Съслужението с небесната йерархия в св. Литургия: поглед към същността

Евхаристията и ангелите са основни теми в духовния живот. Като проявления на свръхестественото, благодарствените приноси към Всевишния и благодатната подкрепа на Неговите небесни пратеници са едни от най-ярките, архетипни нужди на душата. И къде другаде, ако не в най-великата мистерия на материализацията на Духа, в общото съслужение на небесни и земни, би се проявила най-силно тази връзка, приобщаване и взаимозависимост между благодарност и подкрепа.

Развитието на монотеистичния култ, свещеното служение и учението на вярата (след Ной и особено след Христос), разгръщането на достъпа до богоявленията и до сътрудничеството с непадналите небесни йерархии следва динамиката на разгръщате на Божественото откровение. Бог знае всичко, включително което е извън благодатния Му промисъл (Ис. 59:1-2; Мих. 2:7). Как обаче се схваща това, как се преживява? Има ли нужда от посредници при осъществяването на Божията воля? В тази връзка еврейската традиция посочва, че след благодатното законоустановително служение на патриарха Ной, идва ред на Мелхиседек, сетне на Моисей, Самуил и Давид, а сетне на Иезекиил и Садок, когото Бог изрично посочва за наследник в благодатния чин на пристъпващите пред Лицето Му в края на старозаветния период (Иез. 43:19).

Последното е важно да се подчертае и поради известния факт, че св. ап. Павел, в тълкувание до самите евреи обяснява, че „промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:12). А промени ли се законът, се променят и храмът, и култът, догматиката и практиката, както и достъпът, който се упражнява чрез него, до Божествените енергии и явления, до сътрудничество с небесната йерархия в обновена мистагогична парадигма. За причастниците (верните) се появяват нови откровения и духовни реалности, а и нови измерения, които има да се насищат с обновено човешко присъствие. Земният свят е изчерпаем, но не и човешкият потенциал за благодатно развитие, според Божието предопределение, в сътрудничеството с небесните сили. Ето защо, недостигът и ограничеността не могат да са следствия от богопричастността,[1] но ако въпреки това съществуват, то се явява необходимост Бог да промени свещенството, за да се промени законът и да не бъде хулено Божието име от дебнещите клеветници[2] и завистници.[3]

Цялата статия: Съслужението с небесната йерархия в св. Литургия: поглед към същността

Приложимостта на антропологичната парадигма в христологията според преп. Анастасий Синаит

Пътеводител (Ὁδηγός, лат. Viae dux, от края на 7 век) на преп. Анастасий Синаит (7 – началото на 8 в.) е един от първите в православното богословие опити за вместване в едно съчинение на христологията на Църквата – както на богословско-философския ѝ апарат, така и на самото нейно систематично описание (макар и по-скоро в полемичен вид). В този смисъл този обемист трактат (от 24 глави) може да бъде наречен „сума на христологията”, а преп. Анастасий – предшественик на преп. Йоан Дамаскин с неговия Източник на знанието.

Две от неголемите по обем глави в Пътеводителя (осемнадесета и деветнадесета) са посветени на разсъждения върху границите на приложимостта в христологията на антропологичната парадигма.

Към времето на преп. Анастасий използването на антропологичната парадигма (τό τοῦ ἀνθρώπου παράδειγμα – 18, 5)[1] за изясняване на тайнството на съединението на божествената и човешката природа в Христос има вече достатъчно дълга история. Още у св. Григорий Богослов, в Послание до Кледоний, присъства образът душа-тяло: „И така, двете природи – Бог и човек – са същото, каквото и душата и тялото, но не двама сина, не двама Бога”.[2] Към аналогията със съединението на душата и тялото за обяснение на съединението в Христос на двете природи е прибягвал и един от основоположниците на несторианството, Диодор Тарски: „Както човек е безсмъртен в онова, което се отнася до неговата душа, и е смъртен в онова, което се отнася до тялото, така и в Христос Един и Същ е и съществуващият преди вековете, и Този, Който е от семето Давидово”.[3]

Цялата статия: Приложимостта на антропологичната парадигма в христологията според преп. Анастасий Синаит

Отец Йоан Романидис като историк

Огромният богословски принос на отец Йоан Романидис се дължи на опитното житейско знание, което той е получил в своята семейна среда и особено от майка си Евлампия. По подобен начин и неговият принос към историческата наука се основава също на опит, породил оригинални идеи и радикални изводи – разбира се, в резултат на изчерпателно проучване. Той започва своята първа историческа книга Ромейството (1975 г.) с описание на случай от 1951 г., когато е все още млад ефимерий в Америка. Съобщили му, че трябва да отиде в къщата на болен, но той объркал адреса и така се запознал с някакъв грък. В дома му обаче случайно дошъл и неговият брат, в когото, за голяма изненада о. Романидис, разпознал лидера на албанците в града… Развръзката е описана на страниците на Ромейството.

Не е случайно и това, че тази книга се появява след пребиваването на о. Йоан в Ливан и Сирия, в Богословския факултет на Баламанд. Там той установява, че хиляди вярващи от Антиохийската патриаршия определят себе си като православни ромеи, без да са гърци, нито дори гръкоговорящи. Този парадокс също търси своето обяснение на страниците на Ромейството.

Що се отнася до академичните му контакти трябва да се признае влиянието на о. Георги Флоровски върху Романидис, а за тясната им връзка свидетелства публикуваната им кореспонденция. Флоровски се интересува особено много от взаимното влияние между богословие и история. От същия дух е вдъхновен и о. Романидис.

Историческото творчество на о. Йоан се заключава основно в три изследвания: 1) Ромейството; 2) Франки, ромеи, феодализъм и догмат (1982 г.) и 3) Историческият увод към второто издание на Прародителския грях (1989 г.). Немалко исторически сведения има и в пространния увод към Римляни или ромеи, отци на Църквата, т. I (1984 г.), където се проявява връзката между богословско и историческо слово. Но и в повечето негови изследвания след 1975 г. историческите елементи се преплитат с богословски въпроси.

Цялата статия: Отец Йоан Романидис като историк

Космичното измерение на спасението: преп. Максим Изповедник

До 7 век Ориген е единственият автор, опитал се да изгради християнска система на метафизиката. Макар обаче самият той да е дал храна на светоотеческата мисъл за няколко поколения, оригенизмът като система е отхвърлен от Църквата. Вътрешните връзки, вътрешната логика на тази система, основана върху аксиомите на платонизма, правят невъзможно приемането ѝ от християнската традиция. Последвалите едно след друго нейни осъждания, кулминирали в осъждането от 553 г., изправят византийските богослови пред огромни проблеми. Съществуват ли каквито и да било алтернативи на оригенистичното решение и може ли християнската метафизика да бъде построена в различна от него система?

В епохата на имп. Юстиниан огромният личен авторитет на Севир Антиохийски до такава степен господства на сцената, че ролята на повечето богослови-халкидонци е сведена до едната отбрана на собствените позиции. Сред тях не се появява нито един първокласен автор. Едва в лицето на Максим Изповедник се появява богослов, който не само е способен да отиде отвъд тесните хоризонти на диспута (на който той посвещава по-голямата част от живота си, за да умре накрая като мъченик на автентичната вяра от Халкидон), но и да отправи поглед към цялостна мисловна система, която да отговори по нов начин на проблемите, поставени от оригенизма.[1] На практика св. Максим може да бъде наречен действителният баща на византийското богословие. Едва с помощта на неговата система, в която законното си място намират всички значителни традиции от миналото, за източното християнство са съхранени идеите на Ориген, Евагрий, отците-кападокийци, св. Кирил Александрийски и Псевдо-Дионисий.[2]

Цялата статия: Космичното измерение на спасението: преп. Максим Изповедник

Бог не е абстрактно понятие

Втората неделя на Великия пост е посветена на Св. Григорий Паламà (14 век). Неговото дело, основаващо се върху по-ранната християнска традиция, се превръща в съборно прието от Църквата, която го поставя в хора на великите нейни учители. Така че – след Неделя на православието – се почита главният учител на православната вяра, която просвети Църквата и който е тясно свързан с историята на Солун.

Бог за св. Григорий не е абстрактна или просто философска идея, а живо Лице. Той е и Този, Който призовава към общение не другиго, а именно човека. Пророците и патриарсите от Стария Завет си Го представят като Ангел на велик съвет или във вид на човек, но в епохата на Новия Завет Бог – в Христос – вече и по същност стана истинно човек. Така щото всеки кръстен християнин – според мярата на своята собствена възприемчивост – да може да познае Бога в лицето на Сина и въплътено Слово, участвайки в тайнствата на Църквата.

Цялата статия: Бог не е абстрактно понятие

Отчаянието

Да кажеш, че нещо е като куче,

е друг начин да кажеш, че то не е куче[1]

… Това обаче, че разумът и моралът не са философия, все още не означава, че са нещо повече от философията или пък коренно различни от нея. Ако транспонираме цитираните думи на Честъртън и кажем, например, че „разумът и моралът са като философията, т. е. не са философия”, ще видим, че изричаме безсмислица, че подобно сравнение е чиста езикова манипулация, свидетелстваща за наличието на своеобразна лого-патия в буквалния смисъл на понятието: „страдащо” и „болно” слово, изказващо смисловия си разпад чрез самия този разпад и нищо повече. Впрочем, съвременният свят дава все повече основания да говорим за възникването и развитието на такава културна лого-патия днес, но това би ни отвело твърде далеч от нашата тема.

Колко пъти например сме употребявали и чували израза игра на котка и мишка? А колко пъти сме се замисляли върху правилността му? Ако се вгледаме внимателно, ще видим грешката, състояща се в промяната на един съюз. Играта не е на „котка и мишка”, играта е на „котка с мишка”. Във футболния мач не играят двадесет и двама футболисти и топка, а двадесет и двама футболисти с топка. Така изказваме нещата като равно-присъстващи, което по един действително патологичен начин автоматично отъждествяваме с равно-стойностни. Изхвърляме качеството в опит да придадем равно-качественост. Мислим приблизително така: „Не може да има игра на котка с мишка, ако няма котка и мишка. Не може да има футболен мач, ако няма двадесет и двама футболисти и топка”. Всичко това звучи на пръв поглед много убедително и изглежда напълно коректно с едно изключение – най-важното – липсата на йерархия. Топката не е равностойна, „равно-качествена” на футболистите, нито пък мишката (в този контекст) – на котката. Тъй като мисленето ни, за да бъде изобщо мислене, работи с абстракции, то в някакъв момент като че забравя или пропуска да удържи тези абстракции в техните собствени (семантични, логически и т. н.) полета и съответно да ги съ-отнесе с другите.

Цялата статия: Отчаянието