и страх. Започва все повече да се набляга на този последен елемент, като реакция срещу множеството, участващо само номинално в църковния живот и което, следователно, е имало нужда от подканване. В този ред на мисли, коментарът е бил наистина полезно учебно пособие.

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме